Владислав Карамфилов се завърна в театъра. В началото на годината актьорът, който с лекота варира между жанровете, участва в няколко спектакъла и след броени дни ще влезе в репетиции за следващи постановки. За кино не му се говори кой знае колко. Всички помнят, че той се разори, за да финансира авторските си екранни проекти – филма и сериала „Шменти капели“. Гласът му звучи в премиерното представление „Островът на съкровищата“, един път в месеца играе и „Мемоарите на един Въргал“.
– Какво репетирате в момента, господин Карамфилов?
– Готвя се за няколко роли. Ще бъда Хаджи Генчо в “Българи от старо време” във Варна, режисьор е Ники Априлов.
– За втори път влизате в сюртука на емблематичния герой от паноптикума на Любен Каравелов.
Играх го в Сливен, Дядо Либен беше Стефан Рядков, Кирил Ефремов – Павлин, Милена Видер – Лилка. Декорите бяха изумително автентични, цял фолклорен ансамбъл се включваше в представлението. Но тогава бях поел някакви безкрайни ангажименти и се наложи да изляза от екипа – Руслан Мъйнов пое Хаджи Генчо. Много е вкусен този образ – авантаджия, дзифтар, българския Чичо Скрудж.
– Е, това не е ли малко обидно за националния характер?
– Не е. Нима англичаните се обиждат от въпросния персонаж на Дикенс в “Коледна песен”, който го описва като “стиснат душевадец”, “изедник” и “мъчител”? Това са типажите във всяко общество. Хората са едни и същи, имам впечатления от почти всички континенти. А ние живеем с насажданите ни комплекси, сублимирали в Бай Ганьо. По-често говорим за него, отколкото за Васил Левски и Паисий Хилендарски. Историята се повтаря. Особено сега. Все повече подкопаваме националното си самочувствие. Насаждат ни още и още срам, омраза, страх и недоверие. А ние го позволяваме, защото сме бедни. Бедният човек първо захвърля достойнството си. За няколко гроша повече се оставя да бъде манипулиран. И дори да стане предател. Въпреки че тук и сега най-големите предатели в държавата са богатите хора. Какви например са днес хората в Народното събрание? Единият тип се опитват да приличат на депутатите до 1944 година, другите обслужват конкретна директива с пълно единодушие, равно на малодушие – като тези след 1945.
– Още малко и ще потърсите прилика с единодушието в Северна Корея.
– Аз съм лют фен на Ким Чен Ун. Обожавам да гледам клиповете в Тик Ток, в които неговите поданици истерясват от див възторг само като чуят името му. Там специална полиция следи дали във всяка къща има портрети на двамата велики – Ким Чен Ун и татко му Ким Чен Ир. И ако забележи дори нищожна прашинка върху тях, съответният гражданин отива в затвора. Всичко това е зад нас, но малодушието си остава кодирано в поколенията. Но и тези факти не бива да ни разстройват.
– Намеквате, че нищо не зависи от нас.
– Така излиза. Ние вече не обсъждаме какво могат да направят хората. Постоянно говорим какво ще направят политиците. Но всички знаем, че който плаща на цигуларя, той поръчва музиката. И ако настоящите във властта не се справят с поръчката, с която са изпратени, ще бъдат дисквалифицирани – както стана с последните нови. Ще дойдат следващите, които ще развеят кирливите ризи на сегашните. Народът ще открие поредните си “водачи” и ще тръгне след тях. Никой не се запита как двама анонимници, последните борци с корупцията, се появиха от нищото и създадоха структури във всеки български град само за два месеца. Извън определени бизнес среди никой дори не подозираше за тяхното съществуване. И изведнъж осъществиха организация, за която хората работят с години. Да не забравяме, че Ленин влиза в Русия, за да вдигне Октомврийската революция, в пломбиран вагон, пълен с пари, които, разбира се, не са негови. И тогава, и сега парите нямат нищо общо с която и да е идеология.
– Говорите за Кирил Петков и Асен Василев ли?
– Да. И магьосникът Дейвид Копърфийлд може да им завижда.
Неслучайно един от основните въпроси във вашите „Шменти капели“ е „Каква е тая държава“?
Всеки дава своя отговор във филма. За полицаите България е територия, на която се извършват престъпления, в които участват и те, въпреки че тяхната задача е да ги предотвратяват. Съдия-изпълнителят пък казва: “Ти си едно ЕГН. Името можеш да си смениш, пола, колата, но ЕГН-то не. То е държавата”. Всъщност държавата е регламентът, който повелява какво ти е позволено, за да съществуваш в кошарата като част от стадото. Вече никой не говори за нация, която, както знаем, се определя от езика, културата, религията. У нас те са със затихващи функции. Българският се говори само от половината население – другите ползват турски, цигански, руски, украински, английски. В поздравлението по телевизията за празниците Денков нито веднъж не спомена Рождество, моя Бог Христос, християнството. Някакво си евроатлантическо блеене за семейството. Не приемам този човек за министър-председател, той поругава вярата ми. Всяка власт е създадена от Бога, изпитание е и за управляващия, и за управлявания. Но ако тя, властта, противоречи на Божиите правила и закони, истинският гражданин е длъжен да се противопостави. Друга тема е, че в момента не вярвам нито на държавата, нито на институциите. В онази празнична нощ посегнаха на вярата ми и аз ги разпознавам като врагове. Няма нито да ги плюя, нито да воювам с тях. Но за мен те са нищо, какъвто между другото е целият ни народ за тях.
Но съм принуден да приема всякакви политически рекетьори, стига да не посягат на вярата ми, както приемам и всеки нов треньор на “Левски”. И тук не става дума за етнически и религиозен фанатизъм. Няма нито един бог, който призовава “Окради другия” или “Убий другия”. С приятелите ми мюсюлмани се поздравяваме и на Рамазана, и на Рождество.
– Преди да се върнем към театъра, да кажете гледахте ли на 31 декември чалга програмите по трите основни телевизии?
– Не. Но не ги и съдя. Навремето Тодор Колев казваше: “Като не ти харесва, смени канала”. Така и направих. Но явно хората харесват така наречената чалга. Знам, че в Сърбия обожават Емилия, Анелия и Рени. Единственото нещо, в което не може да има лъжа, е музиката. Там всеки фалш лъсва. По-скоро ми е мъчно за колегите актьори, които бяха използвани във въпросните предавания. Правил съм новогодишна програма, която беше високо оценена – рядкост по онова време. Но имах и злощастието да участвам в друга новогодишна програма, в която никой не знаеше какво се случва. Всеки от актьорите се спасяваше поединично и в движение. Накрая ме беше срам, че съм вътре. Но актьорите ги наемат. Тук и сега е важно да те дават по телевизията.
– Разкажете и за другите ви предстоящи роли.
– В “Поглед отгоре” събитията се случват в новинарско студио, в което с колежката Таня Кожухарова имаме по няколко образа. Ще го играем навсякъде. Всеки нов спектакъл извън София има не повече от няколко представления в града, където е направен. После, оставайки бездомен, тръгва да обикаля из България. Зад проекта стои Генчо Генчев-Майната, един от най-креативните хора в България. Той написа сценария “Оркестър с име”, който беше абсолютно достоен за продължение на “Оркестър без име” на Станислав Стратиев и Людмил Кирков. Тогава всички актьори казаха “Да”, само Велко Кънев каза “Не”. Велко беше много честен, никога не откриваше фронтове и битки, винаги оставаше на светлата страна. Но вече кой говори за него? В Кюстендил с Румен Рачев ще правим “Къща на границата”. Много силен текст. Никак няма да е лесно, но ще залагаме на ансамбловото съчетание – като при синхронното плуване.
– В чии обувки влизате там?
– Аз съм главата на семейството, бащата, който в патриархалното общество взима решенията. В пиесата има много алегории и абсурди. Тя е по драматургично есе, писано преди 20 години, но което, уви, звучи суперактуално – за границите, които политиката налага на обикновените хора, заблуждавайки ги, че ще останат в историята. Та границата преминава през средата на тази къща. Бабата отива в тоалетната, оттам се чува откос, но става скандал, защото била без виза. За да си разменят солницата, пребиваваща от другата страна на масата, героите трябва да представят документи. Абе, Шенген отвсякъде. Сатирата на Мрожек е убийствена. Цялата тази идиотщина, заложена в “Къща на границата”, е около нас. Малко забавихме премиерата, защото в зимния сезон парното отопление е скъпо удоволствие. Но театърът в Кюстендил е прекрасен – реновиран е по европейски, отношенията, наложени от Чавдар Ненов, са впечатляващи. Младо и много амбициозно момче. Не бива да говорим само за провалите и лошотията.
– В Търговище върви ли още „Когато светът беше шарен“ по разказа на Хайтов „Когато светът събуваше потурите“?
– О, да, да, там съм Коста Папукчията – салта, мятания, скачания час и половина. На финала няма нито един недоволен зрител. Коста обаче е доста драматичен – светът му е свързан с папуците и той трудно приема промяната. Когато наследниците на Хайтов ни гледаха, направиха страхотни комплименти. Хайтов е магьосник в словото, а в драматизацията си режисьорката Надя Асенова открива алгоритъма на щастието в театъра.
– Във „Внимание, любов“ обаче сте прочут телевизионен водещ, плейбой от класа – съпруг на Аня Пенчева.
– Внимание, драги зрители: вероятно очаквате да видите как Аня Пенчева се съблича, но всъщност това в спектакъла го прави Въргала. А сега сериозно: с Аня Пенчева не е трудно да изкараш любовен дует. Тя има обществен ореол на секссимвол, винаги е във фокуса, вниманието към нея е през лупа. А е суперсериозен и стойностен човек и актьор. Свидетел съм на колко много хора помага, към колко човешки съдби е искрено съпричастна. И понеже режисьор на “Внимание, любов” е Олег Степанов – интелектуалец, избягал от режима на Путин, искам да заявя: нито съм русофил, нито съм русофоб. Както се знае, имам украинци във фамилията. Не съдя нито Русия, нито Украйна – искам тази война да спре. Защо сега Европа – с цената на фалита си, и Америка наляха милиарди във война, която е изначално загубена. Все едно аз да се изправя срещу Майк Тайсън на ринга. Защо не намериха тези милиарди, за да се справят с бедността и с болестите?
– Кажете какво според вас се случва в българското кино?
– В българското кино се случва това, което се случва и със световното – въртят се едни пари. Драма няма, има само криза в драматургията. У нас обаче проблемът на давещия се е на самия давещ се. В киното – както и във всички останали сфери, са се окопали няколко кръвопийци, които изсмукват ресурсите. Не е от вчера. Имената всички ги знаят. Всеки казва: “Ами знаеш как е”. Ами аз не знам как е. Ако искам да правя филм, ще отида и ще се боря за него. Но няколко човека са си създали алгоритъм. Ако искам да се включа, ще трябва да стана част от тяхната хранителна верига. Благодаря.
– Не ви ли обнадеждава фактът, че в бюджета за култура ще влязат допълнителни милиони?
– Това не означава абсолютно нищо. То и в държавата влязоха 260 милиарда, ама да ги виждаш някъде? И в културата ще стане така, а тя не е само театър и кино. И всичко е адски скъпо. Но всичко е следствие на културата – отношенията в обществото, здравеопазването, образованието, спорта. За това парите не трябва да стигат до нея, а до крадльовците. Няма да забравя как с Данчето Кузманова, Матей Константинов и Жоро Стайков бяхме в Санкт Петербург в Деня на музейния работник. Докато обикаляхме Ермитажа, постоянно влизаха деца, които поднасяха цветя на жените, които обикновено седят в ъгъла на всяка зала.
Е, няма да го дочакаме.
Защото съдействаме за гибелта на културата. Укоряваме новите поколения за неграмотността и липсата на интерес към изкуството, обаче истинските престъпници сме ние, защото го допуснахме. А и те са кодирани за тяхното време. И няма как да се спре. Както казва Въргала, когато парите са казали нещо, то рано или късно става.
– Пишете ли нещо в момента?
– Да. И за кино, и за театър, и за себе си. Много дълги години не ми се занимаваше с текстове, мисълта да отворя компютър ме отвращаваше. Но сега ми напира отвътре, гнезди у мен. Вид терапия. Имам нужда да го направя.
