Сатирата не е от най-върховните таланти на българските сценаристи и режисьори, но през последните няколко години бизнесът на две-трети от тях се случва като в нескопосано измислена, написана и поставена черна комедия. И въпреки че повечето от именитите служители на седмото изкуство са врели и прекипели в протокола на националния кино модел, традиционната им първоначална реакция, когато ги запиташ: „Докога ще продължава истерията с блокираните сесии в Националния филмов център?“, е: „Не ми се говори за това безумие“.
После, разбира се, се стига до аргументи и факти, които обаче, уви, поне засега не сочат категорично изход от лабиринта. Затова пък всички – изрекли и полу премълчали мнението си, са наясно, че схемата за субсидиране на български филми не работи пълноценно. Реформата отдавна чука на вратата, а основният въпрос е защо не й отварят. Дали защото определени групировки в гилдията са си нагласили конюнктурата така, че един от тях ще спечели тази година, а приятелят му – следващата? За да се случи точно това, трябва сложна логистика, изведена в простото народно тройно правило „Аз на теб, ти на мен, за да няма за душманите“. Или може би защото Министерството на културата като принципал не проявява достатъчно воля да разчисти авгиевите обори. Да не говорим, че в парламента никой не се интересува от култура, а промяната във всеки закон трябва да бъде гласувана от представителите на народа, от чиито данъци се отчисляват парите и за някои съвършено аматьорски експерименти. Но колкото и да обвиняваме властта, няма как да се премълчи, че парите за кино, осигурени по закон, не могат да бъдат усвоени – над 50 милиона са върнати обратно в бюджета, откакто действа новият Закон за филмовата индустрия.
Каква е ситуацията в момента? Кинаджиите отново са в предпремиерна треска – през май предстои поредна сесия в Националния филмов център. Дали от нея ще излязат нови скандали или като по чудо ще се пръкнат някакви супер обещаващи проекти, засега може само да се гадае. Ако запитаме зрителите какво очакват, подозирам твърде скептични отговори – особено след последната вълна от родни заглавия, които откровено разочароваха с безпомощност и липса на уважение към публиката. Половината от продукциите, които гледахме на София Филм Фест, бяха посредствени и скучни, така че след роднините и приятелите няма кой да даде пари за билет. Неприятно е да се признае, но това важи не само за някои от дебютантите, но и за опитни режисьори.
Може би наистина е време да се осъществи една от идеите на Петър Тодоров, шефа на Националния филмов център – при финансирането на бъдещите продукции ясно да се знае кои сценарии са сложно измислени като за фестивали и кои ще бъдат снимани за публиката, която иска истински да се вълнува, а не да се чуди какво е искал да каже авторът и да чака някой критик да й обясни. И тук не става дума за шир потреба, въпреки че проспериращите и ловки продуценти Иван и Андрей спечелиха изключително добри пари, превръщайки моменти от битието на Георги Аспарухов, безапелационна и безусловна светиня на многострадалния ни футбол, в зрелище с много въпросителни. Зрелище за левскарите, които, смутени и тъжни от настоящето на любимия отбор, носталгично търсят утеха в блестящото му минало. Иван и Андрей сега се канят да дублират успеха си с поклонниците на Лили Иванова. Но ако приелият американския начин на живот Андрей Аспарухов и майка му Величка – със сигурност щастлива от екранната любовна приказка за младостта им с Гунди, едва ли са контролирали сюжета, то Вечната и Святата на двеста процента ще има изисквания. Едва ли ще има и буква, която да се появи черно на бяло без нейното одобрение. Като не става с Емил, ще стане с Лили. Както се знае, именно заради отхвърлянето на проекта им за Емил Димитров двамата блокираха в съда предишната сесия в НФЦ, опаковайки претенцията си „като конфликт на интереси“. На прицела се оказа Мавриков, който като член на журито, е толерирал проект на своя приятел Станислав Дончев-Стамбата. Истината е, че самата процедура по формиране на крайните оценки позволява драстично падане на средния резултат за всеки филм, ако дори само един от членовете на журито, които не се служители на НФЦ, му напише двойка. И е абсолютно вярно, че никак не е редно в комисията да влизат хора, пряко свързани с бизнеса на продуцентските компании, които се борят за суми от държавната хазна. Но точно този казус е предмет на сложна аритметика, тъй като гилдията е малобройна и в нея почти всички са обвързани и зависими един от друг. Малко са хората като Димитър Стоянович, който казва: „Предпочитам да стоя встрани“.
Тук и сега основната тема е ще има ли промяна в цялата схема на финансиране в името на „по-справедливия процес“. Факт е, че обидените могат да кандидатстват при нов състав на журито. Предстои да се разбере дали ще бъде приложен така наречения метод „камбана“, който би трябвало да елиминира най-високите и най-ниските оценки. И дали е възможно журито да се намали от седем на пет души по датския модел, като никой не бива да отказва, когато жребият го посочи за оценител. Същият този жребий обаче позволява в комисията да попадат случайни хора, които с малко стимулиране могат лесно да манипулират резултатите – дебати на живо няма, всеки си пише нещо.
Според Виктор Божинов би било по-полезно и по-коректно конкурсът да е в два кръга. Първо да се направят така наречените оценъчни карти, второ – проектите, преминали прага по закон със 70 процента от максималната оценка, да бъдат коментирани на дискусия. Тук обаче отново ще има препъникамъни, тъй като в съсловието всеки втори мрази третия.
Смята се, че ще е по-полезно и трима от одобряващите или отхвърлящите да бъдат извън средите, въпреки че и това е нож с две остриета. Голям проблем, свързан с компетентността, е и четенето на сценариите – 150 за три месеца. Кой прочел, прочел, да влезе следващият. Няма съмнение, че системата трябва да се преработи и нормативната уредба да се прецизира, базирайки се на пробите и грешките.
И още нещо – защо никой не казва какво се случва с финансираните от НФЦ и нереализирани проекти. Има и други – снимани, но не разпространявани. В крайна сметка стигаме до клишето, което обаче отразява действителността – ощетеният е зрителят. Не само защото му взимат от данъците. Крадат му от самочувствието на човек с национална култура. Ако, разбира се, все още някой се интересува има ли я.
Албена Атанасова