Ако се намирахме в град Ниш, Васил Василев щеше да ме покани на обяд в „Нишлийска механа“. Това е любимият ресторант на режисьора и директор на Народния театър, който наскоро имаше премиера там. Василев поставя вече втора пиеса в сръбския град и почти се чувства в свои води при съседите. „В Ниш прекарах много дълъг период. Когато отидох за първи път, беше по време на пандемията. По тяхна традиция, когато си гостуващ актьор или режисьор, ти подсигуряват храната. Театърът има сключен договор с „Нишлийска механа“ и така всеки ден хапвах и прекарвах свободното си време там“, разказва още в началото на срещата ни директорът на Народния театър „Иван Вазов“. Бърза да уточни, че е ценител на цялото меню в „Нишлийска механа“, а за кантарионовата ракия не пести суперлативи. Питието е гроздова ракия, но в нея е поставена билката жълт кантарион. „Често разказвам, че когато съм в Ниш, по друг начин се предразполагам към заведенията. В България по-скоро съм домошар и обичам да се храня вкъщи“, бърза да уточни режисьорът.
Срещата ни с Васил Василев започва от кабинета му в Народния театър. Той не е особено голям, но мебелите са забележителни – носят патината на времето и духа на велики актьори, режисьори и драматурзи. На входа на кабинета се разминавам с поета Недялко Йорданов, а с Васил Василев се отправяме към популярния столичен ресторант „Чекпойнт Чарли“ на известната софийска улица „Иван Вазов“. Заведението е на метри от Народния театър и е чудесно място за срещи и разговори на актьори, певци, но и политици и бизнесмени. Поръчваме си от вкусните предложения на обедното меню, които гарнираме с по чаша бяло вино.
За първи път се срещам с директора на Народния театър. Представата ми за него до този момент е медийният му образ като шеф на театрите в Ловеч, Плевен и сега на „Иван Вазов“, където е назначен след конкурс. Столът се оказа горещ, тъй като трупата бе разтърсена от бурни събития – Александър Морфов надраска вратата на тогавашния пиар Велислава Кръстева, свързана с ДПС. Трупата се раздели на полярни лагери, а Морфов напусна състава. По-късно националисти щурмуваха сградата недоволни, че холивудският ас Джон Малкович поставя пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“, която според тях опозорява българите. Василев устоя на всички атаки и извърши нечуваното – покани световни режисьори като Йерней Лоренци и Деклан Донован да поставят в театъра, който вдигна сериозно летвата пред конкуренцията.
Животът на Васил Василев е пълен с неочаквани обрати, ситуации и много страст към изкуството. В крайна сметка кой друг, ако не един добър режисьор, може
да направи толкова забавен и незабравим спектакъл от ежедневието
В „Чекпойнт Чарли“, където се настаняваме, продължаваме да говорим за постановката му „Дон Жуан“, чиято премиера в Ниш минава с голям успех. Всъщност първите му гастроли на нишка сцена започват по време на пандемията. „Когато дойде ковид, започнаха да затварят в полунощ заведенията в града. Преди това всички работеха до 2–3 часа. Дойде втората вълна ограничения до 20 часа, а в крайната фаза на пандемията кепенците на ресторантите хлопваха в 17 часа. Когато това се случи, хората започнаха да си запазват маси в 12 на обяд, особено в петък и събота, когато по традицията в Сърбия всички семейства излизат да хапнат – връща лентата Василев. –Когато ни затвориха в България, бях директор на Плевенския театър и реших да се запиша като доброволец. Разнасях с автомобил храна на възрастни и болни хора, но бях много мотивиран, имах усещането, че живея пълноценно.“
Въпреки че всеки ден се среща със заразата, самият той не се разболява. След напрегнатите дни се прибира вечер при семейството си и се отправят към близко до Ловеч село, където режисьорът започва да възстановява бащиния си дом. „В онзи период, когато мнозина живееха с усещането, че човечеството свършва, на село разбрах какво е свободата. Пътувахме съвсем сами по шосето, по полетата се разхождаха фазани и сърни. Като че ли природата възкръсваше.“
Тогава съпругата на режисьора се захваща с градинарство, а
семейството преживява свободата далеч от кошмара на пандемията.
По това време е заченат и синът на Васил Василев, който е третото му дете.
След това лирично отклонения събеседникът ми се връща към скорошната премиера в Нишкия театър. Репетициите на „Дон Жуан“ трябва да започнат още в началото на 2024 година, но директорските му ангажименти ги отлагат, възникват и финансови проблеми около създаването на декорите. На 10 януари в началото на тази година Василев подновява репетициите в Ниш, а премиерата на „Дон Жуан“ минава на 22 януари.
Сръбският период на режисьора е изпъстрен с много впечатления и преживелици. Едно от интересните му преживявания е свързано с тачения от нашите съседи празник Слава. Оказа се, че в Сърбия всяко семейство си избира ден от годината, посветен на светеца закрилник. Тогава целият род се събира да празнува и слави своя покровител. „Понеже в края на декември и началото на януари православният календар отбелязва много светци, премиерата на „Дон Жуан“ трябваше да бъде съобразена със семейните ангажименти на част от актьорите. Няма сила, която да отмени празника“, разказва с усмивка Васил Василев.
Когато му предлагат да постави „Дон Жуан“ в Сърбия, домакините настояват да направи нов прочит на пиесата. Условието е постановката да е подходяща за фестивали и същевременно да е достъпна за широката публика. Репетициите започват, но седмица след началото се случва голямата трагедия в Нови Сад, когато 15 души загиват след струването на бетонната козирка на жп гарата.
Цяла Сърбия е залята от многохилядни студентски протести, Ниш не прави изключение
Когато се връща към тези събития, Василев трудно крие вълнението си. Обяснява как с цялото си същество е усещал желанието на студентите да се преборят за справедлив живот. Без да се спират пред нищо.
Обстановката е напрегната, но репетициите на „Дон Жуан“ не прекъсват. Бунтовете сякаш вливат особена енергия в спектакъла, а във всяка свободна минута актьорите се залепват пред телевизорите, тъй като протестите се излъчват на живо. „Преживяването беше интересно, но се превърна в предизвикателство пред мен, тъй като трябваше да мотивирам артистите да се концентрират в работата. Когато завърших репетициите, установих, че сме изградили Дон Жуан като свободолюбив човек. В сегашното време той остава чист и търсещ себепознанието, собствената си промяна и се противопоставя на света, в който живеем. Дон Жуан, който показахме в Ниш, няма нищо общо с познатия образ, от който самият той е вече уморен. Любовта и покаянието са променили всичко. В тази интерпретация за мен най-интересен беше процесът на освобождение от лицемерите около нас“, обяснява Василев. В образа на главния герой се превъплъщава звездата на Драматичния театър в Скопие, македонския актьор Деян Лилич. Останалите персонажи се изпълняват от сръбски актьори от Народния театър в Ниш.
Към средата на разговора, след като вече опитваме вкусните свински каренца, питам Василев за семейната му история. Той е роден в Ловеч, като част от фамилията му е от троянския край, а другата – преселници от тетевенското село Голям извор. От своя прадядо научава, че произхожда от Шиндарския род – майстори на шини за къщи. Той му разказва историята за прапрадядо му Петко, съден и пратен в Диарбекир, където става касапин. Когато е на 50 години, той бяга от заточението, връща се в Голям извор и харесва най-красивата 20-годишна девойка на селото. Отива да я иска, но му отказват. Петко се ядосва, вади камата си, с която разсича синджирите на огнището, и така „убедително“ взима девойката.
Родителите на Василев нямат нищо общо с театъра
Баща му е механик в един от големите заводи в Ловеч, а майка му се занимава с търговия.
И все пак членове на фамилията му са се докосвали до изкуството. В село Пещерна навремето режисьорът Дако Даковски снимани три филма. Това се случва през 60-те години на миналия век, а роднини на директора на Народния театър също застават пред камерите.
Когато е на 10 години, Василев все още не мечтае за сцената, но започва да пише стихове. Като гимназист в прословутата ловешка немска гимназия пък се пали по рисуването и негови картини и графики дори красят коридора пред учителската стая. „Най интересното е, че често изчезваха от стената. Просто някой си ги прибираше“, казва не без гордост авторът им. Очевидно е запазил сантимент към това свое увлечение, защото досега пази в телефона си снимки на някои от графиките, които ми показва. Част от тях навремето дори са отпечатвани в училищния вестник на Немската гимназия, стиховете му също намират място на страниците на изданието. Моля Васил Василев да изрецитира някой стих, а той с охота се отзовава на поканата и започва:
Там нейде снимка прашна,
на нея миг замрял.
Едни очи тъй мрачни,
едно лице без топлина.
Когато през 1995 година завършва Немската гимназия, директорът на училището решава да издаде в книга част от графиките и поетичните му творби. Така издава първата и единствена засега негова стихосбирка, която включва 13 стихотворения и 15 графики. Заглавието е „… Просто Човек“, а тиражът й се разпродава като топъл хляб. Неизненадващо в някогашното списание „Родна реч“ също оценяват талантите на бъдещия режисьор и публикуват негови творби.
Бъдещият режисьор изведнъж се озовава на кръстопът. При толкова творчески заложби трябва да избере по кой път да продължи. И неочаквано решава, че ще кандидатства актьорско майсторство в НАТФИЗ или ще учи напълно различна и далеч от арта специалност – икономика във Варна. Първата година не успява да влезе и на двете места, което светкавично го отпраща за година и половина в родната армия.
„Много дължа на казармата. Научих се на ред и отговорност. Разбрах какво е приятел, до теб да спи човек от друга етническа група“, разказва Василев.
Желанието му да се влее в актьорската гилдия обаче не умира, въпреки първия провал. След като се уволнява от казармата, кандидатства отново и този път се озовава като първа резерва в класа на Боньо Лунгов по куклен театър. За беда, и този път не успява да прекрачи прага на театралната академия. Цяла година се лута и разбира, че може да постъпи в Славянския университет, където попада в класа на големия кинорежисьор проф. Христо Христов. В програмата на този университет специализацията на студентите започва през втората година. Още през първия семестър обаче проф. Христов насочва Василев към режисурата. „Вътрешно се бунтувах до деня, в който професорът седна до мен и каза: „Повече няма да те убеждавам. За мен ти си режисьор и аз искам да ти подаря занаята. Това, че ще бъдеш режисьор, не означава, че не можеш да играеш“.
Така и става. Васил Василев се включва във всички представления на Христо Христов с изключение на „Енигматични вариации“ в Народния театър. Но пък прави запомнящи се роли в „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Три високи жени“.
„Имах късмета да съм до такава значима фигура, а той ме научи на най-ценното – свободата“, признателен е днес ученикът. За голямо съжаление обаче, Славянският университет е закрит. Василев не се отчайва и кандидатства отново в НАТФИЗ, като този път е приет. При това попада отново в класа на проф. Христо Христов.
Оказва се и че може да се издържа сам, тъй като получава добри хонорари от представленията, в които участва. С „Железният светилник“ и „Преспанските камбани“ обикаля цялата страна. На сцената си партнира с някои от колосите в театъра, сред които Васил Михайлов, Цветана Манева, Венцислав Кисьов, Васил Банов. „Никой не ми е помагал в крачките по пътя, който съм извървял, за да се изградя като творец. Дори съм си платил образованието“, казва директорът на Народния театър.
През 2001 година той готви дипломния си спектакъл „Архангел Михаил“ в Ловешкия театър, като за първи път поставя в България този текст на Георги Марков. Попарват намеренията му обаче, като ръководството му съобщава, че трупата няма средства. Василев се справя сам, урежда и авторските права за пиесата, които договаря със съпругата на Георги Марков.
Дебютът е успешен и едва на 29 години Васил Василев става директор на театъра в Ловеч
след като се явява на конкурс. Дори изкарва два мандата като шеф на трупата. Престоят му обаче не минава без скандали. Още първата пиеса, която поставят под негово ръководство, „Плейбоят от Джандема“ на ирландския драматург Джон Синг, разгневява миряни и духовници. Режисьор е Николай Поляков. Църковното настоятелство на Ловеч праща писмо до медиите, в което се настоява „Плейбоят от Джендема“ да бъде свален от афиша заради „нравствен декаданс“. Спектакълът е набеден, че проповядва отцеубийство, секс без брак и се подиграва с Църквата. Скандалът се развихря, но пък рекламата за Ловешкия театър е голяма и постановката се играе с огромен успех. Васил Василев предлага приходите от първия спектакъл да бъдат дарени за строителството на църковния храм, който се намира срещу театъра. Духовенството обаче не приема поканата.
„Страстите се уталожиха. Няма да забравя как един ден ми звънна ирландският посланик у нас Джефри Кийтинг да ми благодари, че съм защитил техния автор. Разказа ми, че когато този текст е поставен за първи път в Ирландия преди 100 години, е предизвикал същия скандал с църквата, което до някъде ме успокои.“
След Ловеч Василев оглавява Плевенския театър, а в кабинета „Пламен Орешарски“ става заместник-министър на културата. През това време сбъдва и втората си мечта и завършва икономика.
Като че ли театърът и работата са обсебили целия живот на Васил Василев, но се оказва, че това не е точно така. В него специално място заема съпругата му Надя Дердерян, която е талантлива актриса и най-силната му опора. Когато е директор на Плевенския театър, Надя прави саможертва и отива да работи в общината, за да не бъде обвинен Василев в конфликт на интереси. Днес вече отново се е върнала на сцената. В семейството им очевидно е открит баланс между професия и личен живот, защото двамата имат 3 деца. „Изпълнил съм задължението си към държавата, казва по този повод Василев и уточнява, че най-малкото момче е на 4 години, най-голямото – на 16, а по средата е дъщеря му Вая. Всички деца са родени през 6 години.
Обядът привършва, а Васил Василев обяснява, че трябва да се върне в Народния театър, където текат репетиции за поредната премиера. Накрая го питам дали неговият „Дон Жуан“ ще бъде представен и пред българска публика. Оказва се, че това ще се случи, тъй като постановката е селектирана за международен преглед, чийто домакин ще бъде столицата.
Петя Бахарова