Валентина Радинска отново доказва, че е жена, за която няма невъзможни неща – в поредната си книга, „Синът ми Степан“, известната поетеса и писателка споделя най-голямата трагедия в живота си. Допуска читателите до онези 20 години, в които светът й е събран в щедрата душа и безпомощното тяло на болното й от церебрална парализа дете, чиято диагноза е резултат на лекарска грешка и безотговорност.
Допуска публиката до тези две десетилетия, в които всеки от тримата – тя, мъжът й, големият режисьор Крикор Азарян, и Степан, живее и заради другите двама. През 2008-а – година след смъртта на Степан, тя включва 20 страници за него в автобиографичната проза „Користни записки. По следите на пишещото същество“. За толкова й стигат силите. През 2009-та си отива и съпругът й, а тя сяда на компютъра за документалния роман „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо“.
Когато Борис Христов прочита „Користни записки“, я пита кога ще довърши започнатото в тях. „Най-накрая събрах смелост да допиша книгата си за Степан, който си отиде преди 17 години и живя 20, въпреки прогнозите на лекарите при раждането, че му остава не повече от една“, казва Валентина Радинска. И уточнява, че дължи огромна благодарност на стария си приятел, който настоятелно я насърчава и й вдъхва кураж за тази безподобна изповед, която изисква толкова много смелост. Тя се опитва да му обясни, че няма да се събере за толкова мъчителна дейност. Той обаче й казва „Пиши и плачи, плачи и пиши“. И тя го прави. „Писах и плаках, плаках и писах. Борис стана и редактор – най-прецизният редактор, който можете да си представите.“ Пак по негова идея включва всички свои стихотворения, посветени на Степан.
Валентина Радинска е категорична – „Синът ми Степан“ е от историите, които трябва да бъдат разказвани и чути. „Живеем в свят, в който подобни истории се премълчават“, коментира авторката. Според нея хората не бива да си спестяват сложните сюжети, които ги вадят от всекидневия им комфорт, иначе какви хора ще останат? „В последно време сякаш се усъвършенстваме в изкуството на премълчаването. Смятат ни за слепи и глухи глупаци, които вярват на всичко, което им се казва, които нямат нищо против да промиват мозъците им и не могат да мислят със собствените си глави. Почти никой от управляващите не се интересува от мнението на хората. Политиците ги интересува съвсем друго мнение. И хората нямат мотивация да говорят, всичко ги мотивира да мълчат. В нашето общество се мълчи за важните неща, а се крещи за незначителните и за онези, които не са от значение за българската ни съдба“, каза за „Филтър“ Валентина Радинска.
„Синът ми Степан“ е за това как любовта на родителите държи живо момчето им, което не може да върши само абсолютно нищо. Докато повдига завесата, Валентина Радинска пази достойнството и на сина си, и на съпруга си, и своето. За родителите си Степан е ангел, който им е изпратен да ги учи как да станат по-добри. 20-те години с него развиват още повече чувствителността и състраданието им, засилват човешкото у тях. Валентина Радинска не пропуска да припомни, че Господ разполага със съдбите ни, че всичко е в Божиите ръце, в невидимото, макар че сме свикнали да анализираме и обяснява само видимото. Нищо в живота не е това, което изглежда – в един миг може да се промени. „Синът ми Степан“ може да бъде в полза и на семействата с деца с увреждания. И на майките, които смятат здравите си деца за даденост и невинаги умеят да оценяват какви съкровища са те.
И в „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо“, и в „Синът ми Степан“ има много духовност, мъдрост, опит и болка. Зад всяка дума стои биография, и двете книги продължават живеенето на Валентина Радинска с Коко и Стьопата. И двете истории предизвикват размислите и емоциите на публиката. Те са за това как се стига до отвъд, за да дадеш друг смисъл на мъката. „Болката и страданието остават болка и страдание, ако не ги преработиш и трансформираш, за да носят мъдрост“, не се колебае Валентина Радинска. Неслучайно майка с болно дете й обяснява, че не само не е плакала на „Синът ми Степан“, но е придобила нов тласък, нова мотивация в битката с церебралната парализа. Неслучайно преди да отлети към рая, Крикор Азарян й убеждава, че трябва да продължи да живеете така, че да може да пише. „Съпругът ми беше благородник, духовен аристократ. Той знаеше кои са важните неща в този живот. Знаеше, че за мен литературата е всичко. Че писането е онова, за което съм родена, то е моето призвание и нищо друго не умея.“
Валентина Радинска е още преводач и журналист, има 15 книги със стихове, литературнокритически изследвания и сценарии за документални и телевизионни филми, а произведенията й в мерена реч ги четат в цяла Европа. Носител е на редица национални награди за цялостно творчество.
Албена АТАНАСОВА
