Премиерата на „Последната нощ на Сократ“ в Театър 199 потвърди серия от стари истини. В националната драматургия едва ли в близко бъдеще ще се появи друг автор като Стефан Цанев – той и Константин Илиев са единствените живи класици. Пиесата, писана през 1986 година, остава съвършено актуална за човека, властта и свободата. Четири десетилетия са прашинка във времето, но е болезнено неприятно да си признаем, че промяна в българския модел няма – демокрацията се крепи на демагогията, както казва авторът. През 2025 г. Стефан Цанев не е променил нито една дума за спектакъла, режисиран от Съни Сънински. И през 80-те, и днес демосът е в плен на изначалната йерархия, която налага навика, защото мисленето е противопоказно. Диалозите между Сократ – мъдреца, осъден на смърт заради богоборчески „развращаващи“ проповеди, и неговия тъмничар – някогашен бунтар и настоящ циник, са изпълнени със сарказъм срещу народа, политиците, тоталитарното статукво, псевдоценностите, лъжепророците. Всяка фраза е сентенция, всеки от прелитащите афоризми за пореден път разкрива, че Стефан Цанев назовава нещата от живота без езоповски мъглявини. Когато Пазачът пита Сократ: „Ти какво искаш да кажеш – че негодниците са мнозинство, че са повече от добрите хора?“, един от най-известните философи на древността му отговаря „Не, пазачо, добрите и негодниците са малко на брой, най-много са тия помежду им. Те вършат добро, ако следват добрите, но могат да вършат и зло, когато тръгнат след лошите. И в двата случая се превръщат в голяма сила. Човечеството има много да си пати от тази работа“.
А пред монолозите на уж злата Ксантипа – съпругата на Сократ, която подкупва с пари и секс пазача, за да измъкне от килията неверния си и безработен мъж, бледнеят всякакви феминистки послания и трактати от XXI век. Тя реже главите на всички петли около затвора – когато пропеят за трети път, Сократ ще трябва да изгълта чаша с отровен бучиниш, но това не й пречи да развенчае егото му. Ксантипа презира мъжете, на които не им стигат нито жените, нито момчетата и затова подпалват войни, за да си мерят величието. Бъдещата вдовица злорадо подхвърля: „Веднъж да вземем властта, ще видите вие“. Е, още не сме я взели.
Няма съмнение, че само доказани актьори могат да „изнесат“ пиеса като „Последната нощ на Сократ“. На първата й премиера през 1986 година, отново в Театър 199, Васил Михайлов, Наум Шопов и Доротея Тончева бяха взривоопасно трио в постановката на Николай Поляков. Точно три есени преди Десети ноември недовършеният ни преход започна в прочутото арт мазе, избавило репертоара си от всякаква конюнктурна коректност. Беше възможно, защото повечето от артистите бяха интелектуалци, което не можеше да се каже за другите трупи. Реплики на Сократ от сорта, че е опасно не само да се говори, но е опасно и да се слуша, предизвикваха сред зрителите еуфория от чиста проба. В думите на Стефан Цанев против всеки самозабравил се управник не бяха нужни никакви конкретни имена през 80-те. Актуалната ситуация се различава само с факта, че имената официално са в медиите. И какво от това? И тогава, и сега заключението „Държавата започва да се разпада, когато престанем да различаваме доброто от злото“ няма нужда от анализ.
Новото трио е също толкова гръмотевично. Ивайло Христов е Сократ – с поовехтяла зеленикава визия и с безкомпромисно остър език, комично-трагичен в мирогледа си, безпомощен пред пороците, свои и чужди, отчаян от хомо сапиенса, който повтаря вековни грешки, тикайки цивилизацията напред. Но и Сократ е като тези, които осмива – малко преди финалния час сънува, че е в леглото с любовницата си Мирто. После започват дебатите им с Пазача, който се кани да отбележи 50 години смъртоносна дейност. Атанас Атанасов е черно-белият представител на закона и на службите, които са над всякакви закони. „Най-тъжното е, че сами отглеждаме палачите си“, предизвиква го Сократ. В кулминацията стават огледални образи – от уж различните страни на решетките. Разделят си отровата, а малко преди края въздишат: „А можеше и да не я изпием“.
Ивайло Христов и Атанас Атанасов се надиграват със завидно майсторство и типичния за личния им натюрел самоироничен хъс. Имат половинвековна обща биография – заедно са в класа на Сашо Стоянов във ВИТИЗ, в тандем заминават за театъра в Сливен, партнират си после Армията, паралелно напускат „военния щат“, по-късно стават професори в НАТФИЗ. А в общуването между Сократ и Пазача тънко-тънко се прокрадват нотките на абсурда от разговорите им в „В очакване на Годо“, култовото Бекетово представление на Леон Даниел, в което бяха Естрагон и Поцо. Ирини Жамбонас е яростната в своята женска безнадеждност Ксантипа. Една от водещите дами в Малък градски театър „Зад канала“ обича да се заиграва със силни характери и да ги бележи със собствения си огнено-присмехулен темперамент.
Аплаузите за премиерата, посветена 60-ия рожден ден на Театър 199 „Валентин Стойчев“ и на покойната му директорка Анна Монова, със сигурност са без аналог през изминаващия сезон. Естествено, че не съм гледала всички представления в София и извън нея, но едва ли някое от тях може да се похвали с викове като на стадион. Самият Стефан Цанев се смути, когато излезе за трети път пред ръкопляскащите зрители. Виртуозът в драматургията, който през август ще празнува 89, беше без съпругата си Доротея Тончева. Отсъстваше и някогашният й сценичен съпруг Сократ – Васил Михайлов.
Писателят: Свободата е тежка участ
Народът предпочита диктатурата, защото по-лесно се живее
Стефан Цанев и извън сцената все така безапелационно коментира действителността ни. Само седмица преди премиерата на „Последната нощ на Сократ“ беше безмилостно точен в студиото на „Панорама“.
„Трудно е да се каже, че народът предпочита народовластие. Народът предпочита диктатурата, защото при нея по-лесно се живее. Свободата е много тежка участ. Трябва сам да решаваш, да мислиш, да поемаш риск. През диктатурата, ако не се съпротивляваш, никой няма да те закача за нищо. Оттук е старата носталгия по социализма, която още не угасва. Българинът не можа да се държи достойно по време на свободата, която получи. Докато се занимавах с история, с удивление разбрах, че българинът се държи най-добре в робство. Тогава той има най-красивите идеали. Тогава се стреми към образованието. Никой друг народ под робство не е имал училища и читалища. Кажете ми днес колко богати хора ще платят, за да има библиотека? Ще дадат за футбол, разбира се“, каза писателят по БНТ.
Неслучайно преди премиерата на последната си засега книга, „Небесна гледна точка“ Стефан Цанев сподели, че животът ни става все по-примитивен и това много го плаши, а изкуството е единствената съпротива срещу смъртта. Той признава, че най-страшният въпрос на неговата възраст е „И за какво беше всичко?“.
Албена Атанасова