Крис Шарков, който е от малобройната генерация на 40-годишните успешни режисьори у нас, се отчете в арт афиша с поредна премиера – „Зимата на червените фенери“ в Шумен. Непознатата досега в България пиеса от съвременния американски драматург Адам Рап е за двама приятели, писател и издател, които в Амстердам неочаквано формират любовен триъгълник с жена. В мистично-ироничната трагикомична история чувствата са трудно разпознаваеми, а личните драми се преплитат с обществените турбуленции. Именно кризата в идентичността върху фона на нестабилния социум е във фокуса на спектаклите, подписвани от Крис Шарков. През започващия сезон публиката ще ги гледа на различни сцени – „Частици жена“ на Ката Вебер и „Елементарните частици“ на Уелбек в Народния театър, „Обществен враг“ на Ибсен в „Зад канала“, „Слугините“ на Жан Жьоне във Враца, „Непоносимо дълги прегръдки“ на Иван Вирипаев в „Топлоцентрала“, „Заклеваш ли се в децата“ на Саломе Льолуш в Artvent.
– С какво ви изкуши „Зимата на червените фенери“, господин Шарков?
– С конфликта между личността и света на хедонизма. Героите са объркани в търсенето на своята ос, на собственото си „аз“. Свързват ги обаче много разговори за музика, филми и литература. Точно това ми харесва – когато човешките взаимоотношения са представени през субкултурни кодове. Вечните теми тук са в по-интересна опаковка, но все така близки до всеки от нас. Авторът е непознат за България, актьорите все още не са масово популярни. Обичам да работя с млади артисти като Антония Гюруди, Петар Андреев, Калин Пачеръзки. Англосаксонският театър е на драматургията – без свръхинтерпретация на текста, важно е да се постигне пиесата.
– Явно сте измислили концепцията така, че зрелището да бъде интересно за младите хора. Възможно ли е те да открият себе си чрез културата?
– Знае се, че липсата на култура е от основните причини за социалните проблеми. Неглижирането й води до всички обществени катаклизми. И това е огромна драма. Дори да не се занимаваш пряко с изкуство, културата гради личността. Мисията й е да създава алтернативни светове, в които хората се развиват емоционално и духовно.
– Вие сте ученик на Красимир Спасов, какъв театър изповядваше той на лекциите си в НАТФИЗ?
– Режисьорският театър. Професорът ни учеше, че всичко в спектакъла се гради върху авторството на режисьора, върху неговата интерпретация на текста. Че той не е просто публична личност, дизайнер на постановката, човек, който съветва актьорите. Той е авторът. Може би единственият урок на Красимир Спасов, който не успях да науча, е задължителният половин час преди началото на сутрешна репетиция. Много ми е трудно да ставам рано, каквото и да правя, винаги пристигам само пет минути преди да започнем.
– Как се отнасяте към мерака за режисура в гилдията? Многотията по афишите създава усещане, че който не е поискал, той не е направил представление.
– Напоследък много и различни хора поставят. Разграничавам се от тази прекалено либерална тенденция. Разбира се, зависи от типа представление, но принципно вярвам, че режисьорът е съвършено различна личност от всички други в театъра. Разбира се, че не е невъзможно артист да съчетава актьорското майсторство, което е от векове, и режисурата, която като професия я има от 150 години. А и не е хубаво човек да е предубеден. Но тук говорим за нещо много по-дълбоко – за обезценяването на смисъла на театралния спектакъл. Грижите, които трябва да се полагат за него, не могат да бъдат между другото. Необходима е експертност. А депрофесионализацията в правенето на театър е функция на необгрижваната култура. За добро или за лошо, българският театър има свръхпродукция. Може да се видят различни примери за правене на спектакъл и мислене за театър като цяло.
– Да си го кажем направо – в свръхпроизводството се лее много халтура.
– Живеем във време на разнообразие, в което обаче липсват правила. Няма хоризонт. В един момент разнообразието започва да се размива в прекалена свобода, която се трансформира в анархия.
– И в матрицата на лесното.
– Лесното е не само на сцената, среща се навсякъде, в държавата също.
– Често правите политически театър, убеден ли сте във въздействието му върху публиката?
– Театърът сам по себе си е политика. Той е социално случване – едни хора отиват да гледат на живо други хора. Според Брехт, а всички ние се изживяваме като постбрехтианци, театърът е само и единствено политически и всеки артист трябва да има отношение към актуалните проблеми, докато интерпретира даден текст. Разбира се, в изкуство, в което намесват политика, има много спекула. Когато спектакъл в подобен контекст е правен от морални подбуди – да промени нещо в обществото, е добре. Някой се вълнува от социална несправедливост и иска да сподели с другите – това е нормалният модел. Но понякога постановката осъществява нечии очаквания. И в театъра, и в киното вече има доста случаи на нов тип конформизъм. Както по времето на социализма, когато определени творци са били привилегировани, защото принадлежат към идеологията на властта, така и сега има хора, които успяват да обслужват дадена политика. Притежавам чувствителни радари за това естествено нагаждане, но дори не бих го нарекъл директна „поръчка“. Просто някои умеят да отговарят на търсенето и да се пласират спрямо него.
– Предполагам, че сте далече от говорилнята в социалните мрежи.
– Използвам ги само, за да информирам за постановките си. Не че нямам позиция по дадени казуси, които се обсъждат, примерно, във Фейсбук. Но центърът на истината там се измести. Все едно крещиш на площада. Познавам хора от сферата на културата, които в социалните мрежи са радикални и шумни, а на живо са много по-склонни към компромиси. Социалните мрежи създават абсолютно погрешни представи – за личността, за обществото. Струва ми се, че вече настъпва някаква умора от тях. Започваме да се връщаме към по-простите форми на общуване. Надявам се, че цялата тази кресливост, цялата преднамереност в света на пост истината, излиза от мода. Вярвам, че вече много ясно можем да различаваме реалната чувствителност от дигиталната истерия.
– Вашият „Обществен враг“ в Малък градски театър „Зад канала“ третира неразрешимия казус за липсата на свобода и истина в демократичното общество. Гледат ли го политици?
– Не съм чул, не съм видял. Но публиката веднага припознава действителността ни, което е леко шокиращо. За първи път режисирах пиесата на Ибсен преди десет години в Плевен. През 2014 г. тъкмо вървяха протестите срещу кабинета на Орешарски. В тогавашното представление имаше някакъв идеалистичен патос. 10 години по-късно няма и помен от идеализъм. Само брутална сатира без алтернатива. Отчаянието е толкова голямо, че прелива в черен хумор. Вече няма отворен финал, както през 2014 г. Пред камерите на подкаста д-р Стокман се превръща в поредния, смачкан от системата. Болезнено и жестоко е, друга перспектива няма.
– Може и да има, но е надолу.
– Преди имах илюзии, че определени политики или отделни фигури могат да променят нещо. Но не е така. И това не е толкова драматично. Действителността ни е такава, каквато е – истината от лъжата се различава трудно. И ние го приемаме за норма. Без изненада. Без бунт срещу фалша. Затова Ибсен пита дали въобще е възможно човек да живее сред истина и справедливост – или те са утопия. Може би човек е роден, за да живее в симулация и подменена реалност. Ето това е интересна тема.
– Ибсен обаче не пропуска да заклейми и медиите.
– В „Обществен враг“ говори за първите вестници – много мощни фактори вече към края на XVIII век. Иронизира съсловието на журналистите, податливо на корупционни схеми. За да бъдем адекватни на времето, пренесохме действието в студио за подкаст.
– Използвате тази хватка и в спектакъла „В полите на Витоша“.
– В драматургично отношение Яворов е силно повлиян от Ибсен. Той винаги се е вълнувал от мнението на журналистите, от отзвука на творбите му в медиите. Както и как всичко това влияе на обществото. И Ибсен, и Яворов рано предусещат силата на четвъртата власт и това в какъв фактор ще се превърне тя след време.
– Какво най-много ви отвращава в социалния пейзаж в момента?
– Повторението на моделите, от които толкова бягахме. Това не само ме отвращава, но и потиска. Антикомунизмът се трансформира в популизъм в либералната сфера, която пък се доближава до лявата идея. Еклектика от идеологии. Всеки борави с тях, както му падне. Не харесвам вкарването в профили – не може да те смятат за путинист, ако четеш Достоевски. Или да те обявят за трансджендър, защото харесваш авангардно европейско визуално изкуство, например. Абсурдно е. Не съм в нито един от „актуалните“ лагери, не искам да им принадлежа. И не се чувствам представен в нито една от партиите в парламента. Но явно някой има интерес обществото да функционира на принципа „Пропагандата ми е по-добра от пропагандата ти“ и „Войната ми е по-добра от войната ти“. Ужасно е. В днешната политика няма нищо дълбоко, истинско и смислено. А би трябвало да има. Наскоро пак гледах филма на Вим Вендерс „Криле на желанието“. В него ангелът решава да стане човек и пада точно до Берлинската стена. Гениална политическа метафора. Ето това е много по-интересно.
– Тази ваша дистанция от модерните може би се отразява върху кариерата ви.
– Когато не принадлежиш към партия или конюнктурна група, когато не обслужваш някой тренд в публичното пространство, се оказваш с лимити в кариерата си. В това всъщност няма нищо ново и странно. Но аз винаги съм се стремял да бъда максимално честен с публиката – това, което ме интересува, е самата пиеса и нейната тема. Правя театър, който ме вълнува, а не театър, който да се пласира някъде.
– Не сте крайно амбициозен и в академичната йерархия.
– Бях асистент в актьорския клас на Пенко Господинов в НАТФИЗ, сега съм асистент на магистрите в режисурата. Завършвам докторска дисертация, която дълго отлагах заради репетиции на различни проекти. Приоритизирах практиката пред теорията. И да, не съм от най-амбициозните, но намирам преподаването за много нужно и приятно.
– А защо рядко се задържате на щатна длъжност?
– Държа на разнообразието, то ми е особено ценно. Не че съм противник на щатната система. Постановките ми са по-скоро в сферата на изключенията, а всеки директор гледа да балансира между типовете театър. В това отношение не съм много подходящ за щат. Ако получа предложение за щат от театър, с който имаме общи ценности и където има трупа, с която имам общ език, бих приел.
– Имате ли план за след премиерата в Шумен?
– Със сигурност ще се изкуша от независим проект. Там всичко е по много – документацията, рисковете, трудностите в логистиката. Но пък си струва. Арт директорът на театъра в Пловдив Кръстю Кръстев и драматургът Александър Секулов ми предложиха да поставя „Бариерата“ по Павел Вежинов. Много качествен и космополитен текст, надхвърля контекста на соца.
– През лятото бяхте на прочутия фестивал в Авиньон, какви са впечатленията ви, какво е модерно?
– И друг път съм гледал представления там, но като обикновен зрител. Този път отидох „официално“ – по програма за обмен „Просперо“, в която участва и Народният театър. Представих „Елементарните частици“ за турне по света. За първи път се включихме в подобна среща за презентация на вече готови проекти, въпреки че досега с „Елементарните частици“ сме гастролирали в Северна Македония, Сърбия и Черна гора. А иначе за трите дни, в които гледах постановки, разбрах, че познатите режисьорски имена продължават да бъдат фактор. Има все по-голям интерес към невербалния театър и международните продукции от култури, различни от европейската. Гледал съм много театър и засега всичко е в познатите рамки на изразни средства. Театърът навсякъде е политика, важно е какво и как искаш да кажеш.
Участва в телевизионни филми от дете, но не мечтае да става актьор
Винаги е искал да е човекът, който измисля сценария или постановката
Крис Шарков, който е син на Димитър Шарков, един от най-емблематичните режисьори в историята на БНТ, като дете участва в продукции на баща си, но без особена тръпка към актьорстването. „Никога не съм мечтал да се показвам. Нямам нужда да излизам на сцената. Винаги съм искал да съм човекът, който измисля спектакъла или филма. Помня атмосферата от онези години, снимал съм с големи актьори“, разказва Крис Шарков пред „Филтър“.
Според него всеки модерен театрален режисьор е изкушен от киното. „Киноподходът лишава театъра от изначалната му бутафория. В театъра отдавна се използва мултимедия, това си е вече съвсем нормална традиция“. Често цитира Жан-Люк Годар, бащата на Новата вълна във френското кино, по чиито филм „Презрението“ режисира едноименния спектакъл в „Сфумато“. Става асистент на Явор Гърдев в „Дзифт“.
И тъй като киното е отдавнашна мечта на Крис Шарков, той при всеки удобен случай го „употребява“ в представленията си. Преди да започват репетициите на „Непоносимо дълги прегръдки“ по руския драматург изгнаник Иван Вирипаев, Шарков предлага на актьорите да прескочат до Берлин, за да заснемат героите им на точните локации, в които се развива действието. Сигурен е, че ще им се получи много ефектно, тъй като Вирипаев предлага друг код на общуване и чувственост, пиесите му са духовна терапия. Актьорите, естествено, са супер навити – купуват си билети и се качват на първия самолет за Берлин. Крис Шарков носи камера „сапунерка“ – хем да не прави впечатление по летищата, хем заради винтидж стила във визията. Първия ден отмятат доста работа, забавляват се, за да усетят пулса на града, и отлагат половината обиколки. Но изведнъж настава хаос в полетите и трябва да се приберат в София възможно най-бързо, тъй като една от актрисите има представление. За 36-те часа в Берлин успяват да снимат няколко видеа, които влизат в „Непоносимо дълги прегръдки“, а екстремната ситуация ги сплотява.
Засега обаче Крис Шарков няма намерение да се включи в състезанията за държавни пари в Националния филмов център. „Чувам от колеги, че е много мъчителен процес. Може би това е една от причините, поради които все още стоя встрани от киното. Не можеш да разчиташ само на вдъхновение и късмет“, коментира той.
Албена Атанасова