Образът й като декоративен обект – безмълвен и красив, е в основата на изложбата на Регина Далкалъчева
Пламен В. ПЕТРОВ
Темата за половете, която съвсем естествено пронизва историята на цялата човешка цивилизация, през последните няколко години се превърна в своеобразен моден тренд в художествените музеи и галерии. Нещо повече, тя се обособи в свидетелство за толерантност, а отсъствието на „жени-художнички“ се счита за дискриминационно. Издадоха се десетки изследвания, в които се настоява за важното място на жените в глобалните художествени процеси. И днес борбата за равнопоставеност набира все повече енергия. Това е епоха, в която все по-трудно могат да бъдат различени истински значимите стойности в изкуството от генерираните – следствие от задвижената с репресивни действия машина за равноправие на всички нива между всички полове, интелектуални и физически способности, етноси и раси.
Много визуални артисти са предизвикани да реагират и с творчеството си да изявят коментар върху случващото се. Тъкмо върху това разсъждава в новата си изложба и Регина Далкалъчева, доцент, доктор, преподавател в катедра „Книга, илюстрация, печатна графика“ на Националната художествена академия в София. Експозицията, озаглавена многозначително Blazon ANTI-Blazon, бе открита в столичната галерия „София прес“. Както уточняват организаторите, концептуалната платформа на художественотворческия проект Blazon ANTI-Blazon възниква още през 2012 година във връзка с участието на Регина Далкалъчева в международния конкурс Artist in Residence, провеждан от Kulturreferat der Landeshauptstadt München. Тогава проектът е отличен с награда – арт стипендия и творчески престой във Villa Waldberta, Фелдафинг, Германия. В рамките на последвалото в годините развитие на проекта художничката създава серия от 45 броя подбрани графични произведения (2012–2022), арт книга Blazon ANTI-Blazon с неконвенционална пространствена форма и материалност, която е реализирана в лимитиран авторски тираж (2022) и четири арт книги-обекти (2023). Всъщност Blazon е поетичен стил, чието название произхожда от хералдическия термин blason, означаващ кодифицирано описание на герб или самия герб, а в литературата представлява словесен знаков образ, изграден чрез метафорично описание на сведени до хералдически признак разчленени части от тялото на жена. По думите на авторката литературният Blazon-модел сравнява части от женското тяло със скъпоценни камъни, небесни тела, природни феномени и други красиви и редки, но винаги неодушевени предмети. Списъкът с атрибути прилича на списък със съставки на готварска рецепта, която разглежда и превръща жената в обект, предназначен за физическа консумация. Появилото се като поетична практика опредметяване на женската същност и конституирането ù единствено като материално съдържание днес поражда негативни смислови конотации и реакции, определящи го като сексуален фетишизъм, форма на физическа обсесия, словесен онанизъм…
Тази апория възбужда Регина Далкалъчева, провокирайки я да сътвори серията графики Blazon ANTI-Blazon, която показва в новата си изложба. В нея виждаме поредица от „портретни образи“ в характерното „опредметяване и духовно обезличаване на жената, но заменени с изцяло новия и произтичащ от съвременния Barbie-контекст иконичен знак на еротичната представа за жената – бездушно застинала силиконова манекенка от бутикова витрина, чиято несъществуваща собствена идентичност е заместена от презентирания моден брандинг. Отново жената представлява единствено телесна подложка, чието съдържание се променя от приложените спрямо нея потребителски определени и маркетингово доминирани трансформации (интервенции). Припознаването на визуалната стратегия на бранда като идентитет изключва потребността от себепознаване, себеизява и детерминиране на личността. Индивидът в ролята на манекен или манекенът с претенция за индивид – лишен от екзистенциална същност, придобил поредната си сезонна идентичност чрез употребата на определена фирмена (политическа, социална или обществена) марка“.
В днешната реалност, в която новините за насилие над жени зачестиха – без да са ново явление, разбира се, нов е само опитът ни да се изправим пред проблема, изложбата се придобива и своя актуалност. В нея образът на жената като че ли е доведен до декоративен обект – безмълвен и красив. Дали обаче показаното може да провокира размисъл по посока на социалната немощ на отделните индивиди да се справят с проблема за възприемане на жената като своеобразно парче красота? Възможно ли е промяна в мисленето ни, когато непрестанно утвърждаваме образа на жената като предмет, обяснявайки лицемерно, че така не бива? И въобще искрени ли сме в съпричастността си към насилието или за пореден път сме в хватката не на разума, а на модните трендове? И най-сериозното питане – на къде е пътят към емпатията, без която никак не можем? Струва ми се, че изложбата на Регина Далкалъчева ни дава възможност да разговаряме за всичко това, но дали имаме същностна потребност от подобен разговор, е въпросът, който виси върху примката на безразличието, безразличие, пременено с плаща на фалша.
