Съдбата имаше безценен дар за мен в професионалното ми поприще – да ме срещне с творческото наследство на художника Ангел Спасов. Наследство, към което периодично се връщам в заниманията си, благодарение на екипа на Художествената галерия „Илия Бешков“ в Плевен, институцията, която грижливо опазва почти цялото документално и художествено наследство на Ангел Спасов. Наследство, към което се възвръщаме днес, в навечерието на 140-годишнината от рождението на автора. Екипът на Художествена галерия „Илия Бешков“ подреди своеобразна ретроспективна изложба на художника, която може да бъде разгледана до края на месеца в Плевен. Нещо повече – успя да издаде и пълен каталог на колекцията от творбите му във фондовете на институцията.
Ангел Спасов се ражда на 11 ноември (стар стил) 1884 година в Плевен, в многолюдното семейство на дърводелеца Спас Ралчев и Парашкева Тодорова. Знанието ни за живота на семейството и за детството на Ангел през последното десетилетие на ХІХ век са оскъдни. Началното си образование той получава в различни учебни заведения. Увлечен е от света на изкуството още тогава. По думите му „детството – това бяха игри без умора. Като малък много обичах да рисувам, а най-много – да правя човечета и коне от улична кал“. Тъкмо в годините на израстване между игрите и мачкането на улична кал се ражда и желанието на Ангел да стане художник. На 1 октомври 1904 г. е приет за студент в Държавното рисувално училище в столицата. За него и семейството му това е повратен момент. Оскъдицата и недоимъкът стават неотменни спътници за студента и родствениците му, а единствената утеха е щастието в очите на Ангел, който вярва, че скоро, колко скоро – никой не знае, но все пак – скоро ще дойде по-хубаво време.
Животът в столичното училище е сбъдната мечта. Това е място на нови срещи, приятелства с Владимир Димитров-Майстора, Симеон Велков, Константин Щъркелов, Станьо Стаматов, Мария Юрданович, Никола Ракитин, Иван Лазаров… Място, където Ангел Спасов ще получи безценни житейски уроци. Тук ще се фокусира за първи път върху една от най-големите си творчески теми – автопортрета. Като контрапункт на автопортретите се явява другата голяма тема в пластичния свят на Ангел Спасов – жената. Майка, любовница, прелъстителка, грешница – жената във всичките ѝ ипостаси.
Годините, преживени в ДРУ, което през 1909 г. ще бъде реформирано и преименувано на Художествено индустриално училище, са период не само на съзряване на личността и творческата природа на Ангел Спасов – те са и време за безкрайни странствания из дебрите на изкуството. Ходенето на театър, на изложби в столицата, разходките в Борисовата градина, нощите в квартирата, прекарани със свирещия Владимир Димитров, борбата за оцеляване в нищета и безчет още сюжети изпълват пътя на бъдещия художник. Именно със своите състуденти ще съпреживее и първата си голяма среща със западния свят – от 10 юли до 20 август 1910 г. са на екскурзия в Италия. А целта е прозаична – запознаване с оригинални произведения от световното изкуство. Това едномесечно скиталчество из големите галерии във Вечния град, пътуването до Флоренция и къде ли още не, ще оставят така трайни отпечатъци, че дълги години след това те ще се превърнат в единствената мяра за вкус и стойности в изкуството. Тъкмо при това свое посещение в Италия Спасов ще се взре и в лъкатушещия около безбройните канали силует на Венеция. Посещението съвпада с първото участие на България в IX-та Международна художествена изложба Венецианско биенале. Можем само да се догаждаме за изживяното тогава от съприкосновението с българското изкуство на чуждестранна почва, част от което сътворено от неговите любими преподаватели. Тази среща е знакова за Спасов като творец, тя ще се превърне в повратно за възприятието му за изкуство. И нещо по-важно – ще развие изключителното му увлечение към съизмерване с Другите, със себе си, със собствената си мяра за наистина значимия творчески жест.
Войната, този нечовешки феномен в човешката история, се врязва неочаквано в живота на Ангел Спасов през 1912 г., когато той е мобилизиран за бойните действия на Балканската, а по-късно и в тези на Междусъюзническата и Първата световна война. Само преди година художникът е напуснал Държавното рисувално училище. През есента на 1912 г. изоставя четките и боите и наместо статива нарамва пушка. Мъж на 28 години се изправя лице в лице с ужаса на войната. За него това е битка като никоя друга досега. Ако иска да остане жив, не му остава нищо друго, освен да насочи цевта, да натисне спусъка, да убие. А вечер след бойните действия, навярно в опит да преодолее кошмара от случилото се наяве през деня, в светлината на лагерния огън рисува. Рисува, за да запамети. Рисува, за да забрави. А когато не рисува, пише писма. До семейство и приятели. А когато не пише писма, чете получените, за до открие човешката топлина и преживее ужаса на следващия ден. Именно от фронта са и едни от най-ярките оцелели и съхранени до днес в галерията образи, излезли изпод ръката на Ангел Спасов. Образи, в които разделно и заедно са материализирани в щрихи ужас, поетика, митология и фолклор.
След края на войната Ангел Спасов ще поеме поста на редовен преподавател по рисуване в Плевен, на който ще остане дo 15 септември 1945 г., когато ще се пенсионира. През всички тези години като че ли ще се опитва да забрави. Дори реализацията му като скулптор от 1920 г. насетне, когато ще стане редовен член на Дружеството на севернобългарските художници, наградите, признанията, уважението в очите на Другите няма да му помогне да се справи със случилото се в онези години. Затова непосредствено след края на Първата световна война ще съгради свое ателие. Ателие, което ще обособи в убежище до края на живота си през 1974 г. Ателие, в което до сетния си дъх Ангел Спасов ще остане напълно сам. Стените са покрити с образи на толкова много жени, с платна, изпълнени със страст, оголена плът, крехки същества – самотни или в компанията на причудливи митологични създания. По пода и рафтовете се разчитат контурите на десетки скулптурни разработки. Ликове, фигурални композиции, към които, разтваряйки папките, съзираме листове с ескизи към тях. Това са образи на човешки същества, знайни и незнайни, пристъпвали в живота или в сънищата на художника. Това са образи на пръв поглед така одухотворени, чувствени, вълнуващи. Но колкото повече се взираш в линиите, в светлосенките в движението на молива, на четката, на ръката, толкова повече пред теб се разкрива една недоизказаност, хлад, тишина. Това са образи, които не крещят, не съблазняват. Те имат една-единствена цел – да изпълват със съдържание, със смисъл изтърбушеното от самота битие на художника. Съществуване, всецяло узурпирано от изкуството. Изкуство, срещата с която няма как да не вълнува и днес – десетилетия по-късно.
Пламен В. ПЕТРОВ
