Документалната лента на известния сценарист и режисьор Илия Костов „Смърт за автора, живот за героя“ е от най-интересните и смислени продукции в програмата на поредния София Филм Фест. Разказът е за мястото на Алеко Константинов в културните процеси на България, за активното му участие в социалните и политически събития в края на XIX век.
– Какво ново научихте за Алеко, докато подготвяхте филма, господин Костов?
– Всичко отначало и всичко ново. Около година се ровихме в архиви и библиотеки, за да открием истинската същност на Алеко без предразсъдъци и наслоени във времето митологеми. Личността се изгражда самостоятелно от детството и всяко преживяване, всеки детайл от биографията оказват влияние. Семейството, любовта на майка му, строгостта и студенината на баща му, образованието, книгите и музиката, изплъзващият се блян на любовта, младежките лудории, аристократичната надменност, високомерието на бедняка, който не се подлага за пари, „непоправимият бохемец“, страстният пътешественик, непоправимият идеалист… Това е Алеко.
– По училищен навик приемаме феноменалния сатирик повече като автор, отколкото като политик.
– Действително най-популярният образ на Алеко несъмнено е свързан с фейлетоните му, най-вече за Бай Ганьо. Малцина знаят за изключителната му роля в обществения живот. Ето какво казва неговият приятел Найчо Цанов: „Не познавам по-голяма загуба през времето на новия ни свободен живот от загубата на Алеко Константинов. От никого досега той не е достигнат, никой не може да го замести. Аз не говоря толкова за неговия литературен талант, колкото за онова морално значение, което той имаше за България. Положението, на което се бе издигнал хумористът, го правеше незасегаем. От присъдата му всеки се боеше“. За да се превърнеш в подобен обществен съдник са необходими качества, които днес биха звучали неадекватно и анахронично. Още тогава новоизлюпеното парвенюшкото общество е гледало на Алеко по този начин. Колко по-лесно и познато е да профанираш някой, който те превъзхожда по интелект, образование и морални качества.
– Като днес, промяна няма.
– Да, нищо ново под слънцето. Нашето общество не може да ни изненада. Сякаш не са минали 120 години. В манталитет и култура сме застинали. Освен оправдания и празнословие, като че ли нищо друго не можем да предложим на себе си, за другите да не говорим. Може би без да подозира, Щастливеца се превръща в пророк за бъдещето на народа. Проявите на познатите байганьовски качества от сутрин до вечер се тиражират по вестници и списания, лукаво надничат с арогантно самочувствие от всеки екран. Стават популярни незначими хорица, които системата титулува като значими – със съмнителни звания, постове, скалъпени биографии. Дресирана еквилибристика, космическа корупция. Невероятен панаир на суетата. Празни фрази, словоблудство. И всичко това заради „мръсното упражняване на власт“ и великото българско крадене. Явно тези „качества“ вече генетично са пропили голяма част от народа, колкото и е неприятно да го кажем.
– Докога в социалния пейзаж ще тържествуват Гочоолу и Дочоолу, персонажи – еманация на корупцията?
– Ще ми се да бъда оптимист, но се налага отново да отложа срока. Онази епоха, която литератори и историци определят като естествена среда за виреенето на подобни черти и герои, явно е естествена за народа ни, който продължава след толкова години на своята еволюция да възпроизвежда Гочоолу и Дочоолу. Повърхностното и елементарно живуркане се превръща в единица мярка за оцеляване. Агресивното, брутално и цинично поведение в стил чардафонщина е повод за подражание, норма за обществен просперитет.
– Защо се връщаме към много от онези нрави?
– Винаги е имало оправдания и анализи. Но демонстрацията на подобни нрави не само не отблъсква, но се приема за всекидневие, да не кажем за желан модел. Еквилибристиката по горните етажи на властта произтича от поведението и реакциите на гражданското общество, за което статуквото е нормално и естествено. Само малък процент от хората виждат нещата по друг начин, но тяхната социална енергия не е достатъчна за промяна. Обществото ни в по-голямата си част се е примирило, не иска да си развали комфорта, приема баналното и елементарното за необходимо и достатъчно. Подобно общество се манипулира лесно отвътре и отвън. Медийни анализатори и платени манипулатори притъпяват социалните сетива с високомерното си плещене – едни и същи по всички обществени теми. Но някак не могат да „уцелят ваксата“. „Разликата между интелигентната и по-обикновената нация е в едно: първата успява да разграничи глобалното от маловажното, втората не“, казва един от големите мъдреци. Дори в неофициален балкански мониторинг се забелязва, че кръчмите в Сърбия и Гърция са пълни с българи, тъй като и сърбите, и гърците са по площадите, за да се борят за народните си права.
– Продължавате темите от предишния ви документален разказ – за кръга „Мисъл“, сред които е невъзможността на интелектуалците да виреят в родината.
– Винаги е имало малцина, които са вдигали глава над тълпата по нездравословен за тях начин. Блазня се от мисълта, че освен фактологията в моите филми за големите мъже и жени на България има и полезен за обществото подтекст. Разбира се, нещата днес са много по-различни. Имаме бленуваната свобода, която в българската транскрипция се превърна в дивашка слободия. Тъкмо в нея сега вирее най-конформисткото блюдолизничество, а истинското и оригиналното девалвира и се изгуби сред несъстоятелни и гротескови награди, дипломи, академични титли, класации. Тъкмо в нея се настани и голяма част от интелигенцията, която стратегически воюва за своите блага и позиции, а определени индивиди показват чудеса от „високохудожествено“ цирково изкуство. Всичко това, за съжаление, не е само у нас. Най-вероятно като най-раболепни и по селски комплексирани, ние най-бързо прихващаме нелепостите. Слава богу, има съвременни творци с характер, нещо много важно извън интелектуалното позиране. Те остават и ровят в своята нива, давайки си сметка какво печелят и губят. Но цялата медийна среда в най-голяма степен е виновна за статуквото. Всеки с телефон е енциклопедист, всеки с диплома е сценарист, всеки със сутрешно настроение – поет, всеки със счупен стол и гърне, пълно със суджук, е художник модернист… Всеки с нов костюм и прозрачна абитуриентска рокля е със самочувствие на Сикстинската капела. И в тази реалност е изключително трудно за публиката да се ориентира. Само че младите се учат от тази реалност. Те я имитират, стават проекция на обърканото, но „демократично“ общество, което не може да вкара в затвора най-доказаните престъпници на планетата. Не може да построи дори лифт на любимата на Алеко Витоша. Не може да опази язовири, но героично руши паметници и сменя имена, допуска безхаберие, крадене и безнаказаност. Наистина уникални сме отвсякъде!
– Има ли разлика в изявите на интелигенцията по времето на Алеко и днес?
– Времето освен съдник е и интересен манипулатор на основните стойности. Не виждам голяма разлика от преди и сега. Дори модните аксесоари на дрескода са същите. Най-кресливите и вероятно затова най-популярни представители на така наречената група на интелектуалците с лакти и копита се борят единствено за собственото си оцеляване и проспериране. Тезите им са почти същите като във всяка селска кръчма, може би само „изкълчената фразеология“ ги кара да си мислят, че претенциозна им поза не е разгадана. Те дооформят критерия и оценката за едно или друго творчество. И най-лошото е, че създават „творчески групировки“, които като шпицкоманди налагат стратегически тези.
– Това ли се случва и във вашата гилдия?
– В киното съм шокиран от някои представители на младата „вълна“, която демонстрира инфантилен реваншизъм и хунвейбинско отношение към по-възмъжалото поколение. Хора с филм и половина, два или три размахват знамето на някакво фестивално присъствие и псевдоинтелектуално високохудожествено кино и „екзекутират“ другите по комисии, сесии, фестивали. Измислиха и наложиха правила, според които някой от осмо място в сесия може да мине на първо и да промени резултата от класацията на комисията. Неуморими индивиди тичат по кабинети и студия, за да обясняват очевидните си глупости, които натвориха в Закона и Правилника за родното кино. Лошото е, че принципалът със своите министри и заместници в почти всеки нов състав демонстрира безпомощност и нелепа компетентност, да не говорим за мъжество и кураж.
– Докъде ще стигнем под диктата на политическата коректност?
– Изчезна една идеология, която имаше свои стигми, за да се появи нова, още по-перфидна и цинична. Веднага се намериха последователи и яростен помощен персонал. От всяка област на изкуството наднича циничната усмивка на Бай Ганьо, на подлизуркото и нагаждача, аргументиран кресливо с най-красивите, обществено-значими и творчески обосновани инвенции. Докато за обикновения консуматор или познавач това е лесно разгадаемо, за голяма част от конформистите-специалисти е нормален процес, от който повечето са захласнати.
– Разкажете за игралния филм, който ще снимате.
– Историята отново е за киното като възможност да се осмисли модела на цялото ни общество с всичките му странности и балканска специфика. Филмът щеше да бъде доста по-различен, ако беше излязъл преди този за Алеко, може би пак щеше да е трагикомедия. Сега обаче се измества към абсурда, сатирата, в по-крайните като стилистика и внушение комедийни аспекти. Работното заглавие е „В очакване на Депардийо“. Нещо като очакване на Неволята или Годо. Но то само с очакване не става. За нас, българите, дори в исторически план като че ли очакването или изчакването е удобна формула за оцеляване и съществуване. Чакането на свободата, на законността, на справедливостта, на нормалността е разположено в странно имагинерното време и пространство. Нещо като нашенски „магически реализъм“!
– Защо толкова се забави началото на снимките?
– Това също е част от големия абсурд, който като метастази е проникнал навсякъде. Близо пет години, три спечелени дела и естествен резултат от нещо, което можеше да не се случи. Но това е само малка част от класическо административно недоразумение. 30 дела – всички загубени от Националния филмов център, около 60 милиона върнати неусвоени левове за кино. И ако това не е повод един министър барабар със заместниците си да отиде там, откъдето е дошъл, здраве му кажи. Подчинените шефове от НФЦ скачат колкото позволява летвата, ако изобщо някой поставя летва. В селско магазинче за изгубени сто лева те гонят и отиваш да си гледаш кокошките. Тук интервюта, дебати, комисии, съветници, пресконференции и все няма аргументи, доказателства и кураж някой най-немъжествено да удари по масата и да каже: „Царят е гол“.
– Какво трябва да се направи, за да се стопират скандалите и съдебните дела, заведени от неполучили субсидии?
– Авторитетът зависи от лидера. Дори не коментирам абсурда на филмовото администриране. Разбира се, то е малка част от цялостното администриране на държавата, в която от всеки ъгъл наднича Бай Ганьо – с тежки зависимости, примитивна психология, дребнава отмъстителност, празнословие и обикновена глупост.
– Накъде според вас върви киното ни?
– Към достъпност на изразяването. Вече всички настояват да бъдат творци. Към масовизъм – инсталации, псевдопоезия, толерирана графомания. Всеки иска и може да бъде съдник, да оценява, да дава акъл, да администрира посвоему чрез изкуството. Егоцентрична съблазън. Но констатациите, че хората обичат старото кино като форма на носталгия, имат и друг прочит. Просто предишното кино умееше да разказва, базирано на качествена драматургия, та дори с интелектуална претенция. Сега – в световен мащаб, извън стотината филми на година, които са в А категория, повечето от останалите притежават стерилност, плод на сляпо следвана конюнктурна форма, касова или фестивална. Повечето от продукциите са клиширани като стилистика, жанр и тематика. Сякаш гледаш един и същ филм, едни и същи герои. Насаждат едно и също чувство на поносима бездуховност, но с голяма претенция, че зад нищото има нещо. Това обаче са „размисли на духовен парий в храма на изкуството“, както се изразява наш голям поет. Но, слава богу, и тук, и по света има наистина великолепни произведения, които нямат никаква друга претенция освен стремежа да забавляват, да поучават, да провокират, да внушават емоции и идеи.
Полицаи ескортират в Париж екип на „Трака-трак“
Кинаджиите за малко да отнесат глоба пред Айфеловата кула
Вероятно защото игралните филми на Илия Костов носят знака на подчертано комедийната стилистика, независимо дали тя се простира от трагикомедията, през абсурда до сатирата, на снимачната площадка винаги се случват неща, кореспондиращи с жанра. В „Трака-трак“ – историята за международния влак, чиито пътници разкриват различни нрави и надежди, режисьорът много иска да внуши на зрителите, че релсите минават през Айфеловата кула. Затова с няколко души от екипа се озовават в Париж, мъкнещи изрязан прозорец от вагон, който тежи 40 килограма.
Привързват го с тел към автомобила на местен приятел и снимат с арифлекс, постигайки илюзията, че композицията наистина се движи през Айфеловата кула. „Докато не ни спряха полицаи и ни обясниха, че ако бяхме сложили камерата отвън на статив без съответните разрешения, щяха да я конфискуват. Все пак ни съжалиха и ескортираха с два мотоциклета. Направихме няколко обиколки и за благодарност им подарихме бутилка гроздова, която носехме за медицински цели. Преди това във Виена направихме същото упражнение, само че вагоните „минаваха“ през Пратера“, разказва Илия Костов пред „Филтър“.
Васил Василев-Зуека знае, че сценарият на „Асистентът“ – драма за млад интелектуалец, който е на косъм да бъде погълтат от мътните води на прехода, е почти биографичен. Постоянно преследва Илия Костов с въпроси колко скока има с парашут и дали жена му е изневерила, както разказва сюжетът. „Така обогатих героизма и „изневярата“, че сам повярвах на измислиците си“, споделя сега авторът. А във „Време за жени“ разбира, че да снимаш в главни роли четири дами – Аня Пенчева, Параскева Джукелова, Катерина Евро и Биляна Петринска, е най-рискованото занимание на планетата след войната. В „Слънчево“ му се налага непланирано да се озове пред камерите. „Една звезда си тръгна посред нощ. Беше недоволен, че не съм го посрещнал в хотела след дългия работен ден. В „Пътуващо кино“ пък за малко не останахме без техника. За малко и не бяхме осакатени от група цигани, тъй като без тяхно позволение сме снимали на поляна край Тунджа. От полицията първо ни попитаха има ли ранени, лее ли се кръв, а после миролюбиво ни посъветваха да не обръщаме внимание на дреболии. Въпросът се уреди по нашенски – с връзки и след нареждане от високопоставените им началници. Три дни ни караха до обектите с патрулки. Мургавите събратя не отнесоха дори предупреждение поради липса на доказателства и правомощия.“