Владислав Тодоров – авторът на „Дзифт“, „Цинкограф“ и „Пумпал“, се завръща след антракт от девет години. Той изненадва – или по-скоро удовлетворява очакванията на познаващата го публика, с четвъртия си роман. „Адската машина на щастието“ със знака на „Колибри“ е поредната остра социално-политическа пародия, в която Владислав Тодоров утвърждава характерния си стил – микс между конкретна хронология, черна ирония и напоителна алегория. Книгата изпраща читателя към 20-те години на миналия век, но в пренаредена реалност в измислена страна на Балканите. Голямата война е приключила, оставяйки разруха, взривоопасно обществено напрежение и партийна радикализация.
Създадена е анархо-терористичната организация „Оръдия на хаоса“, а след преврат е установена военна диктатура. Познати фигури и събития се появяват в различен контекст, а в центъра е атентат, който определя развитието на интригите и обратите. Жанрът е алтернативно-исторически, тръгващ от въпроса „Какво би станало, ако?“. Утвърдените или манипулирани от учебниците факти в един момент на фабулата се отклоняват от документалното и Владислав Тодоров създава своя версия на действителността, в която вече познатото стига до друг финал. Той прекроява геополитическия контекст, преобразува всекидневието и измисля персонажи.
Изобретателен, гротескно-абсурден и неподражаемо провокативен, „Адската машина на щастието“ е разказ за стремежа към всеобща радост, въплътен в маниакални фиксидеи, чийто сблъсък води до глобални катастрофи и запокитва човека в битие, което насилствено е изпразнено от смисъл. Докато създава възможна дистопия в миналото, писателят разбива клишета и формули, внедрени от агитацията и пропагандата. Както се знае, първите две творби от неговата своеобразна трилогия, гротесковия „Дзифт“ и „Цинкограф“, са свързани с гранични периоди в националното битие – 9 септември и 10 ноември, и дебатират възможността за промяна в Източна Европа и най-вече у нас. В „Пумпал“ обаче отвежда публиката в пределното бъдеще, в което смешното спъва страшното и парадоксите придобиват желязна логика. „Пумпал“ е фентъзи сплав от антиутопия, приказка, идеи от академичните изследвания на Владислав Тодоров и сюжети за „свещени крави“ от соца – в случая дома-паметник на БКП на Бузлуджа.
Явор Гърдев екранизира „Дзифт“, Емил Христов – „Цинкограф“ с името „Цветът на хамелеона“, а Теодор Ушев – „Пумпал“ като „φ1.618“. Известният аниматор и художник е автор и на корицата за „Адската машина на щастието“.
Владислав Тодоров е доктор на философските науки, преподава кино и литература в Пенсилванския университет. Първата му книга, „Адамов комплекс“, излиза в София през 1991 година. В САЩ през 1995 г. издава втората – „Червен квадрат, черен квадрат: Органон за революционно въображение“. Следват „Малък парадокс за театъра и други фигури на живота“ и „Хаотично махало: политическа публицистика“. Американските списания „Постмодерна култура“ и „Челси“ публикуват първите му белетристични опити. Неговото „възпалено писане“ обаче – това е метафора на самия Владислав Тодоров, започва през 80-те в Софийския университет. И по-точно – в сбирките на „Синтез“, неформален кръг от интелектуалци: Александър Кьосев, Ивайло Дичев, Иван Кръстев, Миглена Николчина и други.
В зората на „Синтез“ „писането и слушането на текстове е удоволствие, събуждащо смях, потрес и ликуващи викове“, разказвал е Александър Кьосев. „Мислихме, че този вид писане, така нареченото „възпаление“ – вируси, които влизаха в тоталитарния език и го „заразяваха“, носи характер на политическа акция“, коментира професорът културолог.
Стилът на Владислав Тодоров – ироничен, лаконичен, брутално афористичен, в който се преливат ниското и високото, а философията и академизмът са екстремни, защото са интерпретирани в суров уличен сленг, гравитира в орбитата на дадаизма. В „подивяването на теорията“, както изключително сполучливо се изразява професор Миглена Николчина.
Албена Атанасова