Силвия Лулчева е истинска фурия, която събаря, чупи, пада, готви, танцува, съблича се, страда и обича в най-новата си роля на сцената – в „Не забравяйте да се подпишете“, един от премиерните спектакли на Сатирата, копродукция с трупата на Ловеч. В пиесата на Михаил Хейфец, режисирана от Калин Сърменов, известната актриса е адвокатка, извикана да контролира първата среща между момиче и момче /Никол Атанасова и Цветан Пейчев/, което също е поканило адвоката си, в чиито шарени дрехи и номера влиза Борислав Захариев. Те са „доверени лица, които присъстват на първа среща с цел интимна връзка“. Всичко се случва през 2086 година, когато светът е подчинен на юридически правила и закони, а „осъществяването“ на любовта зависи от куп документи. Страстта може да бъде угасена, съсипана и провалена от системата. Голямата тема на постановката е свободата – как я разбираме и къде е тя в конфликта между собствените ни представи за живота и тези на обществото.
– Играла ли сте и друг път човек на закона, госпожо Лулчева?
– Не. Но тук не професията е основното в сюжета, въпреки че все още наричаме адвокати хората, които ни казват какво е правилно и какво не е. Може да си гроздоберач или краставичар и пак да налагаш съществуващи или несъществуващи норми – като лелята, която от съседния прозорец прави забележка, че не си оставил колелото си там, където тя смята, че му е мястото. Но дали моята героиня мисли и постъпва правилно или не, е последното, което ми е в главата, излизайки пред публиката. А и това не е работа на обикновената актриса – има си автор, има си драматургична конструкция, има си режисьор. Както казваше Крикор Азарян, не иронизирай и не коментирай образа си, защити го.
– Вашата адвокатка хич не е смешна, въпреки скечовете, геговете и гротеската.
– Защо пък да е смешна? Нима в Сатиричния театър трябва да има само кривучещите се или клоунстващи персонажи? Голямата комедия – без да претендирам, че съм постигнала това виртуозно майсторство, е, когато си правдив и в трагедията, и в щастието, спохождащи героя ти, тя идва от самата ситуация. Ако решиш да играеш смешно, си загубен, ако разчиташ на асоциации и препратки, също може да се объркаш. Затова е по-честно да е от твое име – ако си разбрал правилно режисьора.
– Явно добре сте се разбрали с Калин Сърменов, след като така сполучливо стреляте екипно по радикалната и уродлива политическа коректност.
– Да, в тази история тя е камъчето в обувката. Хората се измориха да спазват новите правила, явно продиктувани от живота. Нямат готовност да приемат така наречената нова реалност. Но животът е това, което се случва, а дали действителността е нова или не, е друг въпрос. Десетте божи заповеди са измислени много преди политическата коректност и са напълно достатъчни. Те са абсолютно конкретни и коректни и ако ги спазваш, ще си напълно прецизен в битието си. Ако не друго, поне не бива да се забравя простия постулат да не правиш на другите онова, което не искаш да ти правят на теб. Така че темата е ясна, въпросът е кой ще извади камъчето – обущар ли, ортопед ли, съдебен лекар ли. Важното е да не се превърне в травма. За много хора всичко това е сериозен проблем.
– В пиесата звучат потресаващи реплики за безумието на статуквото.
– Една от тях е на адвокатката, която възкликва в рядък миг на откровеност: „Как се случи, тъкмо бях свикнала да не мисля“. Излиза, че в новото нормално учим младите как да не мислят, вместо да опознават себе си и другите – чрез изкуството и чрез Бог, вместо да бъдат в емоционално-интелигентна връзка със света. Невъзможността им да общуват е повод за болезнен дебат. Заради тази невъзможност се намираме в патологична социална безтегловност. Те не знаят как да се обичат, как да се приближат към другия, как да се докоснат до него без да нарушат независимостта му. Физическият контакт вече може да се смята за сексуален тормоз, а почти всяка вербалност може да бъде изкривена. Отдавна млади хора осъществяват първите си срещи чрез платформи. Ако отидеш на купон, е рискова среда – не става, може някой да те ощипе. Колко сме заболели, след като не можем да общуваме без толкова страшни правила, които ограничават и затварят. Изгубили сме нормалното в отношенията. Всяка дума може да отвори рана в другия – ставаш политически некоректен, защото не спазваш личното му пространство, не зачиташ неговата емоционалност. Политическата коректност беше построена върху схема, която уж защитава нечии интереси, но всъщност се превърна в преувеличен и раздут балон. Стендъп комиците в Америка отдавна се питат „Ами ние сега с какво да се шегуваме, след като нямаме право да бъдем остри?“. Видяхме какво стана с Шарли ебдо. Тази война продължава.
– Самата вие усещате ли отчуждение в обществото?
– Не. Но се случва така, че много неща в стари проверени приятелства започват да дразнят. Някой, на когото съдбата не му е отредила да има деца, изведнъж ти дава акъл как да възпитаваш твоите, къде си сбъркал. Остро и недопустимо намесване. Сигурно този някой има право, вероятно тази му критика може да бъде аргументирана, но от тук нататък просто не му вдигаш телефона. Защото никой не знае какво става в къщата на другия. И решавайки да си спестиш подобни общувания с подобни хора, естествено се отчуждаваш и приятелският ти кръг се стеснява. Дори детските приятелства, които са най-ценни и най-скъпи, отстъпват пред тези с колегите. Тук в Сатирата сме шеметно задружни и милосърдечни в нечовешки многото часове, в които прекарваме заедно.
– Как ще коментирате скандалите в гилдията с източените пари в някои театри?
– Те избистриха кой какво иска от живота и професията, бяха катализатор да се усети кой на къде и защо е – и в етиката, и в работата си. Големите промени изискват време, може би следващото поколение ще стигне до тях.
– Като че ли в арт пространството се долавя някаква завист към многото заглавия и пълния бокс офис на Сатирата?
– По-добре да говорим за високи критерии, за високи летви в състезанието. Да, имаме публика, да, желани сме, да, продуктивни сме, да, имаме нечовешки приход от продажба на билети, да, пътуваме много на турнета, разпознаваеми сме из страната. Който няма адекватен мениджмънт, да му мисли. Всяка трупа се стреми да докопа сатирична пиеса, защото знае, че е касов успех. Но ако искаш просто да си смешко, няма как да стане, трябва сериозен прочит. А в гилдията трябва и още нещо – сърце. Ще припомня само един факт – нашият театър беше ощетен от решението да не бъдат изплатени парите, които сме спечелили със сериозен и активен труд по Методиката за оценяване.
– Кога ще ви гледаме в киното?
– С нетърпение очаквам премиерата на филма, който снимахме с Александър Косев. С него работихме километри и години в „Столичани в повече“, горда съм, че именно той ме избра за Славка Лютова в сериала. Сега работното заглавие на новия му филм е „Жени извън употреба“. Когато сценарият е готов и проектът печели субсидия в НФЦ, любимата ми Анета Сотирова получава предложение да бъде в ролята, в която ще ме гледате. В онзи момент моят колега от Сатирата Явор Борисов, който също участва, ми казваше: „Да знаеш какъв образ има, писан е само за теб“. Не беше писан за мен, но въпреки това в крайна сметка аз влязох в него – заради многото време до началото на снимките. Когато Сашко Косев се обадил на Анета, за да й каже, че заради забавянето се налагат промени, тя реагирала изключително интелигентно: „Разбира се, Сашенце, толкова вода изтече – летете, правете, създавайте кино“. Тази изключителна дама не беше показала никаква ревност.
– Разкажете за ролята във филма.
– Тя е на 65, всичко започва от момента на нейното пенсиониране. Не беше трудно да се кача 10 години във възрастта – без грим, правдиво и вярно. Разказът е за жени от четири поколения – аз съм старшата, после са Албена Павлова, Елена Атанасова и Александра Костова. Но не сме приятелки, не отношенията ни са обект на кино анализа. Ние сме от един и същи град в един и същи век и съдбите ни се преплитат, макар че се срещаме само веднъж, в клуб за караоке. Всяка със своя заек, скрит в сърцето – ще излезе ли, няма ли да излезе оттам, храни ли го с качествени моркови, каква е неговата представа за щастието… Снимахме в чудесния Бургас. Филмът е за любовта, за това дали е възможно да си добре в кожата си във всяка възраст. В никакъв случай не е феминистка драма от сорта на „Давайте сега да основем сдружение срещу мъжете“. Не, това е обяснение в любов към живота и към Негово превъзходителство Човека, когото търсим и за когото се надяваме, че ще е до нас, ако не завинаги, поне за дълго в хубавите дни. Най-забавното е, че моята героиня се казва Жулиета, която не съм играла нито веднъж в театъра. А моят партньор не е кой да е, а самият Владо Пенев, който тук се казва Мишо.
– Колко лудост е необходима, за да е успешен актьорът?
– За успешен – не знам, за останалото – помага. Приятно-симпатично е, може би понякога напрягам колегите, но те ми свикват. Не може да си тежко праволинеен, макар че задължително трябва да има хигиена, правила, дисциплина. Но за да си наистина този, който зрителят вижда на сцената – само за него, само тук и само сега, трябва да си детето, което се забавлява. Единствено децата притежават феноменалния талант да изключват, да се отдадат на момента, на преживяването, на удоволствието от него. Докато за нас, възрастните, всичко това е трудно постижимо дори в медитация. Канско усилие е, тъй като ние принадлежим на миналото и на бъдещето си. Децата умеят да бъдат в настоящето, те вече са забравили какво се е случило вчера и не се притесняват какво ще стане утре. Така че на актьорите е нужда лудост – с текста, с партньора, когато репетираш и после, вече под прожекторите, да се освободиш, за да потънеш в пиесата, да влезеш в болезнените теми, да се откопчиш от нормалния, отговорния, стриктния човек, който си иначе. Да не засегнем психически болните и да бъдем политически коректни, но ако да си луд означава да си свободен, за да отдадеш на героя си, който те ангажира и тревожи, да си му верен и болките му да не ти дават мира, то тогава лудостта е задължителна за актьора. А не да се чудиш какво по така да измислиш – малко ще повикам, малко ще поплача, ще залепя едни мустаци и ще започна да се правя на някой друг. А къде е истината – тя е само една, ако се потопиш в супата.
– Кой пръв извън семейството откри гласа ви, който е в топ 3 на най-разпознаваемите за българите в страната и извън нея?
– Бях на 9, когато майка ми ме заведе за ръка в радиото. Беше казала на режисьора Жоро Темелков – съпруг на нейна колежка, че „нашето дете“ иска да казва стихотворения. Той ми отвори вратата на студиото, сложи ме пред микрофона и ме подкани „Давай“. После се чуха възклицания: „Боже, какво гласче и как умее да говори“. И въпреки че съм родена в центъра на София, дори не бях в детския радио театър, нито в детския радио хор, нито дори в Пионерския дворец. Още оттогава като че ли обичам повече радиото, отколкото телевизора.
– Ето защо през 90-те се подвизавахте в първите частни радиа…
– Имах сутрешен блок в Радио 99, в Експрес пък водех в нощните часове. Там спонсор ни бяха машинни масла и гледах да пускам повече теми и вицове за мъже, за шофьори, за таксита. А гласът ми е доста сексав. Като започна топло, бавно и меко – айде, гореща линия. Познайте какви ми се обаждаха след 12. Един ден брат ми отсече „Дотук с твоята кариера, не мога да те мисля постоянно, нито да вися всяка вечер пред радиото, за да те прибирам“.
С Владо Пенев попадат в индиански резерват
Три седмици обикалят Америка с култовия си спектакъл „Дуети“
Силвия Лулчева и Владимир Пенев, които ще видим като двойка във филма „Жени извън употреба“, чиято премиера предстои, са стари приятели и отдавнашни партньори. Техният спектакъл „Дуети“ сезони наред беше абсолютен хит в Театър 199. В страхотната пиеса на култовия драматург Питър Куилтър, режисирани от Владимир Люцканов, двамата майстори се вихреха в различни ярки персонажи от комични любовни новели, като в някои от тях се преобразяваха до пълна изненада. Славата на представлението, естествено, стигна до българите в Америка и те заминаха на задокеанско турне. А там приключенията им нямат край.
„Обикаляхме много – колко града, колко щата, колко път, колко премеждия. В Сиатъл заседнахме в панорамния асансьор на един от най-високите небостъргачи, искахме да видим града отгоре. Владо получи клаустрофобичен пристъп. Беше чудесен съботен ден, в който не бъкаше от асансьорни техници. Той веднага звънна на Ани, сестрата на Ирини Жамбонас. „Спокойно, след малко ще дойдат да ви извадят“, терапевтираше ни Ани, която е лекар и отдавна живее в Сиатъл. Докато чакахме през следващите 45 минути, се обади Ваня Цветкова“, връща лентата Силвия Лулчева.
„С Ваня тръгнахме да сбъднем детската мечта на Владо – да види Гран каньон. Но познайте дали стигнахме? Е, не ни се получи – навигацията ни отведе до индиански резерват от другата страна на Гран каньон. В един момент се усетих, че пътят, по който се движим, хич не прилича на туристически и че около нас не се виждат потоци от туристи. Ваня се затюхка, че е провалила мечтата на най-добрия си приятел, а синът й, който е ай ти специалист, после ни обясни, че приложенията в гугъл не бива да се следват сляпо. Владо пък беше най-мрачният човек на земята. На другата сутрин обаче каза на закуска „Броим го за победа, видяхме Гран каньон откъм гърба, видяхме нещо невиждано“. Това нетипично за зодията му на Скорпион позитивно мислене се опитвам да практикувам винаги и аз. Владо е с компас в сърцето, той не може да се загуби никъде или да отиде неподготвен в някой град. Е, имаше моменти, в които се изнервяхме един от друг. След всяко представление перях булчинската рокля на една от героините ми в „Дуети“, а камериерките в хотелите се чудеха защо младоженецът спи в друга стая. Когато най-после кацнахме на софийското летище, Владо ме издигна в категория „бест травъл партнер“, разказва през смях Силвия Лулчева.
Албена Атанасова