Катрин Деньов отново изненада публиката – кралицата на френското кино разказва за живота си чрез кратки изповеди, осветляващи избрани моменти от блестящата й кариера. Мемоарната книга „Самата аз“, която издателство „Кръг“ пусна в превод на Гриша Атанасов, събира съкровени мисли на актрисата, записани между безкрайните часове усилена работа във филмите „Тристана“, „Танцьорка в мрака“, „Индокитай“, „Изток-Запад“ и други екранни шедьоври. „Подгответе за нещо малко. Малки тетрадки, интимни дневници от снимачния процес, спътници на моите съмнения, писани почти винаги в чужбина, някои отдавна. Самотни, въодушевени, обезкуражени, критични. Сурови. Мъничко угризения, но не и съжаления“, казва самата тя. Не пропуска и да се самоиронизира. „Но всъщност дълбоко в себе си съм доста добро момиче. Роптая, много по френски роптая, роптая“.
За първи път тя посяга към писалката през 1968-а, когато се чувства особено тъжна, самотна и изгубена след смъртта на сестра си Франсоаз Дорлеак, която загива в автомобилна катастрофа едва на 25 години. Спасението от мъката е синът й Кристиан, чиито баща е режисьорът Роже Вадим. Между 1969 и 1991 година няма нито желание, нито време да пише, както споделя в пространното интервю пред журналиста, режисьор, сценарист и кинокритик Паскал Боницер, публикувано за финал в елегантното томче. Вече е родила дъщеря си Киара, рожба на любовта им с Марчело Мастрояни, и е изключително заета. Посяга към тетрадките отново през 1991 г., когато заминава за Виетнам, за да снима „Индокитай“ на Режис Верние – „едновременно филм, пътешествие, приключение“.
Емоционалните ѝ преживявания, сложните отношения с колегите, личните грижи и усещания насред главоломния ѝ успех – това е фокусът в „Самата аз“. Споделя за физическото и душевното разголване в „Дневна красавица“ на Луис Бунюел, което приема като психологическо насилие над крехката й душевност през 60-те. Нарича Оскаровия „Тристана“ – втория филм на испанския режисьор, в който тя отново е в главната роля, жесток разказ за упадъка, за остаряването на човека.
Катрин Деньов не се страхува да показва крайности на характера си, на женствеността си, на своя бизнес. Нито пък пести признания за малкото си провали – като този с пробните снимки за „Мостовете на Медисън“ на Клинт Истууд по един от най-добрите любовни романи на всички времена. Отива на кастинг в Лондон, където се стичат десетки европейски актриси, но в крайна сметка избират Мерил Стрийп. Не крие, че се въздържа да говори за филми, в които не участва – смята, че не е деликатно към хората, които са ги правили. Но затова пък е пределно откровена за режисьорите, с които снима – определя например Марко Ферери като не особено приятен, агресивен и жесток човек, въпреки че е приятел с Марчело Мастрояни.
След премиерата на „Последното метро“ в един от театрите на „Шанз-Елизе“ коктейлът е толкова тържествен, хората така патетично се ръкуват с нея и с Франсоа Трюфо, че режисьорът започва да повтаря като в транс „Това е погребение, това е погребение, това са съболезнования за погребение“. Деньов се срива, напуска залата и отива да повръща в градините на „Шанз-Елизе“. Трюфо умира през 1984 г., при това на рождения ден на актрисата, в която остава влюбен до последния си дъх.
За родната публика, очаквано, най-интересен е епизодът, в който Катрин Деньов споделя впечатленията си от България. Както се знае, през 1998 година тя снима у нас „Изток Запад“, един от хитовете на Режис Верние. Историческо-романтичната копродукция на Франция, Русия, Украйна, България и Испания, е за семейството на руски емигрант и французойка, които се връщат в Съветския съюз в края на 40-те години, сблъскват се с реалността на комунистическия режим и правят опити да се измъкнат оттам. В централните роли са Сандрин Бонер, Олег Меншиков и Сергей Бодров, но героинята на Деньов – актриса от тежката класическа кавалерия, решава обрата в действието.
Първата спирка на Катрин Деньов е Пловдив – отсяда в хотел „Роял“, за който чува, че бил „на мафията“, и го определя като фалшив шик и източноевропейски лукс за новобогаташи. От снимачната площадка крадат електрогенератор – въпреки охраната. Новината излиза по първите страници на вестниците, а съоръжението е толкова необходимо на огромния международен екип, че се намесва МВР министъра. Откриват електрогенератора, захвърлен на 15 километра от Пловдив. Все пак актрисата отчита, че смяната на вътрешните и външните снимки става бързо, и ако у нас това се случва с лекота на всеки два дни, в Русия би отнело две години. Когато камерите се въртят на пет километра от границата с Югославия, Деньов пише: „Толкова много ужаси, толкова наблизо“.
Вече в София я настаняват в големия президентски апартамент на „Кемпински“, който, според нея, е „далеч от града“. Когато е свободна, „очарователният шофьор и преводач Явор“, я придружава в разходките из столицата. Тя пали две свещи в руската църква, обядва в Руския клуб, където е „трудно да откриеш нещо друго освен чушки, краставици и свинско месо. Всичко е мазно. Прибягвам до салатите с домати и сирене или до японския ресторант в хотела“.
Като естет и ценител на всяко културно-историческото наследство, пожелава да посети Боянската църква и уредникът да й разкаже всичко за уникалните фрески от XIII век, за „много трогателния Христос“ и за Свети Никола. В „Свети Александър Невски“ пък попада на сватба, чиято булка й прилича на „смееща се кукла Барби“. В един от зимните дни открива, че сивото оловно небе си пасва с цвета на сградите, разбитите улици, лицата на хората. „Тъга, дори повече от бедността“, казва Катрин Деньов и добавя, че снегът всъщност крие мизерията.
Снимките на „Изток Запад“ са в Парламента, в Университета, в Партийния дом – с 400 статисти, в „двореца на цар Симеон извън София – охранявано имение, но в ужасно състояние“. Мраморното стълбище във „Врана“ буквално я смразява в неотоплявания тогава имот.
Може да съжаляваш за написаното, но то вече е написано
То може да е ужасно, но е гравирано върху хартията като върху мрамор
В „Самата аз“ Катрин Деньов разкрива същността си на истински творец в седмото изкуство. Книгата показва как се прави голямо кино и доказва, че актрисата не е просто студена и капризна красавица, а е войник, на когото може да се разчита. Звездата, която има зад гърба си над 120 филма и повечето номинации и награди, споделя, че докато е водила дневниците, никога не е мислила да ги публикува.
„За мен това са по-скоро лични бележки, което обаче не ми попречи да се самоцензурирам, защото съм доста критична и дори и тук има неща, които предпочитам да не казвам. Даже да изглежда безобидно, може да се окаже, че е жестокост, която не допринася с нищо. Не става дума да захаросваш истината, а просто, че силата на писаното слово може да е нещо ужасно, ужасно… Писаното слово наистина е гравирано върху хартията като върху мрамор. Можеш да съжаляваш за него, можеш да го отричаш, можеш да кажеш, че е било отпечатано без твое съгласие, можеш да твърдиш, че думите ти са били изопачени, но когато е написано, то вече е написано. Отпечатаното има стойността на окончателна истина. И тази стойност на истина трае отвъд всичко, което можем да си представим.“