„Златю Бояджиев цял живот се е борил с препятствията, които съдбата е изправяла пред неговия талант и призвание. Името му се е превърнало в синоним на необикновено, свръхчовешко упорство, увенчано с чутовна победа – победа на Духа, на творческата енергия, на българския гений“
проф. Димитър АВРАМОВ
През 1551 година Питер Брьогел Стари, който тогава е 26-годишен е приет в гилдията на художниците в Антверпен. На един от най-ярките представители на фламандския Ренесанс му остават някакви си 18 години творческа дейност преди да си отиде от този свят. В наследство оставя на човечеството около 40 живописни творби.
През 1838 година Захари Зограф прави светски портрет на Неофит Рилски.
Някъде около 1840 година отново Захари Зограф рисува първия светски портрет на жена – на съпругата на брат си Християния.
През 1872 година Христо Цокев създава пейзажа „Гора“, който се смята за едва ли не първият самостоятелен пейзаж в българската живопис.
На 22.10 1903 година в пловдивското село Брезово се ражда Златю Бояджиев. Баща му Георги го изпраща в Пловдив, за да се изучи в Търговската гимназия, която бъдещият живописец завършва след кратко прекъсване през 1925 година. Сърцето но момчето от Тракийската низина въобще не е в цифрите, а в тайната на рисуването, което го привлича като магнит. Запознава се с Давид Перец и Васил Бараков и тримата се местят в ателието на пловдивския фирмописец Гео Мирчев, където учат писане на шрифтове и първите си по-сериозни рисунки. После започват да посещават курсовете по вечерен акт заедно със самоуките художници Данаил Дечев и Цанко Лавренов (едни от знаковите имена на българската живопис до 60-те години на ХХ век). През 1927 година Златю Бояджиев вече е приет в Художествената академия в специалност „живопис“ при проф. Цено Тодоров. Следват 24 години на истински творчески триумф на художника, който става един от най-популярните и обичани артисти. През 1951 година получава мозъчен кръвоизлив и дясната му половина е напълно парализирана. С тази парализа се слага край на българския Ренесанс в изобразителното изкуство.
Пиша тези дати, защото са важни от историческа гледна точка и за българското изкуство и най-вече за мястото на Златю Бояджиев в него. От тях напълно става ясно, че за някакви си 100-120 години нашите художници трябва да наваксват изоставане от четири века. Впрочем, както казва известният изкуствовед Доротея Соколова, не трябва да страдаме, че сме закъснели с Ренесанса, защото имаме прекрасно Възраждане, което е близо до нас и така можем по-добре да го разбираме. Тази епоха е толкова изящна и естетична – от калдъръмите, стрехите, къщите и техните богати интериори, дрехите, през хората, до изкуството и църквите. Въобще, да можеш да се възродиш, да се вдигнеш във всички посоки, е достойно за уважение. Затова трябва да ценим и обичаме този период с характерната му наивност, предаваща му особен цвят и аромат.
Период, бих допълнил, продължил сякаш малко по-дълго, благодарение именно на Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Владимир Рилски, Васил Стоилов – все творци, за които е чуждо безформието на експресионизма, антифигуративността на абстракционизма. Именно на тази модерност Бояджиев, Лавренов, Рилски, Стоилов и още много други наши творци противопоставят култа към предметния свят и към неговата стабилна материалност и пространствена логика. При тези творци влиянието на италианските, фламандските и немските примитивисти е отчетливо. Не са тайни полемиките доколко най-вече Златю Бояджиев и Владимир Рилски в редица свои творби са подражатели на Питер Брьогел Стари. На подобно сравнение други критици отговарят, че това, което творят гореспоменатите автори, е напълно в границите на популярното в САЩ и Европа след Първата световна война движение Нова предметност. Но каквито и доказателства да търсим в двете посоки, едно е важно и значимо – творчеството на Златю Бояджиев успява да запълни една няколковековна празнина в изкуството у нас, която е мост между примитивизма и модернизма. С всичките условности и забележки, които могат да се появят при едно подобно тълкувание.
Погледнато от друг ъгъл – Златю си е достатъчно български като дух и тематика, за да е значим като ярък представител на балканската школа. С уговорката, че не цялото творчество на художника е равно относимо към суперлативи от този род. Нека дадем предимство на онази част от творчеството му, която е близка по форма до западноевропейските канонични живописни традиции, предшестващи първите ренесансови творби. В тези картини отчетливо присъства едно красиво благородство. Сякаш някой ни хваща за ръка и ни води назад във времето към старите замъци и красиво подредените градини и паркове пред тях. Лицата са идеализирани, цветовете са по-ярки, отколкото в действителност, градските пейзажи са по-пъстри и наситени с живот. Свидетели сме на една приказност от хубавите сънища, от които не ни се събужда, или пък се събуждаме сърдити, защото са ни прекъснали на най-хубавото място…
Поколението, живяло в онези времена, вече си отива. Само хора от онова време могат да кажат какви чувства са предизвиквали портретите на Ленин, Сталин, Георги Димитров. Едно е сигурно, след като му се е наложило (историческа необходимост) да рисува вождовете на пролетарската революция и вождовете на диктатурата на пролетариата в Димитровград, Златю Бояджиев получава инсулт. Картините от втория период на Златю Бояджиев след мозъчния кръвоизлив имат една добавена стойност. И това е именно жаждата за живот, устрема да продължиш, волята да се опиташ да победиш природата, прекрасно давайки си сметка, че си обречен в това напълно неравностойно състезание. Така художникът е от малкото хора, целунати от съдбата, да имат пълноценен втори творчески живот. Благодарение, разбира се, на невероятната си упоритост и сила на духа.
В картините от втория период остават прекрасният колорит, живописнит талант от съчетаването на цветовете, онова неповторимо заиграване със сетивата, което не подлежи на каквито и да било опити за анализ. Творбите му често са претрупани с образи, за което Златю е критикуван от модернистите, че е прекалено буквален и разказвателен, а пък в същото време някои от соцреалистите го обвиняват във формализъм. А истината е, че от картините на Златю се излива злато и слънце. Една слънчево-златна живопис, която съвсем не е в хармония с историята и всекидневието на човек, преживял такива препятствия в живота си.
Иво ДИМИТРОВ
Най-ценните творби на един от големите български художници, фотоси и документи – това е изложбата “Послания – 120 години от рождението на Златю Бояджиев”. Тя ще бъде достъпна за посетители до 07.01.2024 година в 12 зали на два етажа във филиала на Националната галерия “Двореца” в София. Вижте видеото по-долу.