Поетични творби на три поколения от фамилията Левчеви са събрани в книгата „Рецитал край каменната маса“. Лириките са разделени на три цикъла – „Любов“, „Свят“ и „Бог“. Всеки от тримата автори – Любомир, Владимир и Боян, има подчертан интерес към тези вселенски теми. Изисканото издание е илюстрирано с портретите на Любомир, Владимир и Боян, рисувани от голямата художничка Дора Бонева – съпруга, майка и баба. Сборникът със словесна изящност беше представен в Сити Марк Арт Център в София. Руси Чанев чете произведения на Любомир Левчев, Валентин Ганев – на Владимир Левчев, а Боян Левчев изпълни свои композиции. „Рецитал край каменната маса“ съдържа текстове за песни на Боян Левчев, QR кодове към рецитацията на двамата големи актьори и към музиката на Боян.
– Откъде тръгна идеята за „Рецитал край каменната маса“, господин Левчев?
– Идеята за книгата е на Руси Чанев, подхвърли я за първи път, когато се запознахме. Много харесва поезията на баща ми е, неведнъж е чел негови стихове на премиери. А заглавието идва от текст, който Боян написа за погребението на дядо му. В него си спомня как като малък с баба и дядо са седели край каменна маса, близо до бобовите насаждения в село Полковник Серафимово.
– Отдавна ли сте приятели с Руси Чанев и Валентин Ганев?
– С Вальо сме съученици от Английската гимназия. Винаги съм се възхищавал на Руси Чанев в киното, особено в „Мера според мера“. И двамата – освен чудесни актьори – са много интелигентни, мислещи и знаещи хора.
– Руси Чанев казва, че модерната поезия „омесва нещата, закачва минало с бъдеще, мисли с емоции“. Каква е вашата дефиниция за модерната поезия?
– Преподавам литература и творческо писане (поезия) в Американския университет в Благоевград. Казвам на студентите ми, че поезията – освен литературен род или жанр, е особен, кондензиран език, който създава образи и ползва музиката на словото, която внушава емоции: рими, ритъм, звукопис. Модерната поезия, тоест тази от първата половина на миналия век, времето на модернизма, особено през 20-те години, скъсва с класическите понятия – стихът е свободен и неримуван, погледът се насочва навътре към емоционалния и духовен свят, а не толкова към материалния вън от нас, както е в реалистичното изкуство от XIX век. Казваха ни, че в края на XX век живеем в „постмодерен“ свят. Сега трябва вече да е постпостмодерен. Но за мен постмодернизмът е просто крайна фаза на модернизма. Както маниеризмът е крайна фаза на ренесансовото изкуство. Какво следва след постмодернизма? По-скоро бих сравнил поезията с религиозен ритуал — врата, отворена към духовния свят, отвъд материалния. Връзка с Отвъдното. Може би звучи предмодерно. Или постпостмодерно.
– Колко често се питате какво би казал Любомир Левчев за следващото ви писание или деяние?
– С него си споделяхме „писанията“ още от моето гимназиално време. Аз му показвах моите стихотворения, той ми показваше новите си неща и искаше мнение. Така беше до последната година на живота му. Аз, разбира се, съм писал и проза, и дори академичната книга „Поезия и музика: Четири квартета на Т. С. Елиът“. Направих от нея студия от 30 страници на английски, която излезе в много престижно академично издание: The Journal of T. S. Eliot Society в Лондон. Преводач съм и на Елиът.
– Как коментираше той политическите ви статии в пресата?
– Не е тайна, че с баща ми бяхме на различни политически позиции. Може би политическият ни конфликт беше най-остър, когато в началото на 1989 година започнах „самиздатското“ списание „Глас“. Тогава бях уволнен от издателство „Народна култура“. Между 1994 и 2007 г. живях в САЩ, заминах с Фулбрайтова стипендия. Баща ми дойде на гости няколко пъти. Веднъж четохме заедно в известната книжарница „Чаптерс“, той беше с неговия преводач и издател Санди Тейлър. Тогава ни делеше физическата дистанция. След завръщането ми в България имахме много близки отношения до края на дните му.
– Сънувахте ли го, докато подготвяхте „Рецитал край каменната маса“?
– Моята най-известна, струва ми се, книга с поезия се казва „Кой сънува моя живот“. Все още неиздадената ми последна стихосбирка е „География на съня“. Когато майка ми беше на смъртно легло, аз и сестра ми Марта Левчева, се редувахме да спим при нея – в съседната стая, с отворена врата, за да следим опитва ли се да стане от леглото, щеше да е фатално, ако падне. Една нощ сънувах, че чувам шум – станах да видя какво става. И видях, че кучето ми, Марко, което вече не беше живо, тича из стаята и се намества край майка ми. Запитах го: „А, Марко, ти какво правиш тук?“. В това време усетих някакво течение, обърнах се и видях баща ми на вратата. Той се усмихваше. Вече беше починал. На другия ден и майка ми си отиде. Баща ми и Марко я бяха посрещнали.
– Кога разбрахте, че Ванга е заръчала: „Любо, да не се караш със сина си“?
– Интересно е, че баща ми описва тези думи на Ванга, но на мен никога не ми ги е казвал. Всъщност ние не сме се карали толкова. Водили сме понякога ожесточени, философски или политически спорове, но културно. Мисля, че останахме добри приятели. Което е трудно за баща и син. Винаги ми е било интересно и важно да разговарям с него. Вярвам, че и той обичаше да си говорим.
– А помните ли гостуването на Ванга в семейния ви апартамент?
– Не. Май се е случило, докато съм бил в казармата. Но съм чувал от баща ми, че тя, като седнала на канапето вкъщи, му казала: „Е, Левчев, на много меко ви седят задниците на вас, комунистите“. Татко, разбира се, го разказваше със смях, но много уважаваше Ванга.
– В книгата има няколко ваши стихотворения, посветени на жени – трябва ли авторът да е нещастно влюбен, за да му се получи лириката?
– Не. И не мисля, че моите стихотворения, посветени на жени, подсказват нещо подобно на нещастна влюбеност. Чувайки заглавието на последната ми излязла стихосбирка“Смъртта и Бог“, някои хора ме питаха защо е толкова мрачна. Но ако я прочетете, ще видите, че тя е най-оптимистичната ми книга. Смърт няма.
– С какво ви промени Америка на 90-те?
– Това са два въпроса. И Америка, и България бяха различни през 90-те, а те по начало са две много различни държави. Мога да обобщя, че 90-те бяха на политически и икономически апогей в Америка и много труден и мрачен период на преход в България. Или че САЩ са създадени от имигранти и там е напълно нормално да си едновременно италиански, ирландски, български и американски патриот. Етнос и националност в САЩ не е едно и също. През 500 метра на една и съща улица – например Масачузетс авеню във Вашингтон, има джамия, протестантски черкви, руска и гръцка църква, индуистки храм, епископална катедрала в готически стил. Католическите училища пък са много хубави и много евтини. И не е задължително да си католик, за да учиш там, какъвто беше случаят със сина ми.
– Съжалявате ли понякога, че се прибирате в България, тъкмо когато битието ви в САЩ върви нагоре?
– Не знам какво е нагоре и надолу. Не съм съжалявал нито, когато заминах за Америка, нито когато се прибрах в България. Там имам издадени пет книги, имах някакво име между пишещите хора във Вашингтон. Америка е огромна страна и федерация – можеш да си много известен в един щат или град и никой да не те знае в друг. В Щатите имах добра работа. Когато станах на 50, вече нямах грижа за сина ми. Исках да се върна в България, но нямаше как да стане, ако нямах работа. България е чудесна страна, но не за безработните и бедните. Кандидатствах в Американския университет в Благоевград за асистент преподавател, сега вече съм доцент. Така че битието ми винаги е вървяло нагоре. Макар че съм пред пенсия. Но материалната страна на живота винаги ме е интересувала само като материал за духовното, материал за одухотворяване. В края на „Безкраен празник“ Хемингуей казва: „Такъв беше Париж тогава, когато бяхме много млади, много бедни и много щастливи“. Цитирам по памет, но това е смисълът. Не парите ни правят щастливи.
– Бихте ли останали днес да живеете в Страната на неограничените възможности?
– Ако говорите за САЩ, бих казал, че това е втората ми родина. След България най-много обичам Америка. Но нямам планове да се връщам там за постоянно. Харесва ми да живея в България, близо до корените си. България е прекрасна, фантастична страна, в която на 100 километра разстояние имаш високи планини, равнини и реки, море, прекрасен умерен климат. И американците много я харесват. Хората тук живеят сравнително спокойно. Рядко се срещат подобни места по света. Да не говорим за древната ни история. Радвам се, че съм българин и живея в България.
– В гимназията сте бил фен на Че Гевара, а тук и сега кой е политикът, на когото се възхищавате?
– Да, в гимназията си падах по Че Гевара. Трябва да се уточни, че по това време той не беше признато име в Съветския (нашия) блок, но беше кумир на много западни младежи (хипари). В България, както знаете, дори не беше окей младежи да пускат дълги коси, а в училище мереха дали полите на момичетата не са прекалено къси. Бързо осъзнах, че проблемът с комунистическата власт е по-дълбок. В училище не се учеше за лагерите, затворите, политическите убийства. Но всяко лично мнение, различно от директивите на Партията, беше тотално репресирано. Дори в гимназията.
– Как оценявате актуалната политическа истерия у нас и по света?
– Трудно е да се каже, докато публикувате отговора, тя ще се е променила. Ненавиждам деспоти като Путин и кандидат-деспоти като Тръмп. Парадоксалното у нас е, че след безчетния брой служебни правителства и цялата тази политическа криза икономиката не е тръгнала надолу, а напротив. Може би без политици, без държавни спънки би се развивала по-добре. Стига да няма репресии. Все пак демокрацията е власт на закона. Ако той не бъде съблюдаван, тя би се превърнала в анархия – и война на всеки срещу всеки. Затова демокрацията – либералната демокрация с правителство на мнозинството след честни избори, без диктатура на управляващото мнозинство и с равноправие пред закона, е най-добрата система. Корупцията променя нещата.
– Дали интелектуалците са герои или антигерои на българската действителност през 2024 г.?
– Нито са герои, нито са антигерои. Просто са хора. Важно е това, което пишат, рисуват, свирят. Личният ни живот може да се забрави.
– Какво според вас е най-интересното, което се случва в литературата ни напоследък? На кого пишете шестица?
– Кой съм аз, та да пиша шестици на колегите си? Или двойки. Нека времето поставя бележки на писателите. Много ми е трудно и със студентите. Бих писал на всички мои студенти шестица, но ще ме уволнят, ако го направя.
– Над какъв текст работите в момента? Мислите ли за роман или пиеса?
– Завършвам стихосбирката „География на съня“, това е заглавието й засега. Преработвам и стария си роман „Ела в тази сянка под червената скала“. Пиесата ми „Марко от Прилеп“, базирана на романа „Крали Марко: Балканският принц“, беше поставена от чудесната Анастасия Събева и имаше три номинации за „Аскеер“, а сега Ангел Ангелов-Джендема написа и опера по нея.
– Връщате ли се към рисуването от младостта, когато се колебаете по кой път да поемете: на майка ви или на баща ви?
– Ами много искам да го направя. Купих си маслени пастели, едно време рисувах с тях. Но стигнах до три картини за две години. Може би като се пенсионирам, което предстои, ще имам повече време.
– Пеете ли заедно със сина си?
– Не. Едно време пеехме по купони – главно македонски народни песни, руски също. Уви, сега има техника за това. Синът ми прави електронна музика на компютъра си и рапира. Иначе работи като компютърен инженер в Лондон. Бих искал да сме заедно и да си пеем, макар че сигурно аз ще пея фалшиво. Но нека животът да е песен. Поне неговият, ако не моят.
Пускат негово стихотворение във вестник „Пулс“, за да дискредитират фамилията
В „Предчувствие за тържество“ 23-годишният автор заклеймява ловната дружинка на Тодор Живков
Животът на Владимир Левчев със сигурност е изпъстрен с една от друга по-интересни и драматични истории и емблематични фигури. Ако ги събере в мемоари, биха били сред най-любопитните четива в съвременната ни литература. Той обаче засега не загатва нищо подобно като перспектива. Дори две лаконично разказани от него случки разкриват вълнуващи, макар и по различен начин, моменти.
През 1980 година Левчев младши пише стихотворението „Предчувствие за тържество“ – за вселенското възмездие, за което предупреждават свинете, преследвани и убивани от човешките пушки. „… Вие също сте обречени на нечие декемврийско тържество“, редят „тези тъжни ангели“, както авторът нарича бъдещите жертви на новогодишната трапеза. По това време е само на 23 и предлага творението си на вестник „Пулс“. Владимир е наясно, че с този „сюжет“, препратки и послания едва ли ще го допуснат до страниците в седмичното издание на ЦК на ДКМС за литература и изкуство, но за негово огромно учудване това се случва сравнително скоро.
„По-късно осъзнах, че стихотворението е публикувано с цел да се направи номер на баща ми, който тогава беше шеф на Съюза на писателите. Когато го извикали за обяснение, той уточнил: „Синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков“. Беше ме защитил, въпреки че и той беше в ловната дружинка на Тодор Живков и имаше пушка „Винчестер“ като неговата“, връща лентата той в „Рецитал край каменната маса“.
При едно от гостуванията на сина си във Вашингтон Любомир Левчев е вдъхновен от несвойствени „халтури“ на наследника си. „Преподавах в университета на хонорар, преподавах и български в Държавния департамент. Но за да издържам семейството си, през лятото работех какво ли не – в книжарница „Бордърс“, като пощальон, като продавач в кулинарния Marvelous market. Там имаше и пекарна. Пекарят, алжирец, правеше всякакви екзотични хлябове и сладкиши. Магазинът беше много популярен в града. Именно от работата ми в него баща ми се вдъхнови за чудесното си стихотворение „Утрешен хляб“.
Албена АТАНАСОВА
