Непознати факти и истории от живота и кариерата на Апостол Карамитев са събрани в книгата „Рицарят на Доброто“ на кинокритичката Олга Маркова и сина на големия актьор Момчил Карамитев, която излезе наскоро със знака на „Изток-Запад“ в чест на 100 години от рождението на великия артист.
Олга Маркова признава, че Карамитев приживе не желае и да чуе за книга, посветена на личността му – вярва, че ще има достатъчно време, за да гони и настига съвършенството. Когато си отива само на 50 години, е все така далеч от самочувствието на изкачил върха, въпреки че публиката го обожествява – за 50-те образа в театъра, и 20-те в киното.
Детството на бъдещата звезда преминава в Бургас. Малкото момче мечтае да избяга с кораб – без значение накъде, важното е да е по широкия свят. Забавлява роднини и съседи с невероятни измислени истории, в които често няма граница между лъжата и фантазията. Неговият любим преподавател по литература в Италианското училище Димитър Райнов пръв забелязва интереса му към театъра и го включва в оперетката „Тежкото семейство“, чиято фабула напомня за пакостниците Макс и Морис. Димитър Райнов обаче държи учениците му да четат и рецитират Ботев, Яворов, Вазов. Апостол започва да режисира още тогава – драматизира приказката „Дядо Гъбарко“ и прави постановка. Със съучениците си разиграват етюди от „Ветрилото“ на Карло Голдони, „Царят Елен“ и „Турандот“ на Карло Гоци, пеят в „Червената шапчица“, „Пепеляшка“, „Малката холандка“.
В онези години работи какво ли не – боядисва огради, работи в бригадите, които поддържат жп линиите на пристанището. Пребиваването сред докерите не го спира да завърши едновременно и италианската, и българската гимназия в Бургас. Любимият му автор е Ремарк – влиза в казармата на 18 с романа му „Обратният път“, продължението на станалия настолен за него „На западния фронт нищо ново“. „Бях на най-ниското стъпало на живота и имах поводи да изпитвам и унижение, и да търпя несправедливи подигравки. Вълнуваше ме въпросът как бих могъл да се измъкна от този живот, да направя нещо от себе си, да бъда нещо по-друго“, ще каже след години Карамитев.
На фронта е командир на взвод от зенитна бригада, удостоен е с орден за храброст. С войската стига чак до Унгария, където по ирония на съдбата кон го рита в крака и го връщат в родината. След десетилетия Апостол споделя със сина си Момчил, че един от най-хубавите му мигове е раздялата с казармата. Заради поредица от проблеми и гадости иска да заведе дело срещу невероятните някои от хората с пагон, но после се отказва.
Докато е студент в първи курс на Юридическия факултет в Софийския университет, случайно чува по радиото за току-що създадената Школа към Народния театър. „Моето съществуване придоби смисъл“, казва Карамитев, за когото всяко нещо извън изкуството е пропиляно време. Както се знае, тъкмо в Школата – бъдещия ВИТИЗ, той се запознава с Маргарита Дупаринова, за която се жени на 22 август 1948 в райсъвета на Княжево черпи свидетелите с топла бира и филе от акула. Но не е широко известно, че в Школата Карамитев учи и режисура, към която се завръща 25 години по-късно.
В „Рицарят на Доброто“ са описани и два много показателни епизода. Маргарита Дупаринова е единствената наша актриса, която рецитира целия монолог на Жулиета на английски език, който тя овладява още в Американския колеж. Това се случва в Лондон, където Людмила Живкова води културна делегация. Домакините са смаяни. След дни от Кралския Шекспиров театър пишат до посолството ни – желаят да посетят София. Световноизвестната трупа гастролира в Народния театър в началото на 80-те години.
Когато Апостол Карамитев посещава Париж, го канят в Сорбоната – да изнесе лекция за театралното образование в България. Първо ползва преводач, но само след минути в главата му се възраждат познанията по френски от Италианския лицей и буквално се отприщва на езика на Молиер. Не е тайна, че в генерацията на Карамитев и Дупаринова няма по-образовани артисти от тях. А това, естествено, им осигурява най-вече завист. Неслучайно колегите им ги мислят за донякъде високомерни и саможиви. Георги Черкелов признава пред Момчил Карамитев: „Карамитев избягваше да споделя, че някой му е приятел. Той нямаше свободно време за контакти. Работата го беше погълнала изцяло. В никой случай не беше от онези хора, които се правят на любезни и добри и се усмихват ласкаво“. Но легендарният Велински от „На всеки километър“, с когото Карамитев често си партнира в Народния театър, е бил напълно съгласен с Апостол, че постоянната любезност граничи с фалш, лицемерие и дори подлост.
Синът Момчил Карамитев: Казваше ми да се бия само в краен случай
Синът сякаш още усеща аромата на бащините цигари „Слънце“ без филтър
Когато Маргарита и Момчил Карамитеви научават, че баща им е починал, тя казва „Искам да го видя, не ви вярвам“, а брат й ляга с дрехите на леглото си, за да събере мисли и чувства, питайки се трябва ли да направи „нещо“. Но вместо това момчето започва да сънува първите спомени от татко си, около които се носи ароматът на цигари „Слънце“ без филтър. И до днес му се струва, че все още долавя мириса им.
В „Рицарят на Доброто“ Момчил разказва, че в първи клас всеки ден чува гласа на родителя си не от съседната стая, а от радиото, където върви предаването „Весел ранобудник“. Вече в пубертета получава първия сериозен съвет от Карамитев: „Не посягай пръв, бий се само когато трябва да се защитиш!“. Но следва уточнението, че няма да го подкрепи в нито една схватка независимо от аргументите за нея. „Стигна се до тревожна ситуация: изпратиха последно предупреждение до нашите, че ще ме изключат от училище, ако продължавам толкова често „да се боря за правда“.
А когато понякога унива заради провал, Карамитев го успокоява с думите „Нито един успех и нито едно поражение не са окончателни“. „Тази негова мъдрост е сред най-ценните, които съм запомнил за цял живот“, искрен е в книгата Момчил Карамитев.
Албена АТАНАСОВА
