Известната художествено-документална екранна поредица „Умно село“ на сценариста продуцент Антоанета Бачурова и актьора режисьор Владимир Люцканов навлезе в следващ етап от 25-годишния си живот – на страниците в дилогията „Моите хора“. В двете поредни части на издателство „Мусагена“ Антоанета Бачурова представя избрани разговори, които допълват филмите за съответните персонажи, без да променят идеята за пъстрия и наситен с екзистенциална ирония и самоирония спектакъл, в който всеки е в главната роля на самия себе си.
Както казва авторката, всички тези разкази са за личности, чиито живот е преминавал всякак, но не и скучно, често по ръба на абсурда. Неслучайно поредицата е обединена от знаковото заглавие на прочутата анимационна комедия на Доньо Донев „Умно село“. Или както твърди самият пословичен присмехулник, това са историите на „едни хора, които живеели на едно място и видели голям зор с едни неща, дето им се случвали…“. Те обаче до един са биткаджии. Театърът, който е „магазин за щастие“, започва с Крикор Азарян и неговите спомени от любимия Пловдив и спектакъла му „Хайдути“. С художника и директор на трупата Светослав Генев измислят истински водопад и танцуващи циганки в конака на пашата. Отиват в ромската махала, за да търсят подходящите артистки, а когато Азарян избира четири красиви момичета и започва работа с тях по представлението, се оказва, че легендарният Златю Бояджиев идва на всяка репетиция, за да плакне окото. Междувременно Азарян споделя, че като юноша не е мислил за театър, виждал се е като писател или адвокат, но в крайна сметка се е убедил, че театърът спасява от лудостта.
Във „Възгледите на Наум“ пък четем за писмата между Наум Шопов и Лоурънс Оливие. Актьорът пише и до прочутия режисьор Жан Вилар, създател на световноизвестния фестивал в Авиньон. Французинът му обещава, че безплатно ще го учи на театър, но Наум няма как да напусне страната, нито го приемат във ВИТИЗ, защото е „буржоазно дете“, въпреки че е син на уважавани артисти. Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев се връщат към дните, когато, вече завършили Академията, товарят покъщнината на конска каруца с гумени колела и потеглят към Бургас. Готови са на всички несгоди, защото са поканени в крайморската трупа от легендарните бунтари срещу соц реализма Леон Даниел, Методи Андонов, Юлия Огнянова и Вили Цанков. За общите им 150 години Бахчеванова и Стойчев обират овациите на публиката с 200 роли. Стефан Мавродиев е в „Моите хора“ с невероятните си житейски небивалици и каламбури от сорта на „Ям като прасе, пия като кон и чакам като човек“ и „Пичовете остаряват, децата – никога“. И неговият състудент и стар приятел Марин Янев е в томчето на Антоанета Бачурова.
Авторката се връща и към 2007 г. заради Вера Мутафчиева – обвита с цигарен дим с неизменната чаша гроздова пред нея – без салата или мезе, с френското „р“ и дяволитото огънче в очите. Прочутата писателка, която прави преврат с екстравагантните си концепции за турското робство в България, е наричана от приятелите си „амбиция и проклетия“. „Българинът обича да има хаос, понася му, той се оправя с хаоса“, е само една от репликите на Вера Мутафчиева, за която „животът е крайпътен разбойник“. Георги Данаилов е в „Моите хора“ с любимата си Ковачевица, където е и погребан по негово желание и където на гроба му верни приятели от „българския Холивуд“ оставят вода и вино. В селото, арена на десетки филми, писателят става местен, въпреки че до края не свиква да коси трева и да сече дърва „като хората“, но пък пее в дует „Калеш Дончо“ в кръчмата. Следва професор Иван Кирков, а големият десерт на първата част са Йосиф Сърчаджиев и Тодор Колев. Те са непослушни и непредвидими с нестихващ апетит към „безумието на тая професия“. Сърчаджиев признава, че ако има някаква сделка, за да се завърне от отвъдното след инсулта, то тя е с „оня, рогатия, аз с него се имам“. А Тодор Колев не пропуска да уточни: „Абсурд е дори фактът, че сме живели в този абсурд. То е страшно“.
Във втората част на „Моите хора“ портретите са също на толкова изявени творци. Рангел Вълчанов отрича, че е българският Фелини, а „ако има нещо“, то е по-скоро от Бергман. Славният режисьор, определящ се като „подбъзикнат“, каквито и лакърдии да сипе, винаги е категоричен, че киното е искреност. Друг герой от небесния филмов рай в книгата е Константин Джидров, изключителен художник, оператор, философ, баща на девет синове и дъщери, който и превалил 70-те не се колебае да прави любов в снега с много по-млада дама, въпреки че за него плътта няма общо с духа. В общността на грандиозните зевзеци е и „фамозната зоза“ Илка Зафирова, символ на бурната младост на цяло поколение, която Иван Стоянович определя като „уязвим таралеж“.
Антоанета Бачурова разказва още за риболова с Велко Кънев, за разговорите с „българския Балзак“ Владимир Зарев и съпругата му, поетесата драматург Мирела Иванова, за балчишките срещи със Стефан Цанев, който казва: „Този живот вече мога да го гледам единствено от небесна гледна точка“. Композиторът Петър Цанков, бивш „бъндарак“ и „щурец“ с диплома за морски капитан, Доси Досев, един от последните мохикани на „доброто старо време“ в театъра и киното, Боян Биолчев и Мариана Евстатиева-Биолчева изкушават авторката с невероятни разкази от филмовите терени, питиета и скандални сюжети.
Албена АТАНАСОВА