Всички я зоват „майстор на индустриалния пейзаж“ и дори днес, когато отбелязваме 100 години от нейното рождение, това продължава да е най-устойчивата характеристика за завещаното ни от нея творчество. Неслучайно още през 1967 г. по повод нейна самостоятелна изложба Владимир Свинтила пише: „Корпусите на индустриалните строежи, охладителните кули често носеха атмосферата на някаква почти космическа самотност. Несъмнено ние, които сме възпитани да търсим „равновесие“ между човек и машина, в първите си контакти с един истински индустриален свят изпитваме някакъв шок.
В това, което ни показва днес тази художничка, виждаме, че тя е възприела заводските корпуси в тяхната пластическа красота. Нещо повече: могъщите корпуси носят нещо необикновено лирическо, почти приказно… Индустриалният свят е новият свят на човека. Като към дом се обръща към него художничката. Тя е пленена от монументалността на строежите, от стабилитета на материалите, от необикновените ритми, от необикновените хармонии. Това, което я интересува над всичко, е простотата и непосредствеността на изявата“.
Именно това дава повод на екип на Художествена галерия „Дечко Узунов“, филиал на Софийската градска художествена галерия, да говори тъкмо за „отстоявана естетика“. Изложбата „Мария Столарова. Отстоявана естетика“, която се откри преди дни, е от програма „Поколения“ на Художествена галерия „Дечко Узунов“. С подкрепата на семейството на художничката в настоящата експозиция са представени и по-малко известните нейни ранни произведения, както и творбата „Автопортрет“, създадена в средата на 50-те години на ХХ век.
Тази година се навърши столетие от рождението на Мария Столарова (1925–2016), която е и ученичка на Дечко Узунов. В експозицията се представят живописни платна, които ни разкриват нейните пластически търсения както от ранните й години, така и по-късните периоди с нейните емблематични произведения. Мария Столарова има над 30 самостоятелни изложби и десетки участия в експозиции в чужбина – Лондон, Берлин, Рим, Будапеща, Прага. Носител е на орден „Кирил и Методий“ I и II степен и е удостоена със званието „Заслужил художник“. Самостоятелните ѝ изложби са отразени нееднократно със статии в списание „Изкуство“ и различни ежедневници.
Кураторите на изложбата подчертават, че „творбите ѝ привличат внимание още при първата самостоятелна изложба, която тя организира през 1962 г., посветена на индустриалния пейзаж и новите заводски форми. Тя е от поколението автори, които стъпват на художествената сцена през 60-те години на ХХ век. Това е десетилетие, характеризиращо се с подем в българското изкуство, свързано с редица социокултурни фактори, отразили се върху утвърждаването на нови теми, жанрове и похвати. В пластическо отношение в живописта на Мария Столарова се наблюдават повече аналогии с изкуството от 30-те години на ХХ век, отколкото с така наречената пропагандна живопис, характерна за времето на социализма, в което ѝ се налага да твори и отстоява естетическите си възгледи.
Индустриалните ѝ пейзажи бележат един от най-важните етапи от развитието на българската живопис – първите модерни платна на тази тема, изчистени композиционно, с подчертана конструктивна форма и синтетичен колорит, полаган велатурно. През 70-те години творчеството й стига до зрял етап на развитие, в който се очертават трите основни жанра, в които работи: индустриален пейзаж, натюрморт и портрет“.
Именно с тези три жанра Мария Столарова се утвърждава на сцената у нас преди 1989 г. като едно от най-впечатляващите присъствия. „Внушителните размери, вибрациите, тътенът, мирисът – всичко това ми създава усещане за потенциална сила, чувство на възторг“, изповядва художничката. И го откриваме деликатно отразено в творчеството й. Картини, както точно отбелязва Мария Василева, в които нищо не крещи. „При възприемането на нейните картини ни води не емоцията, а осмислянето на преобразената през очите на твореца действителност. Защото ако има нещо, което трябва да отделим като основно в подхода й, това е категорично изявената естетическа позиция. Без грубо да ни натрапва пристрастията си, Столарова изгражда собствен модел на света. Неговите белези са хармония, дълговечност и изящество. Едва ли ще е пресилено, ако кажем, че подобна прецизна живопис е специфично явление в българското изкуство. Тя не носи стихията на „силните“ живописци, нито сухата документалност на фотореализма. Но от друга страна, този почерк съчетава усета за динамичен колорит с нарочно засилена обективистичност на изображението. Предметите са повече от истински, а напускат пределите на материалното. В тази неуловима атмосфера на реално и иреално се крие голяма част от очарованието на картините. И, разбира се, в извеждането на трайните измерения на един преходен свят. Посвоему категорична, живописта на Мария Столарова издига обичайното до вечните стойности на прекрасното“. С други думи имаме възможност за една прекрасна среща. Интимен жест, малък празник на изкуството.
Пламен В. ПЕТРОВ
