В мрака на библиотеката, в складовете за театрални декори, в депата на музеите и в частност на галериите, необезпокоявани от жаждата ни за класификации, подредби и познавателни претенции, често съжителстват безчет несъвместимости. Така до „Философия в будоара“ на Маркиз дьо Сад може да стои „Архипелаг Гулаг“ на Александър Солженицин. До декорите за спектакъла „Антигона“ на Софокъл, мебели от епохата на романтизма, част от оживяващия на сцената драматургичен свят, в който с любовта шега не бива. До костен материал от епохата на неолита – зарове за игра от викторианска Англия. До портрета на Сталин – пейзаж от Монмартър.
Тези съжителства, дремещи отвъд видимия за публиките свят, макар и непредвидими, често възбуждат ума на музейните специалисти и ги тласкат към търсене на смисъл в привидната случайност, защото случайност зовем всякога само онова, което разумът ни не е в състоя¬ ние да обясни. Тези неочаквани съжителства са още по-възбуждащите в ателието на художника. Особено когато ателието е опустяло, отдавна напуснато от своя автор. Там дремят творбите му. Едни от тях са завършени, други са оставени със своите несъвършенства. Но всички те очакват да напуснат пределите му и да заживеят своя нов живот из домовете на наследниците му. Така разделени, те ще очакват събирането си. Събиране, в което отново да разкрият общите си белези, но и разностранност.
Тъкмо такъв е случаят с новата изложба на Петър Дочев, която е подредена от неговото семейство в зала „Райко Алексиев“ при Съюза на българските художници. Тя е посветена на 90 години от рождението му.
Никога не съм крил, че творчеството на Петър Дочев всякога е вълнувало сетивата ми. Нещо повече – макар и да звучи непрофесионално, е сред любимите ми явления на българската художествена сцена. С увековечените в картините му силуети на различни български градове, пронизани от нечовешките стоманобетонови гиганти, дремещи в очакване на изгрева, на залеза. Прозорците са изпълнени с мрак, други са светнали от завист, а трети – сякаш незаспивали от тревога. Прозорци като пъстра премяна на тези огромни туловища, които зовем свой дом. В тях живеят човеци и техните хиляди неразказани истории. Кутийки, в които се любим, обичаме, огорчаваме, раждаме, горим, умираме, страдаме. Необезпокоявани от погледа на Непознатия. Свърталища на всичко човешко.
Сам Петър Дочев във впечатляващите си пейзажи като че ли разсъждава върху всичко това. „Стремленията и усилията ми в живота са насочени към времето – времето да диша в картините ми. Толкова дълбоко се ровя в тези проблеми. И се дразня, когато някой повърхностен човек, неразбиращ от изкуството ми, ме слага в торбата с лесните неща. Това е истинска болка. Аз не правя украшения за стени и не рисувам за суетата някои да си купят аксесоари за дома. Това са съкровени духовни стойности. Всеки ден започвам отначало. А вечерта замръквам без отговор. Постоянно се пържа – обезсилен сам, и атаките ми обикновено са върху някакво платно“, изповядва художникът преди години в интервю.
Посмъртната изложба, която бе открита преди дни в София, организирана от СБХ и от художниците професор Станислав Памукчиев, Любен Генов и Долорес Дилова, е ярко свидетелство, че усилията на Петър Дочев не са били напразни. Тъкмо напротив – картините му се изправят като доказателство, че не, това не са украшения, а творби, без които българската история на изкуството никога не би била същата. Неслучайно Димитър Аврамов изтъква: „Пластическите открития на Петър Дочев винаги са били едни от най-големите предизвикателства в съвременната българска живопис. Неговите черни, идеално лъснати графитни композиции, плод на дългогодишни експерименти, са решително преодоляване на традиционната живопис и дръзко нахлуване в трансценденталните сфери на абстрактното“.
Всички включени в изложбата произведения са собственост на семейството на Петър Дочев. Събрани днес наедно в експозиционното пространство на зала „Райко Алексиев“ те генерират специфична визуална хроника на изумителен творчески път, който в текста си към изложбата професор Станислав Памукчиев описва като духовно търсене. „За духовно търсещия дълбаенето в материята, в тъмното и мътното е търсене на материал, унаследил памет за изначалното. Петър Дочев чертае кръгове в черната материя, драска и разкопава фигурите на духовната ни памет, позлатява ги и търси в тяхната отразена светлина свидетелства за метафизично присъствие.“ А подредените в изложбата творби са свидетелство и за нещо много по-важно – за неочакваните визуални съжителства в творческата вселена на Петър Дочев. Неочаквани за профана, но не и за познавача, който добре знае, че търсещият ум, а и дух, всякога е в странство. На път.
Петър Дочев е от поколението художници, чието творческо израстване и утвърждаване на художествената сцена преминава изцяло на територията на социалистическа България.
Роден през 1934 г. в Лесидрен (Ловешко). Учи живопис в Художествената академия между 1957 и 1959 г. при професорите Илия Петров и Ненко Балкански. През 60-те работи като главен художник на Металургичния комбинат „Кремиковци“, когато се раждат и първите му голямоформатни платна, в които индустриалният пейзаж измества вълнуващите го преди това теми за човека. Участва във важни представителни изложби на българското изкуство в чужбина – Шчечин (1973), Париж (1973), Москва (1974), Болоня (1978), Париж (1979), Атина и Берлин (1980), Хавана (1980), Стокхолм (1982), Брюксел (1990), Прага (2005). Умира през 2005 г. в София. Получил признание приживе, днес творчеството му е част от редица музейни и частни колекции у нас и извън пределите на страната.
Пламен В ПЕТРОВ
