Плътният и емоционално сгъстен стил и мащабни сюжети в книгите на писателя Захари Карабашлиев отдавна са му завоювали признанието на читателите като ненадминат хроникьор на човешките сърце и памет. Преди броени дни на пазара се появиха две издания – с твърди и с меки корици, на „Рана“ – разтърсващ роман за смелост, състрадание, любов и спасение на фона на злото, погълнало Европа в началото на миналия век. Какво е саможертвата? Да загинеш на бойното поле в името на отечеството или да спасиш живота на дете? Сава е бежанец от пепелищата на Одринска Тракия след Балканските войни, сега студент по право в София. Елиза е генералска дъщеря, талантлива пианистка в последния клас на Музикалното училище. Любовта им е невинна и кратка — новата, голяма световна война ще прати младия идеалист в школа за запасни офицери, а през септември 1916 ще го отведе на Добруджанския фронт, където съдбата го среща с мобилизиран румънски писател и четиригодишно сираче. От окопите на Първата световна война, през мирна София и назад към пепелищата на Одринска Тракия след Балканските войни, романът e отзвук от жестоките болки на окрилена от идеализъм, но разкъсвана от безпощадни конфликти България, в която лични и национални рани са все още незараснали.
Албена АТАНАСОВА
Хуманен и категоричен, „Рана” разгръща някои от най-непознатите страници на българската история, за да увлече в зареден с напрежение, но и лиричен разказ, който напомня колко непроменима си остава – без значение какъв език говорим и от коя страна на окопите сме – човешката душа.
Захари Карабашлиев е автор на проза и драматургия. Романът му „18% сиво“ стана бестселър с 32 преиздания в България, с преводи в САЩ, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия, класиран сред стоте най-любими книги в кампанията „Голямото четене“. Вторият му роман, „Хавра“, излиза през 2017 г., а четири години по-късно се появява и „Опашката“, която е посрещната възторжено от критиката и публиката. Адаптираният от Явор Гърдев спектакъл за плевенския театър е удостоен с „Аскеер“. Карабашлиев е носител на серия от награди, негови творби са публикувани в книги, сборници и списания, превеждани са на много езици, а разказът „Разсейки“ през 2018 година е включен в престижната американска антология „Най-добрата европейска проза“.
– „Рана“ оставя у читателя привкус на мъка по несъстоялата се в изконните си граници България – колко трудно ви беше да пишете този роман, господин Карабашлиев?
– „Изконни граници” е доста условно понятие в края на ХIX и началото на XX век, когато се развива действието в романа. И моята книга задава някои важни въпроси именно в тази посока. Да, трудно ми беше, докато правех проучванията си по темата за Добруджа от 1916 година или Одринска Тракия от 1913 година. Всеки със сърце в гърдите си ще се чувства така, когато разбира за страданията на сънародниците ни и на север, и на юг. Въпросът е какво правиш с тази мъка, има ли начин да я преработиш, така че да ти даде сила, която да те води напред.
– Кой ви вдъхнови за образа на главния герой – Сава Сотиров, прекрачващ границите на обикновените възможности, за да спаси дете?
– Моят герой е студент по право, мобилизиран на Северния фронт през септември 1916 г. Като художествен образ той е събирателен на хиляди културни, образовани, светли младежи от онова време. Бях вдъхновен от писма, дневници, мемоари и разкази на много млади българи, сред които се открояват Георги Ст. Георгиев, Досю Драганов, писателят тракиец Константин Петканов.
– Защо според вас 34 години след като решихме, че комунизмът си е тръгнал, ни е страх да говорим за онзи момент, в който руснаците се връщат по нашите земи като завоеватели?
– Вероятно защото комунизмът съвсем не си е тръгвал. Официално го няма, но се е просмукал – като силен пестицид – дълбоко в почвата на колективния манталитет. Комунизмът в различна степен поразява душевността – и личната, и народностната, но сериозно. А образованието не успя да се справи с най-голямата си задача — да възпитава у децата критично мислене, а не зубрене на овехтели клишета, на всичко отгоре и неверни. Простият факт, че българите освобождават родна Добруджа от руснаци и румънци през есента на 1916 г., че успяват да ги изтласкват далеч на север, не се връзваше с официалната версия – как тъй руснаците ще ни бъдат потисници? Те бяха нашите освободители и през 1878 г., и през 1944 г. И бяха непобедими. Как тъй ще ги победим? И по тази причина цялата Първа световна война се смутолевя в няколко сухи страници история, сакън да не се засегнат другарите от Коминтерна. И всичките ни генерали – Колев, Киселов, Вазов, Тошев, да не говорим за хилядите по-низши чинове, за безименните загинали редници, трябва да бъдат забравени, премълчани. И когато две-три поколения учители повтарят едни и същи лъжи и полуистини, стигаме до наши дни.
– Представяте ли си какъв филм би станал за битката за Тутракан, след която си връщаме, каквото успяваме, от Добруджа?
– През соца са направени стотици и стотици филми за несъществуващи партизански битки по „спомени“ и фантазии на фалшиви комунистически герои. А истинският героизъм остана не просто неразказан, а изличен от колективната памет.
– Докога ще се боим от етикета „национализъм“ и няма да тиражираме изумителната саможертва в бойните български хроники?
– Пред очите на цивилизована Европа Украйна се изправи като нация и реабилитира понятието „патриотизъм“. Техният национализъм, базиран на изконни човешки ценности и любов към отечеството, ги спаси зимата на 2022 година. В този смисъл ние няма от какво да се боим, просто трябва да се поучим от тях.
– И след Освобождението, и след войните от първата половина на XX век страната ни се сдобива с несправедлив мир – как се отразява това на българския модел?
– Как се отрази жестокото отношение на Франция към победена Германия след Първата световна война? А на Русия? Лошият мир роди реваншизъм, болшевизъм, националсоциализъм, отвори портите на ада и оттам сякаш се появиха и Ленин, и Хитлер, и Сталин — и лошият мир продължи с ужасната Втора световна война.
– След като финализирахте книгата си, отговорихте ли си на два от основните въпроси в нея – кои са лошите и защо е това варварство?
– Донякъде. Но и двата въпроса си ги задават милиони в света във всеки един момент по най-различни поводи — дали заради зверствата на „Хамас“ през октомври, дали заради поредно масово убийство в училище, или домашно насилие.
– Имате една реплика в „Рана“: „Който слуша песните на Ботев и родителите си, става истински човек“. Валидно ли е това и досега?
– Тази реплика я казва бащата на Сава — революционер, четник от Илинденско-Преображенското въстание. Не знам дали е валидна към днешна дата, но със сигурност няма как да навреди като съвет.
– Какво за вас е патриотизмът 100 години след разказаните събития?
– Да полагаш ежедневни усилия да си достоен човек, да се образоваш всеки ден, докато си жив, да мислиш рационално през по-голямата част от времето и идеалистично в редките случаи, когато се наложи. И още ред други неща, които всички знаем, но забравяме.
– Идеализмът и защитата на националната чест са в основата на мотивацията, движеща персонажите ви – участват ли тези стойности днес в търсенето на смисъла?
– Всички мои персонажи, и не само в тази книга, са водени от идеализъм. И като се замисля, всяко стойностно нещо в живота си човек може да постигне единствено с идеализъм.
– Имахте ли друг вариант за заглавие на романа?
– Не.
– Вярно ли е, че пишете прав?
– Да. Когато не седя.
– Каква музика слушахте, докато работихте над „Рана“?
– Изцяло инструментална — Йохан Йохансон, Бах, Бетовен, Джордже Енеску, Хилдур Гуднадотир, Фолкер Бертелман, както и български композитори от периода между двете войни — Панчо Владигеров, Димитър Ненов и други.
– Ще гледаме ли скоро екранизация по ваша творба?
– Надявам се.
