Юлиян Табаков е странно явление за българския културен контекст и с присъствието си на художествената сцена у нас през последните години все по-настойчиво доказва, че това не е случайно и мимолетно проявление, а като че дългосрочна стратегия на автора. Стратегия за сеитба на смисъл в на пръв поглед доста безсмисленото ни живеене. Не, не безсмислено, а пълно с отчайващо невежество съществуване.
Юлиян Табаков не си е самодостатъчен, той има нужда да споделя. Да размишлява на глас. Тихо, шепнешком почти, но винаги публично. И не за да бъде поласкан, а просто защото като че ли това е енергията, която му е нужна, за да продължи. Иначе би се изгубил, би се затрил в безкрайните си странствания – анонимни дори, из различни пътечки и пътища, опасващи като в задушаваща прегръдка планетата, която обитаваме. Планета, пълна с безброй същества, различни от нас, който ни гледат с огромните си очи. Наблюдават ни в движенията ни, в търсенията ни, в сънуването ни.
В новия си проект „Виждам те!“, който се осъществява с финансовата подкрепа на Министерството на културата по сесия „Визуални изкуства“, Столична община –направление „Визуални изкуства“, Сдружение „Таляна / ReBonkers” и в партньорство с Художествена галерия-Русе, Художествена галерия „Борис Георгиев”-Варна, Галерия „+359“ и DUOCONTRADICTION- Стокхолм, Юлиан Табаков ни дава среща с негова отдавнашна любов. А именно светът на животните и илюстрацията. „Заглавието „Виждам те!“ се върти в главата ми от много години. Започвам го, сменям го, започвам го, сменям го… Като цяло е идея за нещо, което се случва, а някъде съществува някой, който го наблюдава. Въпреки че всички ние си затваряме очите за това, което правим. Целият проект е нещо, което ми се искаше да има и леко образователен аспект – свързан с животните и със света, в който живеем, който не познаваме и се опитваме да нагодим по себе си. В крайна сметка самите ние губим от това. Имах малко наивната идея да направя нещо, което би предизвикало интерес и любов у най-малката публика – децата и младежите. Би предизвикало интерес към визуалното изкуство, в частност – към света, в частност – природата, от която все още има някакви остатъци“, сподели пред БТА Юлиян Табаков в навечерието на откриването на изложбата в галерия „Средец“ при Министерство на културата в София.
Изложбата „Виждам те!“ е нещо изключително характерно за работата на Юлиян Табаков. Нещо, много повече от това. Тя е своеобразно завръщане към собственото му детство. Не от претенция, а защото като че ли там са заровени травмите. Травмите, които всеки от нас сетне ще се наложи до последния си дъх да лекува. За да останат белезите, с които ще се боричкаме насън, а и наяве до момента, когато всичко приключи и осъзнаем по ибсеновски, че когато ние, мъртвите се пробудим, разбираме, че всъщност изобщо не сме живели. В експозицията ни посрещна първата страница на вестник „Отечествен фронт“ от 15 август 1982 г. С големи букви там е написано „Спасител на света“, а по-долу започва един, меко казано, вълнуващ разказ, започващ с твърдението, че „овцебикът е муфлон с по-малко козина“. Юлиян е самоук художник, анималист, да, точно това пише в челната статия на „Отечествен фронт“.
Определението сигурно звучи надуто, отнесено към седемгодишно дете – тогава Юлиян е на толкова, но неговите рисунки го налагат. Палавникът, който сега се промушва между гъсто забитите в земята дрянови, извинете – бамбукови, пръчки на своята джунгла, започнал да рисува на три години и половина. Много е музикален и родителите му решили да го пращат на уроци по пиано – изтезанието било еднакво и за тях, и за учителите, и за малкия. Отказали се – какъв смисъл има да го мъчат да свири, щом той предпочита да се събужда и заспива с молив и лист в ръка… Животните и цветята са слабост на малкия Юлиян. Първата дума, която се научил да казва, била не „мама“, а цвете“. Любимото му място за забава не било киното, а зоологическата градина. Попадне ли на село, с часове може да обикаля около някоя коза. Най-обичаният представител във фауната на рисунките му е „овцебикът“ – убедителен плод на детската му фантазия.
Всички съседи казват, че Юлиян е много палав. Да, точно така пише в този вестник от 1982 г. Дори се разказвали анекдоти за лудориите му. Едни се дразнят, други стигат до правилния извод – не бива да му се пречи. Трябва да се остави да рисува, да си твори. Когато му омръзне рисуването, започва играта с пластелин, а ако няма пластелин – може и с кал. На седем години този Юлиян споделя пред репортерката на „Отечествен фронт“, че когато порасне, иска да стане „Спасител на света. Спасител от лоши хора, войни и болести“.
Да, това е същият този Юлиян, който в изложбата си подрежда образи на почти съчинени и реални животни, които надзъртат от стените на галерията. Но дори когато те са обърнати с гръб към нас, сякаш тихичко шепнат „Виждам те!“. На нас или на своя създател, няма значение. Всички те, а и самият Юлиян Табаков знаят, че спасителят на света го няма. Но нищо не пречи да мечтаем за появата му, която така ни е нужна точно днес. Изложбата „Виждам те“ е деликатен зрелищен спектакъл, в който уменията на ръката, уменията на Юлияновото сърце, сърце почти на като на елф, да улавя онова, което все гоним, а ни убягва. Изложбата „Виждам те!“ може да бъде мислена, като моноспектакъл за погубеното добро в нас самите. Или като тъжен разказ за превърналите се в хвърлени сенки мечти. Мечти, рухнали фантазии, погубени надежди и изпомачкани от времето – от безлюбовие и фалш детски рисунки.
Пламен В. ПЕТРОВ
