„Нашата държава страда не толкова от слабите партии, колкото от некултурността на политическите мъже, които са неспособни да съзрат задачите, поставени от националното и обществено развитие на България.“ Днес тези думи звучат съвсем актуално, макар да са писани в началото на миналия век от големия интелектуалец, дипломат, историк, вестникар, публицист и писател Симеон Радев. И още: „Няма история обективна и не съществуват безлични историци“, казва авторът на „Строители на съвременна България“, една от настолните книги на поколения българи.
Роден веднага след края на Руско-турската война, на 19 януари 1879 година, в Ресен, град във все още неосвободената българска Македония, Симеон Радев е пример за изконния стремеж на българите към образование и развитие. Първоначално посещава българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а желанието му да се образова е толкова силно, че печели стипендия на Българската екзархия и продължава в лицея „Галатасарай“ в Цариград. След завършването му учи право в Женевския университет, а по-късно и в Париж. Междувременно става член на ВМОРО, заклева се лично пред Гоце Делчев, дори участва в акции на организацията, помага в списването на опозиционни и революционни вестници.
Високообразованият юрист произхожда от богат род, баща му е сред видните личности на града, местен чорбаджия. А ерудицията и идеите му стават основа за сериозна дипломатическа кариера. Знае френски, английски, турски, арабски, руски, немски, малко холандски. Голямата му страст обаче е журналистиката, започва да сътрудничи на вестник „Вечерна поща“ през 1901 г., две години по-късно е редактор, а след това и главен редактор. През 1905 г. заедно с Александър Балабанов издават списание „Художник“, а през 1911 г. основава всекидневника „Воля“. За осем години публикува около 1500 статии, репортажи, анализи. Въвежда в печата жанра интервю (изписано „интервиев“, както звучи на френски, но с кирилица). По това време публикува книгата „Строителите на съвременна България“, която и до днес остава едно от най-големите и оригинални историографски изследвания у нас. През 1918 година на френски език излиза книгата му „Македония и Българското възраждане през ХIХ век“.
Едва през 1927 година тя е издадена и на български език.
Въпреки че е твърде млад, започва и дипломатическа кариера. През 1913 година участвува в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. При влизането на Румъния във войната е преместен в Берн, но скоро след това напуска и заминава за фронта. В края на войната заедно със съгражданина си Андрей Ляпчев като представители на българската държава участват в подписване на Солунското примирие. Това е началото на сериозната му дипломатическа кариера: пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Пондон и Брюксел. Симеон Радев е и пръв български делегат в Обществото на народите в Женева.
„Името на Симеон Радев с право заема място сред оная блестяща плеяда, която в началото на XX век засия на културния небосклон на България. Учени, писатели, журналисти, художници, актьори — тяхното дарование роди изумително творчество. Истинско чудо бе този изблик на дарби и постижения сред един народ, претърпял пет столетия под ярема на нечувано варварство, едва-що възобновил държавната си самостоятелност“, пише за журналиста дипломат академик Илчо Димитров. Според него Симеон Радев е един от най-видните публицисти на това богато на идеи и дела време, а „Строителите на съвременна България“ е неговото най-бележито произведение. Книгата е посрещната с огромен интерес от съвременниците си и за поколения българи остава най-значимото четиво, сравняват я със „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов, с „Бит и душевност на българския народ“ на Иван Хаджийски и с „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов.
Макар че е художествено произведение, творбата се основава на конкретни факти, което я прави особено ценна. Авторът превръща историята в увлекателен разказ с психологическа дълбочина. Жанрово напомня за френски образци от същата епоха, които са били еталон в работата на Симеон Радев.
Към „Строителите на съвременна България“ има огромен читателски интерес, но авторът не я преиздава. Вероятно защото в продължение на четвърт век отдава цялата си енергия на дипломатическата си мисия. Завръща се в България в навечерието на Втората световна война. Планира да преработи двата тома на „Строителите“ и да довърши третия. Не успява да го види издаден приживе не само заради напредналата си възраст, а тъй като в годините на социализма Симеон Радев е премълчавано име. Третият том излиза едва през 2009 г. и в него се разглежда не особено познатата епоха до избирането на Фердинанд за княз на българите.
„В „Строители на съвременна България“ са отразени политическите симпатии и антипатии на Симеон Радев, разбиранията му за времето, в което живее, и за пътищата към националния идеал. Тези разбирания ще претърпят жестоко крушение през следващите десетилетия. Ала крахът на една идея не е доказателство, че самата тя е била неправилна, несправедлива. Средствата са се оказали неточни или пък хората, заели се с нея – недостойни“, разсъждава академик Илчо Димитров.
Симеон Радев умира в София на 15 февруари 1967 г. – само няколко дни след като последната му книга „Ранни спомени“ е подписана за печат. Опелото е в църквата „Св. Седмочисленици“, а сред множеството стърчи прав въпреки болестите си близкият до властта преди 1989 година Георги Караславов, тъй като Радев му давал съвети за ръкописа на романа му „Снаха“, разказва съпругът на Блага Димитрова Йордан Василев.
Самият той последно се вижда със Симеон Радев в Александровската болница на 19 януари същата година, когато отива да му честити рождения ден. Заварва го в стая с повече от дузина болни, а сестрите и санитарките дори не подозират, че на едно от леглата лежи един от най-великите българи.
Василев често ходи да се среща с възрастния дипломат в последните години от живота му в дома му на ул. „Рачо Димчов“ зад площад „Славейков“ в София. Когато от неудобство бърза да си тръгне, неизменно чува: „Йордане, остани, аз съм емигрант във времето, всички мои си отидоха. Ти и такива като тебе млади хора сте ми връзката със света“.
Симеон Радев живее в две отделни епохи с различни идеологии. Периодът след 9 септември 1944 г. е особено труден етап за големия интелектуалец, а новата власт прави всичко възможно той да бъде забравен. Комунистическите идеолози не го харесват заради чорбаджийския му произход и близостта му с Фердинанд, който многократно го кани да заема високи постове в държавата. Големият публицист потъва в забвение още приживе. През 60-те години на миналия век софиянци често се разминавали по централните улици с дребен, сух и невиждащ старец, прехвърлил 80-те. Малцина от тях разпознавали в набразденото му лице легендата, която създава един от най-важните учебници по държавност, пътеводител на грешките на прохождащата ни след Освобождението страна.
Пише по план – 10 страници всеки ден
В настолната за редица поколения книга „Строители на съвременна България“ Симеон Радев описва важни събития за младата ни държава – Берлинския конгрес и последвалото раздробяване със Санстефанския договор, избирането на Александър Батенберг за български княз, приемането на Търновската конституция, Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Сръбско-българската война, преврата срещу княз Александър I, възстановяването му на трона с помощта на Стефан Стамболов и абдикацията му, сформирането на регентството и неговите усилия да съхрани независимостта на България, русофилските бунтове в Русе и Силистра и тяхното потушаване.
Двата тома са написани изключително бързо, тъй като авторът има сериозен опит като журналист. „Трябваше само да си подредя добре бележките и да взема перото“, разкрива самият той технологията за създаването на книгата. Програмата му е желязна и точно определена – пет страници сутринта, пет – подир обед. Почва точно в 8 часа, а щом довърши плануваните пет страници, излиза да се разхожда. Майка му често влиза в стаята му, сяда на едно кресло и сякаш иска да му предаде от своята душа.
Описвайки историческите събития, авторът прави психологически портрети на много личности, които играят важна роля в българската история. Сред тях са Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Драган Цанков, княз Александър I Батенберг, Захарий Стоянов, Васил Радославов, Васил Друмев.
В послеслова „Как замислих и написах „Строителите на съвременна България“ (1964 г.) Симеон Радев признава, че негова гордост са именно тези портрети, защото характерът и личните подбуди са от особено значение правилно да се разберат мотивите за едно или друго действие. Но тези портрети по-късно стават най-големите поводи за спорове около обективността на автора.
За Петко Каравелов например пише, че затворен в мизерното си жилище, „четял неуморно, четял трескаво, с оная страст към труда, която дава на енергичните натури озлоблението против живота“. Френският възпитаник Симеон Радев го описва още като човек, който се отнася небрежно към салонната галантност, има немарлив външен вид, жестикулира несдържано и достига дори до ексцентричност в схващанията си за ред и възпитание.
„В неговата глава вееха най-разнообразните влияния: хайдушкият национализъм, съзаклятническата романтика, якобинството на френските революционери, утопиите на руската нихилистическа мисъл, Ботевата омраза към калугерите и чорбаджиите – всичко това, кипящо и в най-невъобразимия порядък и господствувано при все това от естествената сила на един интуитивен ум“, така Симеон Радев пък описва Захарий Стоянов.
За Анастас Бендерев, един от офицерите, които полагат основите на нашата армия, пише, че изпитва към Русия „онова абсолютно възхищение, което бяха му вдъхнали на него – беден офицер, невидял друг свят, пренесен внезапно от Горна Оряховица в Петербург – престижът на руската култура, блясъкът на руския живот, руската мощ“. Говори се, че самият цар Фердинанд помолил Симеон Радев да спре писането до времето на неговото царуване, защото се притеснявал от обективната му честност.
„Този човек е притежавал мъжество да казва пряко онова, което мисли. Всяка от неговите литературни дейности — критика, мемоаристика, история — има една особеност — непреходността“, е оценката на литературния критик академик Пантелей Зарев.
Първият том е с рекорден тираж от 6000 екземпляра
Самото отпечатване на „Строителите“ е твърде любопитно. Симеон Радев не предава книгата в завършен вариант, както обикновено се процедира. По това време управител на печатницата, наета за издаването на книгата, е Тане Пеев, родом от Чирпан, участник в революционното движение и в Съединението, който прави компромиси до безкрай на талантливия автор. Така че каквото Радев напише, веднага заминава за печатницата.
„Рядко съм срещал толкова благороден човек. Той бе пристрастен в моята работа и с трогателна обич към мен правеше всичко, за да ме освободи от всякаква грижа — материална и каквато и да било друга. Той намери коректор. Пращаше ми втората коректура и на нея правех поправките си. Как се печаташе книгата ми, как се разпрати по книжарниците в София, в провинцията – нищо не знаех. Накрая той ми предаде дванадесет хиляди лева. Това беше за първия том. За втория имах вече издатели“, разказва писателят.
Успехът на първия том на „Строителите“ е голям. Шестте хиляди екземпляра се разпродават бързо. Не всички обаче я посрещат добре – има хора, засегнати от описанието на историческите събития, други пък не харесват гледната точка към тях. Намират се дори и такива, които упрекват автора, че е фалшифицирал историята. Симеон Радев се радва на похвалите, приема емоционално критиките, но остава особено паласкан, когато получава писмо от Константин Иречек, в което нарича прочутият чешки историк книгата „знаменито съчинение“.
Дори основателят на организираното социалистическо движение в България Димитър Благоев в своя рецензия за „Ново време“, след като отправя някои критики от идеологическо естество, пише, че „който познава отблизо или отдалеч нашите „строители“, т.е. държавници и политици, в книгата на Симеон Радев ще намери чудно верни характеристики върху тях“.
Първите два тома на „Строителите на съвременна България“ са публикувани през 1910 и 1911 г., а са преиздадени едва през 1973 и 1990 г. Третият том се появява през 2009 г. – 42 години след смъртта на автора. Симеон Радев работи по него няколко десетилетия, особено трудно е след 9 септември 1944 г., когато семейството му е под строгия надзор на комунистическата власт. Много от хилядите страници са изгубени, но основната част е запазена. Синът на писателя Траян Радев успява да открие и подреди записките му. Така издателство „Лист“ отпечатва третия том, който обхваща периода от детронирането на княз Александър I Батенберг до възшествието на княз Фердинанд на българския престол.
Едно към едно Руският цар се явяваше във въображението на народа нещо като един бог
Цитати от „Строителите на съвременна България“, които перфектно отразяват духа на първото десетилетие на българската държава
-Тъй беззаветно българската душа бе предана в тоя момент на русите. Не само всяко помишление против Русия се считаше от масата за светотатство, но никой не смееше даже да си представи, че Книяжеството би могло да съществува без нейна опека. Руският цар се явяваше във въображението на народа нещо като един бог, по-близък от Господа и по-милостив от него.
-Каравелов в едно свое окръжно: „Неужели нашият народ не е този същият, който в турско време е бил и послушен, и покорен, като е плащал налози и по за две години напред, изпълнявал е разни ангарии и други нетърпими натурални повинности, а сега се е отпуснал до такава степен, щото хазната брои борчовете му с десетина милиона“.
-Предан към своята национална Църква, българинът не е показвал никога голяма любов към своето духовенство. Правителството можеше да вземе най-антиклерикалните мерки, без да се появи някакъв сериозен протест в страната.
-Патетични слова от П. Р. Славейков срещу княз Батенберг: „С оцет и жлъчка напои той тоз народ, който го избра, затова го и всички днес мразят, едни по внушение на сърцето си, а други по внушение на съществующия у тях разсъдък“.
Любовта му с художничката Бистра Винарова пламва във виенската Щатсопер
Нито един от двамата не е привърженик на брака, но връзката им стига до езотерика
Изключителният интелектуалец Симеон Радев вероятно е щял да остане стар ерген, ако не го бяха сватосали за Бистра Винарова – първата българска експресионистка, една от най-големите красавици в европейския хайлайф, чиято вродена аристократичност е пословична. Умът и чарът са наследени от родителите й – генерал
Върбан Винаров, един от първите масони у нас, основател на конния спорт в България, адютант на княз Александър Батенберг, и Елиза Вълкович, чийто баща е д-р Георги Вълкович, министър на външните работи, а най-голям обожател – княз Фердинанд. Елисавета Консулова-Вазова – забележителната художничка и снаха на народния поет Иван Вазов, първа насърчава дарбите на Бистра, която по линия на майка си е от рода на легендарния Захарий Зограф.
Винарова е немски възпитаник – семейството й се установява във Виена, а тя учи живопис в Дрезден и Мюнхен. Участва в колективни експозиции в Мюнхен и Берлин, а в началото на 20-те години на ХХ век специализира графика във Виена, където открива единствената си самостоятелна изложба. На откриването се появява поетът романтик Райнер Мария Рилке. Двамата се познават от Париж – той е секретар на великия скулптор Огюст Роден, в чието ателие Бистра попива знания за жанра. Рилке е поразен от красотата, излъчването и творбите на българката. Тя се отнася сдържано към него, но това не му пречи да й посвещава десетки стихове. В архива на Винарова се пазят пламенните писма на Райнер Мария Рилке. Сред авторите на рецензии за творбите на Винарова във Виена е и самият Никос Казандзакис – гръцкият писател не скрива възторга си от таланта й. Сред мъжете в гилдията, които я уважават и като художник, са експресионистите Конрад Феликсмюлер, Ото Дикс и Оскар Кокошка, общува с Пикасо, Брак и Жул Паскин, на родна земя е близка с Бенчо Обрешков и Жорж Папазов.
Тъкмо във Виена става сгледата между абсолютната феминистка и някогашния харамия от Македоно-одринското опълчение Симеон Радев. Нито един от тях не е привърженик на брака, затова конците на връзката дърпат Елиза Винарова и приятелката й Султана Рачо Петрова – вече бившата съпруга на генерал Рачо Петров. Двете светски дами преотстъпват билетите си за Щатсопер на Бистра и новия й ухажор – Симеон Радев. Смята се обаче, че Радев за първи път вижда Винарова много преди случката във Виена, когато посещава софийския дом на семейството, за да запише спомените на Елиза Винарова за Георги Вълкович.
Когато попада на един и същи спектакъл с Бистра във Виена, Радев, вече превалил 40-те, е посланик в Хага. Първата им среща, почти „на сляпо“, се проваля. Но Радев – дипломат от кариерата, умело обсажда госпожицата, която по тогавашните български стандарти е безперспективна стара мома, тъй като е прехвърлила 30-те. Тя е така омаяна от ума, познанията и маниерите му, че заради него отхвърля ухажването на Никос Казандзакис, който напразно се надявал, че хвалебствията за графиките на Бистра ще му осигурят специално отношение. А че романистът, драматург и философ Никос Казандзакис – автор на „Алексис Зорбас“, е бил безумно влюбен във Винарова, личи от обширната им кореспонденция, изложена в Националния музей на българското изобразително изкуство. Казандзакис, който нарича Бистра „българската ръка, създала тия чудеса“, е увековечен от нея в малка скица с молив. Двамата си разменят писма до края на живота му през 1957 година.
Годежът на Бистра Винарова и вече назначения за посланик в Турция Симеон Радев е във Виена, а сватбената церемония е на 3 март 1924 година в параклиса на Българската екзархия в Цариград. Венчава ги Вселенският митрополит Мелетий. Младоженците мечтаят като истински свободни артисти да заживеят в Италия, където всеки от тях да се отдаде на музата си – Радев да пише, Винарова – да рисува. Неслучайно я смятат за една от най-добрите представителки на символизма в онази епоха. Но някогашният доброволец в Балканската война никога не поставя своите интереси над тези на България. И продължава да бъде дипломат. Винарова блести в изисканите салони и имения във Виена, Вашингтон и Лондон. Във Вашингтон, където живеят осем години – Радев е посланик в САЩ, Бистра посреща политици, професори, артисти, журналисти. Въпреки че не един и двама високопоставени представители на международния елит продължават да демонстрират възхищението си от Бистра, тя остава вярна на Радев. Той никога не я ревнува, а че е голямата любов на живота й, е видно и от портрета му, който Винарова рисува в началото на 40-те години. Радев е първият зрител и критик на произведенията на Бистра – масла, графики, акварели, рисунки, гравюри върху дърво. От 1923 година Винарова е член на Съюза на българските художници, но по политически причини няколко пъти прекратяват, а след това възстановяват членството й.
Между съпрузите има изумителна връзка, която според софийските хроники от първата половина на миналия век надхвърля обикновените възприятия и стига до езотерика. На 16 април 1925 година Бистра Винарова сякаш предусеща надвисналата трагедия над храма „Света Неделя“. По-късно тя ще разкаже, че е изпратила телепатично послание на мъжа си, който успява да се размине с атентата на крайнолевите комунисти срещу военния елит и цар Борис III, при който загиват над сто души, а петстотин са ранени. Когато през януари на 1944 година англо-американските бомбардировачи започват да сипят товара си над София, Радеви са във вилата на Мими Рачо Петрова – една от дъщерите на генерала и Султана. Бистра изпада в паника, тъй като мъжът й е по работа в центъра на столицата. Когато той се връща при семейството си цял и невредим, двамата с Винарова установяват, че всеки от тях мислено е общувал с другия. Художничката живее десет години след смъртта на съпруга си, умира на 15 април 1977 година в София. Неин портрет, рисуван от Тереза Берщайн в Ню Йорк, може да се види в музея „Метрополитън“ – за него Бистра позира в риза с българска шевица.
Маргарита ДИМИТРОВА
Албена АТАНАСОВА
