Макар и само за десетина дни, в изложбената зала на Общинския културен институт в столичния квартал „Красно село“ бяха изложени непознати творби на художниците Константин Трингов, Радослав Стаматов, Хилда Харитинова и Васил Стоилов. Картини, които ни възвръщат към онзи период от историята на българското изкуство, в който се извършват действително радикални промени. Промени, поставящи нашето изкуство на европейската културна сцена.
Почти като в романтична приказка, след дълги години на странстване, произведения на тези автори се оказаха отново у нас като фрагменти от колекцията на фамилия Ваккаро. Днес малцина я помнят, въпреки че тя е оставила истински важни дири в културното израстване на българина. И говорейки за приказка, трябва да се върнем още в ХIХ век, в годините след Освобождението, когато у нас идват десетки чужденци, за да подирят щастието си в Третото българско царство. Със своя опит тези чужденци допринасят за излизането на страната ни от мрака на малокултурието. Историята трябва да започне с италианец, който избира България за своя втора родина. Заедно със семейството си Карло Алберто Ваккаро се установява в у нас, а няколко години по-късно е поканен за почетен консул на Италия в България. Именно по нашите земи ще се родят и неговите наследници, които растат и остават завинаги свързани с придобилата още на прага на ХХ век европейски вид България.
Присъствието на Карло Алберто Ваккаро у нас е обстойно изследвано от д-р Петър Кържилов. Във важният си изследователски труд „Загадките и времената на „Българан е галант“, посветен на първия български филм, авторът неведнъж се натъква на фамилия Ваккаро, и няма как да бъде иначе, защото с нея са свързвани доста събития и процеси, без които историята на Царска България не би била същата. През 1892 г. Карло Алберто Ваккаро се нарежда сред участниците на Първото земеделско-промишлено изложение в Пловдив и се счита за един от основателите на Пловдивския панаир. В своята „Пловдивска хроника“ Никола Авджиев ще опише дома на фамилия Ваккаро, прекрасната къща в Пловдив на ул. „Княз Фердинанд“ №21: „Дворът в къщата на Ваккаро беше приказен – широка, свежозелена морава, по нея рози, гергини, хризантеми. На няколко места имаше бронзови статуи. Покрай оградата често се навъртаха деца, качваха се плахо на парапета и захласнато гледаха вълшебната картина. Като фея от приказките се движеше сред тази красота дъщерята на Ваккаро. Ема, така й беше името, никога не се сърдеше на младите си гости. Усмихваше им се приветливо, често им отваряше да влязат, милваше ги, раздаваше им шоколадови бонбони, увити в златни книжки. За пръв път децата виждаха такива бонбони. В турско време това бил конакът на Исмаил бей … Ваккаро платил за изоставения турски сарай много пари, съборил го и издигнал дом като този, който имал в Торино.“
От обявление в „Български търговски вестник“ от 1905 г. пък разбираме, че домът на Ваккаро е вече на улица „11 август“ в София. Онази прекрасна сграда, която е изградена от чешкия архитект Карло Хайнрих, който и до днес е част от силуета на столицата ни. Сградата преди това е била дом на дипломата Стоян Данев, а след като фамилия Ваккаро я напуска през 1931 г., се обособява като резиденция на папския нунций и третият й обитател е Монсеньор Анджело Джузепе Ронкали, впоследствие папа Йоан XIII, Добрият папа. А днес е дом на Посолството на Ватикана у нас. Със семейство Ваккаро се свързва и създаването на първото кино у нас, „Модерен театър“, и десетки още културни събития и процеси. Като носители на западни нрави, фамилия Ваккаро има и своя колекционерска страст. Белези от нея ни представи изложбата, която някак незабележимо започна на 6 февруари и завърши бързо 7 дни по-късно. А изложбата ни показа неизвестни произведения на Константин Трингов и Васил Стоилов, и слабо познатите, особено за широката публика, Радослав Стаматов и Хилда Харитинова. Колекция от 26 произведения, предимно маслени картини с пейзажи. Произведения, отварящи непозната страница от все още ненаписаната история на колекционерската страст в България. Платна, които ни припомнят за таланта на родни майстори на четката, но и носещи познание за едно изключително културно присъствие в Третата българска държава – това на фамилия Ваккаро, на която родната изследователска общност продължава да бъде длъжник. А дали някога тази колекция ще намери траен пристан у нас – предстои да разберем.
Пламен В. Петров