„Сeмената на свещената смокиня“ (Dane-ye anjir-e ma’abed), 2024, Германия/Франция, сценарист и режисьор Мохамад Расулоф, оператор Пуян Агхабабаей, музика Карзан Махмуд, в ролите: Мисаг Заре, Сохейла Голестани, Махса Ростами, Сетарех Малеки, Ниуша Ахши. Награди: Специална награда на журито, на ФИПРЕССИ, на Екуменическото жури, „Франсоа Шале“ за най-добър филм от Кан ’24, номинация за „Оскар“ за международен филм, награда на публиката „Сребриста чайка“ от София Филм Фест на брега в Бургас.
Бесен и дързък филм. Техеран. Режимът не си поплюва. Из цялата страна се роят мащабни антиправителствени протести. Иман (Мисаг Заре) е съдия-следовател в Революционния съд. Той е горд с новото си назначение и с връчения пистолет. Съпругата му Наджме (Сохейла Голестани) го обгрижва с любов. Надява се скоро да се преместят в по-голямо жилище, но е враждебна към оръжието. Голямата дъщеря Резван (Махса Ростами) е студентка и непрестанно следи в телефона си политическото напрежение. Малката Сана (Сетарех Малеки) е ученичка и също будно момиче. В един момент Резван довежда своя красива колежка (Ниуша Ахши) у дома. Майката недоволства. На всичкото отгоре след време момичето е пребито от полицията и се налага да се погрижат за нея. Всичко се върши тайно от Иман, зает с издаването на смъртни присъди. Пистолетът изчезва. Иман е в потрес – научи ли се това, го очакват три години затвор и край на кариерата. Започва свое разследване. Стига се до семеен приятел психолог, който разпитва майката и дъщерите. Макар подозренията кой е свил пистолета да се оправдават, напрежението ескалира. Колегата на Иман го съветва да замине за няколко дни със семейството си и му дава второ оръжие. Отиват с колата в родното му място. Там цари мизерия и покруса. Иман заключва жена си и Резван в мазе. Сана избягва с пистолета. Наоколо – развалини. Междувременно колежката на Резван е изчезнала. В селото времето е спряло. Във въздуха жужи параноята на Иман. Бесовете го обсебват. Сана пуска затворничките. Започва се лудо семейно гонене из лабиринта на порутена сграда. И е красиво, и е страховито. Финалът е много ефектен.
Дръзката драма на Мохамад Расулоф (1972) обема ужаса на случващото се днес в Иран – и параноята на верните на режима, и разпада на семейните отношения, и разгарът на протестите. С реалистичната си сила той е шамар за режима. На всичкото отгоре на документални кадри виждаме жени без хиджаб, което е цензурирано в иранското кино от началото на теократичното управление през 1979 г. Филмът предизвиква полемика в Иран. Правителството изисква от Расулоф да го изтегли от конкурса в Кан, но той не отстъпва. Това е героизъм, тъй като все още има неизпълнена присъда и забрана от властите да напуска родината си. През май 2024 пеша избягва и след дълги препятствия се установява в Германия. „Моята мисия е да предам разказите за това, което се случва в Иран, и за ситуацията, в която сме попаднали. Това е нещо, което не мога да направя в затвора“, казва режисьорът.
Мохамад Расулоф пристигна на София Филм Фест с филма си. Получи престижната специална награда „ФИПРЕССИ Платиниум“, посветена на 100-годишнината на Международната асоциация на филмовата критика. Изнесе и майсторски клас.
Този филм е оголено политически. Ужасно смел. Но, ако става дума за славното иранско кино, предпочитам поезията на бита и филигранното могъщество на Аббас Киаростами (1940–2016), чиито филми отнасят зрителя към други измерения на смисъла. Или душевната тревожност в киното на Асгар Фархади, който с внушително търпение разравя връзки и зависимости, за да извади потресни мотивации.
Геновева Димитрова