Преди 10 години на музикалната сцена изгряха Павел Николов и Венцислав Чанов като дуета Pavell & Venci Venc‘. Много бързо двамата се наредиха сред най-креативните и продуктивни хип-хоп артисти. Дуото спечели множество музикални награди, а песните им събираха милиони гледания в дигиталните аудио и видео стрийминг платформи. След като в началото на 2023 г. отбелязаха 10 години на сцена, сега официално двамата се разделят и поемат по различни музикални пътища. Венци Венц вече изнесе първия си самостоятелен концерт, който бе съчетан с благотворително събитие, a на 1 декември излизе и соловата му песен „Давам“.
Ивет САВОВА
– Венци, дарихте свои дрехи за нуждаещите се от дом „Софроний Врачански и Паисий Хилендарски“ при откриването на нов столичен клуб. Планирате ли скоро и друга подобна инициатива?
– Много се надявам отново да има такова събитие. За мен, като образ, който има някаква популярност, е абсолютно задължително да използвам славата, за да се случва и нещо съзидателно. Това беше прекрасна инициатива, която се случи в точното време, когато започвам самостоятелната си музикална кариера. След 10 години с Павел тръгвам по трудния, неотъпкан път и започвам отначало.
– В благотворителността понякога не се ли крие и доза егоизъм, търсене на лична облага?
– Всеки път, когато говоря с хора, свързани по някакъв начин с благотворителност, са ми казвали едно изречение, което ме е отблъсквало – „Всяка благотворителна организация винаги трябва да е на печалба“. Слава богу, че се запознах с един от основателите на единствената българска организация с идеална цел без никаква печалба. Той се казва Ивайло Иванов, а организацията е „Подкрепи.бг“. С него коментирахме и каква е мотивацията за публичните личности да влязат в такива инициативи. Когато става въпрос за благотворителност, трябва да си на първо място инкогнито. Когато пращам пари за дадена кауза, винаги го правя анонимно. Въпросът е, че е хубаво да се дава и гласност и под някаква форма популярните лица да излизат с имената си и да апелират хората също да се включват. Защото в XXI век сме се превърнали в чисти консуматори, които забравят за човечността си. И дори хубавите каузи и хората, които са ангажирани с тях, се превръщат в нещо като вафли – разопаковаме, отхапваме по веднъж, изхвърляме и продължаваме нататък. Това ни превръща повече в роботи, отколкото в човеци. И дозата егоизъм в благотворителността трябва да се използва като оръжие за доброто.
– На 1 декември излезе самостоятелната ви песен „Давам“. Възможността да даваме ли е най-хубавото, на което човек е способен?
– Даването е фундаментът на културата на хомо сапиенс. Винаги вътре в сърцата си хората са знаели, че са създадени, за да дават, но се връщаме към консуматорското общество. Наистина всичко в момента е продукт, който ние пием или ядем. Правим секс, за да получим удоволствие, скролваме в социалните мрежи, за да получим доза допамин, но забравяме, че всъщност по-важно е даването. То те прави пълноценен, щастлив и удовлетворен. Другото минава мимолетно, като дозата допамин от поредния скрол.
– А какво искате на вас да ви дават?
– Нищо не искам, искам да давам. От много малък съм се насочил към даването. Каквото искам, го получавам, защото работя и се боря за него. Със зъби и нокти се опитвам да изкача всяка планина, към която съм тръгнал. Всички желания са ми сбъднати. Вярвам в Бог, вярвам, че има сила, която ме подкрепя, защото съм добър човек. Така че не искам нищо за себе си, освен да мога да давам, колкото се може повече.
– Какво бихте искали да промените в света?
– Няма да генерализирам, че бих премахнал цялото зло на света, защото не искам да ставам като Мис България, която винаги се бори за мир. Но със сигурност бих забранил войните със смърт за онези, които решават, че трябва да ги има. А те са шепа хора. Войната е най-страшното нещо в този свят. Това, което ме притеснява, е закономерността в човешката история, когато на едно място избухне пожар, да избухва и на много други места. Това се е случило и с Първата, и с Втората световна, с кръстоносните походи и тези на Чингис хан, войните на Александър Македонски. Войната трябва да бъде забранена в човешката мисъл и възпитание и да се превърне в единственото табу, което да съществува. Никой няма правото да отнема човешки животи. Като това, което се случва в Палестина – държава, съществувала много преди Израел да бъде оформена от геополитически интереси. Аз крайно подкрепям Палестина, отраснал съм с палестинци, със семейства, чиито бащи са били борци за свобода и са избягали оттам, защото са били гонени и животите им са били застрашени. Тези хора са създали семейства тук. Говоря за една прекрасна фамилия – Догмуш, които са може би най-добрите хора, които съм срещал в живота си. А случващото се между Русия и Украйна е абсурдно – все едно сега ние да тръгнем да се стреляме с македонците. Ние сме едно! Тези абсурди се коренят още във възпитанието от детска възраст. Понякога куршумите не са физически, а са думите на бащата, който изразява омраза към даден етнос, или неуважителното отношение на майка му към таткото. Фундаментите са в първите 7 години.
– Споменахте, че с Павел като дует се разделяте. Вече изнесохте и първи самостоятелен концерт. Какво беше усещането да сте сам на сцената?
– Интересното е, че миналата година на 17 ноември беше първото ни участие с Павел без „Вирджиния Рекърдс“, като самопродуценти. А тази година на 17 ноември беше първото ми участие без „Вирджиния“ и без Павел. С „Вирджиния“ оставаме партньори под формата на дистрибуция и на пиар. Станислава Армутлиева е човек, към когото изпитвам много топли чувства и за това време ние станахме много повече от партньори. Но сега изнесох първия си самостоятелен концерт, в който вложих целия си опит и знания, които съм придобил през годините. До мен бяха прекрасни млади музиканти – китаристката ни Васи Георгиева, барабанистката Яна Обретенова, беквокалите на „ЛаТиДа“, които са беквокалисти на Лили Иванова, балетът ни. Така че на този концерт бях със семейството си. Дойдоха много мои приятели – хора, които бяха и на първото ни участие с Павел преди 10 години. И този самостоятелен концерт беше генерална репетиция за мен.
– С Павел оставате ли приятели?
– С него от ден първи сме колеги, които органично успяха да намерят комуникацията и хигиената в нея, така че да не си омръзнем 10 години и да нямаме генерални спорове, които да ни разрушат. Павката е най-дългата ми връзка, заедно с „Вирджиния Рекърдс“. С него оставаме в добри отношения. Чухме се онзи ден, споделих му кой е следващият проект, който мисля да изкарам. Той е чувал всички демо записи, които съм правил. Разменяме си и техниката, която е обща. Невинаги е нужно да се случи някакъв генерален спор, за да се отделят пътеките. Хората трептят на определени честоти и когато са на една честота, са в една житейска пътека. В момента, в който започнат да трептят на различни честоти, по естествен начин тръгват в различни посоки.
– Колко време отне, за да решите окончателно, че няма да се върнете на една честота?
– Никога не съм усещал, че с Павел няма как да се върнем един към друг. Взимането на такова решение е свързано и с икономическата ситуация на пазара, на държавата, житейската ми ситуация като баща на две деца. Имам хора, за които трябва да се грижа. За мен е много важно от този момент нататък всяка победа да зависи само от мен и всяка евентуално загуба да означава само и единствено моя грешка. В един влак не знаеш кой колко допринася и колко бута цялата композиция напред. Аз знам колко съм силен, знам качествата си и се чувствам супер уверен в себе си да тръгна от кота 0 да градя нова къща. Замъкът, който с Павел сме изградили, остава. Вярвам, че сме възпитали цяло поколение, което ще има тези песни завинаги. И сега е време да се изразим себе си като артисти. Подготвил съм двайсет и няколко проекта вече, които няма да пусна като албум, а лъжичка по лъжичка, за да може всяка песен да получи своето внимание.
В момента има пренасищане от продукция и е важно да можем да селектираме правилните неща и да фокусираме вниманието към нови формати. Ние 10 години обикаляхме клубовете из цяла България и изжънахме всичко, което сме посели. Сега е време за нещо ново. В началото на годината казах на Павел, че е дошъл моментът да създаваме различен тип събития, които се случват по-рано, за да не се налага хората да седят до 3–4 часа през нощта. Така ще могат да вземат и децата, и родителите си. Винаги сме се старали да правим музика, която да е подходяща и за баба, и за внуче. Искам да строя мостове между хората, не да таргетирам. Както аз и баба сме гледали заедно концертите на Веселин Маринов по Коледа. Преди не осъзнавах колко голям бизнесмен е той, че е от малкото, които имат собствена сцена, с която пътува, камиони с техника. И покрай него сме имали този мост с баба.
– Какви бяха мислите ви, оставайки насаме със себе си, след като решихте с Павел да се разделите?
– Този момент назряваше бавно и витаеше във въздуха, че ще се случи. Дори той през годините се е шегувал, че „Бийтълс“ са се разделили, пък ние кои сме, че да не се. Спомням си, че с него говорихме за една фактура. Аз бях тук, в офиса на Digital ID – най-голямата рекламна агенция у нас в момента, и с личната ми асистентка разпределяхме задачите за седмицата. След този разговор Павката ми звънна отново и ми каза: „Мисля, че трябва да спрем да се появяваме заедно в публичното пространство“. Не знам какво му се е случило в главата точно в този момент, но това бяха думите му. Казах му – добре. Тогава аз нямах възможност да виждам сина ми, страдах супермного и нищо друго не можеше да ме трогне. Фокусиран съм на първо място върху децата ми. Когато се появи дете, мъжът става истински воин. Така че в онзи момент не се трогнах от ситуацията, мислил съм по същия начин. Когато двама човека рисуват една и съща картина в главата си, не е нужно да я коментират. Просто Павката беше човекът, който изказа изречението. Тогава може би даже се почувствах облекчен и решен да предприема по-сериозни действия. И ето вече съм заснел две музикални видеа.
– Има ли черта в характера ви, която предпочитате децата ви да не взимат?
– Не, аз съм страхотен човек. Не мисля, че скромността краси човека. Вярвам, че съм най-добрата версия на себе си, а и децата ми няма да са като мен – ще бъдат много по-добри. Така работи Вселената. Виждам вече ДНК паметта. С дъщеря ми невероятно много си приличаме и много се разбираме. Едно цяло сме. Обади ми се, докато бях на Sofia Songwriting Camp, и ми каза, че отива да пее на концерт на Любо Киров. Беше и на трите дати в Зала 1 на НДК, участва като един от неговите ангели. Тя е част от „Бон-бон“. Така че дъщеря ми на 5 години имаше повече участия от мен по-миналата седмица!
– Какво може да ви изкара извън кожата ви?
– Това е жена ми. Само тя може да ме извади от релси, да ме накара да си забравя центъра. Тя е единственият човек, който има тази власт. Но всички ние сме просто хора и трябва да се приемаме такива – неуравновесени и несъвършени създания, които не бива да спират с опитите да се доближат до съвършенството.
– Преди казвахте, че не вярвате в брака, но в крайна сметка с Мая сключихте брак. Как успя да ви промени тя?
– Никога не съм вярвал, че този тип партньорство е възможен за мен. Не вярвах, че ще срещна жена, която да върже тигъра на каишка. Обичал съм я като по-малък, седяла е под някаква форма в мислите и сърцето ми, докато не се появи отново и като един феникс превърна пламъчето в огън. Тя е единствената жена, заради която съм бил склонен да вляза в такъв съюз. Той е труден и все още сме като клатушкащ се кораб в бурни води, но Мая ме направи доста по-смирен. Научих се да се извинявам дори когато знам, че не съм виновен. Тя може би и сега не осъзнава, че за никоя друга жена не съм бил толкова добра версия на себе си. И надали за някоя друга ще бъда, освен за дъщеря ми.
Важно е хората да се обичат и да си прощават, а не да се опитват да си правят проблеми. Важно е да градят, не да се рушат мостове и да режат клоните, върху които стоят. Лошите мисли и демоните вътре в нас винаги ще са по-силни от светлината и ще са по-блазнещи, но е важно да помним, че захарта и многото сладко причиняват диабет. Метафорично.
– Понякога демоните у вас вземат ли превес?
– Обичам много демоните си. Обичам и хубавите, и лошите си качества. И ги пускам на разходка от време на време, защото това е част от начина да се приемеш. Не всичко е само изграждане и успехи. Трябва да приемаш нещата просто такива, каквито са. Да се обичаш такъв, какъвто си – с лошите ти черти, с кривия ти нос, рошавата коса сутрин… Вярвам, че опиташ ли се да отречеш нещо, което е част от теб, после ти се връща двойно и тогава демоните вземат превес. Усетил съм го по себе си. Въпреки това винаги се стремя да съм воин на светлината и да знам, че демоните са просто кучета на каишка, над които имам контрол.