Френският президент Еманюел Макрон отдаде почит на Пабло Неруда в дома на поета в Сантяго по време на посещението си в Чили в сряда, подчертавайки трайната връзка между Нобеловия лауреат и Франция, съобщи France 24. Тази връзка, започнала преди повече от 80 години, е както литературна, така и политическа, като Франция служи едновременно като убежище и трибуна за изява на Неруда в решаващи моменти от живота му.
Преди близо век Пабло Неруда отива в Париж, град, който оформя неговия поетичен и политически път. Стефани Деканте, професор по латиноамериканска литература в Университета в Нантер, която е превела и редактирала произведенията на Неруда, споделя, че Франция е била най-висшият символ на интелектуална свобода за много латиноамерикански писатели.
„За Латинска Америка Франция е била градът на светлината, центърът на културата, за разлика от Испания, която е била политически и културно опетнена от колониализма“, разказва тя.
Литературно пробуждане
Увлечението на Неруда по френската литература започва рано. Докато учи в Чилийския университет, той се потапя в творбите на френски поети като Артюр Рембо и Виктор Юго, като първоначално възнамерява да стане учител по френски език.
Ранното признание за поезията му донася уважение сред чилийските интелектуалци, но културното господство на Европа превръща Париж в най-големия му стремеж. „Какво правиш тук? Трябва да отидеш в Париж“, спомня си поета как непознати хора са го питали.
Когато Неруда за пръв път се среща с Париж през 20-те години на ХХ век, той се присъединява към вълната от латиноамерикански писатели, привлечени от авангардната сцена, като перуанския поет и писател Сесар Вайехо. През 30-те години на ХХ век Неруда завързва трайни приятелства с френските поети Пол Елюар и Луи Арагон, чието влияние разширява литературните му хоризонти.
По-специално Арагон изиграва ключова роля в представянето на Неруда пред френската публика, като съдейства за публикуването на „L’Espagne au cœur“ (Испания в сърцето) през 1938 г. Този сборник, публикуван в комунистическите среди, представя Неруда като политически ангажиран поет. През следващите десетилетия творбите му се публикуват от престижното издателство Gallimard.
„Той преминава от политическа рамка, свързана с Комунистическата партия, към издателствата, което го превръща в по-универсален поет“, обяснява Деканте.
От поет до спасител
Пабло Неруда е дълбоко засегнат от Гражданската война в Испания (1936-1939 г.) – брутален конфликт между републиканското правителство и националистическите сили на Франсиско Франко, довел до диктатурата на Франко. Тази ключова борба се превръща в централен фокус на политическите и литературните усилия на Неруда.
В Париж той си сътрудничи с британската писателка Нанси Кюнар в създаването на литературния преглед „Les Poètes du Monde Défendent le Peuple Espagnol “ (Поетите по света защитават испанския народ ). С приходите от изданието се финансира хуманитарна помощ за страдащите от режима на Франко, което е пример за убеждението на Неруда, че поезията и политиката могат да се обединят в служба на справедливостта и човечеството.
През 1939 г. ангажиментът на Неруда придобива исторически характер, когато близо 500 000 испански републиканци, включително войници и цивилни, преминават френската граница след падането на Каталуния. Тъй като Франция е зле подготвена за такъв голям поток, бежанците се оказват в тежки условия, като много от тях са принудени да бъдат настанени в лагери за интерниране.
В качеството си на консул на Чили по въпросите на испанската имиграция Неруда оглавява смела спасителна мисия, като организира пътуването на над 2000 испански републиканци до Чили на борда на кораб, наречен „Уинипег“. По-късно той описва това усилие като „най-благородната мисия, която някога е предприемал“, и като „най-красивата си поема“.
Бягство към Франция
Връзките на Неруда с Франция се задълбочават по време на изгнанието му. През 1948 г. дясното правителство на Чили, ръководено от президента Габриел Гонсалес Видела, го обвинява в подривна дейност поради принадлежността му към комунистическата партия. Принуден да избяга, Неруда предприема мъчително, но поетично пътуване през Андите до Аржентина и накрая до Франция.
В Париж той се появява отново като символ на съпротивата. Пристигането на Неруда на Световния конгрес на силите за мир предизвиква вълнение, когато той се появява без покана, с книга в ръка, за да прочете едно от своите стихотворения.
„Мнозина си помислиха, че съм мъртъв“, пише по-късно в мемоарите си той. „Не можеха да си представят как съм се измъкнал от безмилостното преследване на чилийската полиция.“
Чилийските власти бързо отричат бягството му, като твърдят, че няма как Неруда да е напуснал страната. Поетът не е обезкуражен. „Кажете, че аз не съм Пабло Неруда, а друг чилиец, който пише поезия, бори се за свобода и също се казва Пабло Неруда“, шегува се той пред френската преса. По време на изгнанието си Неруда е приет от международната общност. Личности като Пабло Пикасо и Луи Арагон му осигуряват закрила и помощ, като му помагат да се ориентира в сложната френска бюрокрация.
Трайно наследство
През 1952 г. политическите процеси в Чили се променят и Неруда се завръща у дома. Връзките му с Франция обаче остават. От 1970 г. до 1973 г. той е посланик на Чили във Франция по времето на президента Салвадор Алиенде, което още повече затвърждава връзката със страната, която му е предложила убежище през годините на изгнание.
В речта си при приемането на Нобеловата награда през 1971 г. Неруда се възползва от възможността отново да прослави френската култура, цитирайки Рембо: „Само с изгарящо търпение можем да завладеем прекрасния Град, който ще даде светлина, справедливост и достойнство на цялото човечество.“
