Най-новата изложба в Софийската градска галерия, в която са включени творби на Никола Петров, Никола Танев, Иван Милев, Николай Райнов, Кирил Цонев, Сирак Скитник и много други автори е едно от арт събитията на годината.
В самия край на миналия век като куратор на изложбата „Българската живопис (1900 – 1950). София – Европа в контекста на европейското изкуство“ доцент Ружа Маринска през 1999-а написа: „Българската живопис – част от европейския художествен процес. В края на това изречение мнозина ще бъдат изкушени да поставят въпрос. Главните причини за съмнение и колебание са две. Първата – стиловото изоставане, резултат на исторически условия, неизбежно създава впечатление за вторичност на създаденото от българските художници и извиква сравнение с известни и изпреварващи го европейски образци. Втората – фактът, че на наша територия не са генерирани нови стилови кодове.
Неслучайно обръщам внимание на формалностиловия момент, който е традиционно водещ в историята на изкуството. Но струва ми се, самата картина на българското изкуство ни тласка към нови гледни точки, към размисъл върху нови възможни позиции… И българската живопис в този смисъл е сериозно предизвикателство. Нима можем с обикновения стилов аршин да измерим един Никола Петров или един Венев, достатъчен ли ни е за да проникнем в света на Златю Бояджиев, да обясним Майстора, какво ще ни помогне той пред работите на Бараков или Алшех? Явно е, че за да ги разберем, трябва да се потопим много по-дълбоко. Да съумеем да почувстваме, при това във всеки отделен случай следвайки различен път, неповторимостта на художествения факт и да намерим слагаемите на авторския възглед в сложните кръстоски на социално и биологично, на интелектуално и психично, на местни корени и универсални идеи.
Българският художник като гражданин на европейска държава – не можем да го отречем – е европейски художник, а изкуството му по основни свои параметри е част от европейската традиция. Най-пълноценно, естествено, то се създава тук, на българска почва. Именно това е най-стойностният продукт, който има право да заеме своята географска и културна позиция на картата на Европа, а наша задача е разкрием неговото богатство. Главен проблем при това ще бъде анализът на българския художествен код. Който не просто имитира или със закъснение предлага вариации на европейския, а който може да се обясни единствено с тукашната ситуация. В това отношение ние, впрочем, сме облекчени. Нашата пределна отдалеченост от центъра, както и съдбовно граничното ни разположение в близост с други културни зони, повишава нашето своеобразие. И ако се опитаме да моделираме художествения процес, изкушавам се да го предложа, графиката ще представлява едно уплътняване и надигане в борда на окръжността, защото там се създават условия за активизиране на собствените енергии и пораждане на центроподобни феномени“.
Днес, 25 години по-късно, изкуствоведът и сам той художник Любен Домозетски, ни повежда на дълго пътешествие, през новия си кураторски проект „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“. По думите му изложбата проследява отраженията на европейските художествени течения върху българското следосвобожденско изкуство. Диалогът между България и Европа в разглеждания период е изключително динамичен, многостранен, непрекъснат. Разкрива се сложна и силно преплетена мрежа от връзки между личности, събития, художествени центрове, тенденции, произведения, явления. Безспорен факт е стремежът за приобщаване на българските художници към европейското изкуство, с ясното съзнание и самочувствие, че България е част от Европа, че европейският път е пътят на младото българско изкуство. Първата тенденция е преминаването от късновъзрожденското изкуство към академизъм. Произведенията демонстрират, че българските автори изключително бързо се справят с усвояването на тази посока. Необходима е промяна. Така проникват нови направления (импресионизъм, експресионизъм), които са свързани със стремежа за предаване на състояние. Успоредно се развива и друга тенденция, силно повлияна от сецесиона и символизма, а това е свързано и с актуалния през 20-те години на ХХ век въпрос за родното в нашето изкуство. През следващите десетилетия отново се завръща вниманието към видимата действителност, към темите, свързани с модернизиращия се град. Този интерес към реалността, присъстващ в творбите на български художници от 30-те години, е обща тенденция за европейското художествено пространство, която придобива различни измерения в различните художествени центрове (нова предметност, метафизична живопис).
В представяната изложба постоянно се преплитат няколко основни нишки: стремежът за модернизиране, родната тематика и въпросът за видимата действителност и нейното пресъздаване.
И действително, вгледаме ли се в творбите на големите Никола Петров, Никола Танев, Гошка Дацов, Борис Георгиев, Иван Милев, Николай Райнов, Иван Лазаров, Кирил Цонев, Иван Ненов, Сирак Скитник няма как да не се съгласим, че българското изкуство не въпреки, а тъкмо заради своята „родност“, в своите най-ярки примери е не просто повлияно от европейското, то е интегрална част от европейското. Да, още преди 100 години художникът Иван Милев прави важна бележка: „Модернизъм, ултрамодернизъм, декадентство и не зная с какви имена се кръщават днес новите начинания у нас, които времето, векът раждат. За художника, струва ми се, никога не би важало какъв е той – дали импресионист, символист или експресионист – когато той чертае своя път. Той не се справя даже с тия или ония школи и направления, защото изкуството само по себе си не е школа, не търпи школа и път и всевъзможни изтъркани морали, които трябва вече да се запратят в архивите на забвението…“. Разбира се, подобна крайност, не би била възможна, защото тъкмо тази сепарация на стилове и тенденции ни позволява да подредим и наместим, да анализираме случващите се процеси в големия свят на изкуството. Факт е обаче, че тя е ощетяваща и повод за утвърждаване на своеобразен „национален комплекс“.
Но изложбата „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления…“ няма нищо общо с това. Не ни оставя на повърхността, а тъкмо напротив – повлича ни в едно пътешествие, в което е напипан не просто пулсът на епохата, но и са изведени изключително ценни наблюдения, позволяващи ни последващ съдържателен професионален дебат. Доколко той ще се случи – можем само да гадаем. Факт е обаче, че това е поредният изследователски проект, продуциран от СГХГ и предложен на публиката, който обещава да се превърне в една от най-важните музейни изложби за годината. Както заради темите и поставените тези, така и заради включените в него творби, част от които излизат от частни колекции.
Пламен В. ПЕТРОВ