Филмът е размисъл за живота и смъртта, наивността и манипулацията, красотата и пошлостта, пропуснатите шансове и преходността на младостта. Страхотен старт на 10-ия кино-литературен фестивал Cinelibri с „Партенопа”.
1950. В залива на Неапол се ражда момиченце. Наричат го Партенопа – на една от сирените в гръцката митология, чието име означава „глас на девица“, смятана за основателка на родния град на Сорентино. 1968. Партенопа е дивна девойка (Челесте Дала Порта), по която са луди и по-големият й брат Раймондо, и приятелят Сандрино. И кой ли още не – незабравима изкусителка, която на всичкото отгоре е интелигентна, остроумна и нагла. Чете разказите на Джон Чийвър. Следва антропология. Към нея не е безразличен и възрастният свъсен професор Девото Марота (Силвио Орландо), от когото запомня „Пишка и се ака преди университета”.
Партенопа е водена от максимата „красотата е като войната – отваря всички врати“, но никога не се възползва от нея. Честно казано, на моменти дори не е хубава, но пак е възхитителна. 1973. С брат си и Сандрино предприемат рисково пътуване до Капри без пари. Там Партенопа е обект на всеобщо обожание. Запознава се със самия Джон Чийвър (Гари Олдман) – впиянчен, саможив и мъдър. Крехък и наникъде, брат й се самоубива. Действието преминава през началото на 80-те години на ХХ век, когато й се случват куп необикновени неща, и стига до 2023-та – пенсионирането на самотната остаряла Партенопа (сияйна Стефания Сандрели), която се радва на празненството за спечелената титла на „Наполи”.
След „Ръката на Бога” (2021) „Партенопа” е вторият филм на Сорентино, посветен на Неапол. Ако предишният бе изповедален и разголващо интимен, този е поетично-сатирично и маниашко обяснение в любов към него. И светлините, и водите, и тъмнините, и улиците, и катедралите, и лицата на Неапол са представени изкусително до последния детайл. А Партенопа броди от среща на среща с фигура на богиня и ум на мистик. А когато й предлагат да се пробва за актриса, попада на великата звезда Грета Куул (Луиза Раниери), която прави неаполитанци на бъзе и коприва, а на нея й обяснява, че погледът й е празен и нищо няма да излезе. Смешен епизод, в който Сорентино отдава странна почит към легендарната София Лорен, прекарала бедното си детство в рибарското селище Поцуоли, недалеч от Неапол.
Проследявайки живота на удивителната Партенопа, филмът артистично размишлява върху живота и смъртта, наивността и манипулацията, красотата и пошлостта, пропуснатите шансове и неравните завоевания, преходността на младостта и упоритостта на спомените… Естествено, не е пропуснат и католицизмът. Деликатно е показано и привличането брат-сестра. Всички изпълнители, дори най-беглите статисти, са великолепни, но над всички блести омайната Челесте Дала Порта (1997) с дълбоки черни очи. Какво ли бъдеще я чака… Забележителен е изборът на едновремешния блян Стефания Сандрели да изиграе възрастната Партенопа.
Всеки филм на Сорентино е визионерски. След „Ръката на Бога” той отново се е доверил на камерата на Дария Д’Антонио (била е в операторската група на „Великата красота“, 2013). И за разлика от предишния филм, тук изображението е пъстро и въодушевяващо като самата Партенопа. И като Неапол. И като музиката.
Допреди вълшебно-шоковия сериал „Младият папа“ (2016) и продължението му „Новият папа“ (2020) не бях сред страстните фенове на Сорентино – стъпил върху грандиозната сянка на Фелини, той правеше възхитително красиви филми едва ли не като римейк на неговите, при това с претенция за оригиналност. Но след като преживях сериала с Джуд Лоу, после ме разтресе „Ръката на Бога“ и сега ме зашеметиха красотата и остроумието в „Партенопа”, все повече се убеждавам, че Сорентино е страхотен режисьор.
„Партенопа” (Parthenope), 2024, Италия/Франция, сценарист и режисьор Паоло Сорентино, продуценти: Лоренцо Миели, Ардаван Сафае, Паоло Сорентино, Антони Вакарело; оператор Дария Д ‘Антонио, художник Кармине Гуарино, костюми: Карло Паджионе, Антони Вакарело; музика Леле Маркители, в ролите: Челесте Дала Порта, Гари Олдман, Стефания Сандрели, Луиза Раниери, Изабела Ферари, Силвио Орландо и други.
Геновева ДИМИТРОВА