Дами и господа, отново сме на терена на българо-съветската дружба за битката на титанитееее. Този път сме в Пловдив, където двете агитки ще се сблъскат за паметника на Альоша. Страстите са нажежени, предстои тежка борба с грозни обиди и красиви дълги псувни, със сладкодумни носталгични отклонения в двете посоки. Заемете местата си край фейсбук екраните в подходяща компания – уиски с бадеми, водка със сельодка, пуканки или пелмени, или просто ракия със салатка…
Фейсбук кипи от енергия, сега е моментът да трупаме лайкове и популярност…Няма да се спирам подробно на аргументите – толкова банални и от двете страни, че на човек му идва да се обеси. Всъщност в случая има една особеност – Альоша, според някои, бил станал символ на Пловдив – там сме завършвали абитуриентските си вечери и всякакви важни събития в живота си и така сме свикнали с паметника, че дори сме го обикнали… Ние след нашата абитуриентска отидохме на Античния театър, катерехме се по скалата, за да „превземем“ отдолу къщата с часовника. Макар че половината от живота си съм била влюбена в този град, всъщност съм ходила не повече от два-три пъти на Альоша. Основните посетители там бяха руските туристи, които идваха с автобуси почти до горе, обикаляха паметника и раздаваха значки на децата.
Ние избягвахме мястото и цялото тепе – не заради „съветския ботуш“, а защото пространството, площадчето, лехите с цветя и всичко останало там е стерилно и не предразполага…
Това важи за повечето подобни монументи. Да кажем, че тези паметници ни потискат, напрягат, че чувстваме съветския ботуш върху нас, означава на практика да ги обявим за въздействащи творби, произведения на изкуството. Но повечето от тях не са такива: Те са изпълнени според сухите изисквания на соцреализма, който заклеймяваше всяка артистична изразност като формализъм. Независимо колко добри творци може да са някои от техните автори, тези монументи рядко са доказателство за нечий талант. Това разбира се не е причина да свалим Альошата тутакси. Защото в дори в най-убедителните и сръчно написани аргументи за махането му липсва най-важното за такъв дебат: какво ще сложим на негово място.
Историята ни учи, че можем да махнем почти всичко, стига да имаме адекватна идея за това с какво ще го заменим. През ХVI век папа Юлий Втори замисля да събори една от най-старите и най-почитани църкви в християнския свят – базиликата Свети Петър във Ватикана. Тя е създадена през IV век по времето на император Константин и се е смятало, че на това място Апостол Петър е бил мъченически убит. Но Юлий II решава да я събори, за да издигне нещо по-прекрасно, в духа на ренесансовите идеали – днешната катедрала Свети Петър. Разбира се, папата е разполагал с трима гении – Браманте, Микеланджело и Рафаел, които е бил способен да вдъхнови…
Германският изкуствовед Алоис Рийгл разделя монументите на три основни вида – посветени на важно събитие или личност, монументи с истинска историческа стойност за епохата и други – с естетическа. Според Рийгл обаче тези разделения спират да важат след като минат няколко десетилетия: Хората започват да придават историческа стойност на всеки предмет, останал от миналото, независимо дали има художествени качества или пък отразява реално своето време. Точно това започва да се случва и тук – тъй като за добро или зло пропуснахме момента да премахнем соц паметниците заедно с режима.
Днес решаваме на „парче“ и според мен всеки разговор трябва да започва оттам – какво ще се случи на мястото на сваления монумент. Тези, които лелеят събарянето на един или друг паметник трябва да помислят върху този въпрос и да убедят поне част от отсрещната страна, че предлагат нещо смислено, вместо да се превръщаме във футболни агитки.
КАК ДА НАМЕРИМ АДЕКВАТЕН ПРОЕКТ?
Много просто – с международен конкурс за цялото пространство, сериозен, скъп конкурс, с покани до големи архитектурни бюра и творци. Конкурс, в който всеки участник има свободата да реши дали да махне Альоша или не, дали да го преобрази, дали да остави парче от него и как ще промени (или не) цялото място. Арогантно е да вярваме, че знаем всичко, че имаме достатъчно въображение да си представим всичко. Още повече мисленето на хората, които живеем тук, е повлияно от присъствието на тези паметници. Да, и ренесансовите хора са били комплексирани от античните скулптури и сгради, но са успели да превърнат тези комплекси в движеща сила. Тук това не се случва – до днес за мястото на Мавзолея например няма адекватно решение и това е силен аргумент в ръцете на бранителите на соцмонументи. Лъвчето, което замени паметника „1300 години България“ е толкова жалко, че ме е срам дори да го споменавам… Вече се появиха няколко кошмарни кандидати за пловдивското тепе – сред тях е монумент на Левски в цял ръст, толкова зле изпълнен, че Альоша изглежда почти като гениална скултура до него. Изглежда сякаш не сме способни да направим нещо по-добро от създаденото преди 10 ноември. А тази мисъл е по-потискаща и от самите монументи.
Един добре подготвен световен конкурс ще ни покаже възможности, които трудно бихме се сетили, че съществуват. Проектите от него трябва да получат същото обществено внимание и обсъждане, преди изобщо да се стига до решение. Би било чудесно ако има вариант, който да намалява напрежението между двете агитки. Но дори не е задължително да изберем който и да било от тях. Достатъчно е да видим колко много и интересни неща могат да се случат на това място – със или без Альоша. А може и да ни научи как да превърнем комплексите си във вдъхновение.
Нада НЕШЕВА
