„Ще ти фрасна една двойка и ще те оставя да повтаряш годината – както навремето направих и с майка ти“, казва Жана Яковлева в ролята на учителката по математика в „Диада“, новия филм на Яна Титова, който получи четири награди на фестивала „Златна роза“ – за филм, за режисура, на критиката и на община Варна за дебют на Маргарита Стойкова. В тази яростна закана, изречена от колоритната актриса, е закодирана авторската история на режисьорката – тя е за различните поколения, еднакво ощетени от статуквото, за драмите на най-новата генерация, която оцелява със зъби и нокти в често враждебния към нея свят. В ролите са Маргарита Стойкова – започнала като YouTube влогър и позната като Вени от сериала „Татковци“, Петра Църноречка от Националното музикално училище, Иван Бърнев, Силвия Лулчева, Стоян Дойчев, Ирмена Чичикова, Цветан Алексиев, Васил Бинев, Жаклин Дочева. Премиерата е на 8 ноември, тръгва по кината на 10 ноември.
Интервю на Албена АТАНАСОВА
– Какво означава „Диада“, госпожо Титова?
– Най-малката възможна група в социума – от двама души, които имат силна връзка. Като тази между майка и дъщеря. Дума, към която не успях да остана безразлична, защото се оказа създадена сякаш за филма и неговите теми. Връзката с майката формира характера, тя винаги е в подсъзнанието, от нея не можем да избягаме, оставя неизличим отпечатък – случва се по различни начини и никога не се повтаря. Важното е как ги възприема детето. Често съм си мислила, че моята майка има един тип общуване със сестра ми и друг тип общуване с мен.
– Вярно ли е, че започвате сценария преди десетина години?
– Напълно, бая отлежа. Започнах да го пиша още преди „Доза щастие“ – първо като късометражен филм, после се разви в нещо по-голямо. Писах, писах, писах – за точното време и правилния момент. Беше много важно кой ще изиграе двете водещи роли. Сякаш сме чакали Маргарита и Петра да пораснат. Филм за момиче, което мечтае да бъде с майка си, която живее в Америка, и е готово на всичко, за да постигне мечтата си. Филм за пропастите между поколенията, за дефектите в образователната система, за приятелството. И най-вече – за отсъстващата майка или отсъстващия баща. Според статистиките във всяко второ българско семейство липсва по един от тях. Страховити факти.
– Кога се случва действието?
– През 2011 година. Беше много важно да извадя технологиите от фокуса. Напоследък те се развиват с безумни темпове и правят пропастта между родителите и децата още по-дълбока. Ние, родителите, невинаги можем да наваксаме. А и спряхме да обръщаме внимание на важните неща. Започнахме да затваряме очите си, защото е по-лесно. По-трудното е да седнеш и да поговориш с децата си за света около нас. В училището също се налага неписаното правило „По-добре да си замълчим, отколкото да усложним живота си“. Оставихме децата да растат сами пред компютъра и телефона. Няма корективи. Важното е диалогът да започне – докъде ще стигне, не се знае.
– Споменахте социалните мрежи – вие как се ситуирате в тях?
– През последните три години почти не съм влизала. Във Фейсбук категорично не. В Инстаграм друг поства вместо мен. Просто съм извън. Откакто загърбих социалните мрежи, се усещам много по-добре. Има нещо демонично в тях – и то е в сравнението: как живея аз, как живеят останалите. И понеже там всичко е лъскаво и напудрено, в един момент започва да те обсебва мисълта, че не живееш, както трябва, че твоят живот не е толкова красив, че твоят живот не е толкова цветен, не е изпълнен с невероятните приключения, които се случват на другите. А те, тези приключения, са измислени, изкуствено създадени. Точно с тях се сблъскват децата – с несъществуващата реалност. Тя е резултат на всичко онова, което бълват всички възможни социални мрежи, напълно е изфантазирана. Когато излязох от цялото това нещо, осъзнах, че ми е по-уравновесено, по-спокойно. Знам, че за много хора е изключително трудно да се откажат от присъствието си и от илюзиите в социалните мрежи.
– Не е ли малко нахално за млада и красива дама като вас да се намеси ефективно в раздаването на статуетките в откровено мъжка професия като режисурата? Взехте „Златна роза“ за дебют с „Доза щастие“, а сега с втория си филм дублирате успеха.
– Доскоро някои хора се чудеха коя съм – актриса, която няма време да играе, сценарист, пък на всичкото отгоре и режисьор. Наградите са признание и доказателство за самата мен – да съм наясно пред себе си какво точно съм аз, да се убедя, че това го мога. Да, аз съм завършила и режисура, но жените все още не сме се наложили в нея. Не е ли време да приключим с разделението върху базата на пола, да разчупим клишето в подсъзнанието, в което режисурата е най-вече мъжки занаят.
– Но жените режисьорки винаги по-директно анализират нещата от живота, без да спазват протоколи и йерархии.
– Нямам никакъв страх, винаги ме води интуицията. Каквито и генерални решения да взимам, идват ли отвътре, знам, че са правилни. Водещата ми мотивация не е да се харесам, да обслужа масовия вкус и масовия зрител. Разбира се, че искам филмът ми да стигне до публиката и да я докосне, но най-важното е да разкажа историята по моя начин. Тя ми диктува. А когато правиш всичко с душа, то е истинско.
– Като при Ирина в „Три сестри“ на Крикор Азарян, за която получихте „Аскеер“.
– Тя е най-хубавото нещо, което ми се случи в театъра, а беше едва втората ми роля на професионална сцена. Стигнах лесно до Ирина – много неща открих от себе си в нея. Всъщност срещата с Коко Азарян предопредели целия ми по-нататъшен път. Когато преживееш нещо толкова истинско, когато то отговаря на собствения ти критерий за това какво трябва да бъде изкуството, както и на въпроса защо въобще си станал актьор, осъзнаваш, че подобни срещи са много редки. Особено категорично го осъзнаваш, когато след тях ти се наложи да се сблъскваш с представления и хора, които са далеч от твоята философия за театър. Покрай „Три сестри“ разбрах, че в кариерата ми на актриса няма как всяка следваща среща да бъде като тази с Коко. Разбрах и че вече имам ясен поглед какъв трябва да бъде театърът, но докато съм на щат, няма как да се получи. Имах още няколко опита. После бързо разширих собствените си граници. А Коко беше невероятен. „Не искам да играете, искам да сте“, повтаряше ни той. И до днес казвам това на актьорите, които режисирам.
– А как Александър Морфов успя да ви предизвика в „Полет над кукувиче гнездо“?
– О, подложи ме на голямо изпитание – провокира ме, за да изляза от собствената си кожа, от собствените си виждания и възприятия, за да вляза в ролята на Кенди. Направи го по много интелигентен начин – открих вътрешната си свобода, която се прояви и във всичко друго, което правех. Може би точно тогава се отърсих от страха си. Оттам нататък нямах прегради.
– Ако сега той ви покани в спектакъл, ще кажете ли „Да“?
– За него – винаги. Сашо Морфов е от хората, които биха ме върнали като актриса на сцената.
– Какво ви накара преди години да заминете за Лондон?
– Бях на Берлинале, където с 22 млади актьори от цял свят участвахме в уъркшопи. Оказа се, че само аз не бях чувала за някои техники в изграждането на образи в киното и театъра. Помислих, че в обучението във ВИТИЗ има нещо сбъркано, дадох си сметка, че доста неща не знам. Не че не съм ходила редовно на лекции, но информацията все не достигаше – а и в онези времена дори нямах компютър. Разчитах на това, което ще науча в Академията. А после излезе, че нещо в познанията липсва. Беше доста отрезвяващо като преживяване. Винаги съм искала да бъда актриса в България, никога не съм мечтала да играя на чужд език.
– Въпреки че сте имали възможности да пробвате късмета си в британските училища за изкуство – вашите родители отдавна живеят в Англия.
– Срещата ми с Алек Алексиев беше определяща – той отвори очите ми. Вече бях участвала в няколко филма, играех в Народния театър – трябваше ми нещо различно, нещо да разтърси персоналната ми зона на комфорт. Разбрах, че вече не искам да чакам в България поредния следващ път, когато отново ще попадна в лимитирана ситуация. В Англия започнах да пиша активно, а това ме тласна към режисурата. Не съжалявам за изборите си.
– Колко трудно ви беше в Англия?
– Снимах в сериал, в късометражни ленти. Опитът от кастингите, на които се конкурираш с много хора, усилията да намериш точното си място на онзи огромен пазар – това вдъхновява. И тук работя по правилата и с много труд, но сякаш става по-лесно, като че ли резултатът е предизвестен. Англия ме научи, че актьорът не е само актьор – у нас колегите се оплакват, че нямат работа, но не влагат енергия, за да променят ситуацията. Добре че напоследък този модел се поразчупи. Но преди 12–13 години системата беше суперзатворена.
– Разкажете за партньорството с великата актриса Хелън Мирън.
– Снимах с нея в кратка продукция за фестивала в Карлови Вари, където щяха да й връчат наградата за цялостно творчество. Търсеха човек с опит – останаха впечатлени от сивито ми: спектаклите, филмите, въпреки че не бяха английски. Трябваше им жена на 60, а аз бях на 30 и бременна – въобще не ми пукаше дали ще ме изберат. Запитах моята агентка: „Сигурна ли си, че трябва да отида на този кастинг?“. Тя ми отговори: „Да, искат да се явиш“. Ролята се оказа на камериерка – леко комедийна, имаше закачка. Най-важното за продуцентите беше да открият човек, който няма да си глътне граматиката, когато се озове срещу Хелън Мирън пред камерите. А тогава тя всяка вечер имаше представление. Дойде само веднъж за два часа да заснеме онова, което дубльорката й не можеше да свърши вместо нея. Режисьорът беше чужденец, много неуверен – постоянно променяше мнението си. И понеже нямаше как да дава акъл на Хелън, се пробваше да се заяжда с мен – възлагаше ми задача, а после казваше: „Ама не, не е това – тук не направи еди-какво си“. В един момент на Хелън й писна и го репликира: „Ама тя изпълнява всичко според твоите указания, но ти реши какво точно искаш“. Беше супермила. Най-готиното беше, че около нас бяха наредени всичките й истински награди – и аз трябваше да ги почиствам.
– Може Оскарът й да ви е на кадем.
– Моите цели не отиват чак толкова далеч. Най-важни са историите, които разказвам – другото е чист късмет. Нищо не отричам като възможност и перспектива, но засега дори нямаме планове да играем заедно с Алек. Той ми има огромно доверие и знае, че когато искам нещо, то имам сериозни основания.
– Какво ви предстои?
– Скоро ще съм готова с история от 60-те и 70-те. Не бих приела ангажимент като актриса, докато режисирам. Искрено се надявам, че „Диада“ ще повлече позитивна вълна от събития. За нас, режисьорите, е много важно да работим, а не да чакаме по 10 години за един филм.
– Но често става така – заради вечните финансови и морални проблеми в кино гилдията.
– Приела съм ги. Много добре знам с какво трябва да се боря. Вярвам, че и без човек да участва в подобни схеми, ще намери начин да се осъществи. Оптимист съм.
– Свирите ли още на пиано?
– Не. Въпреки че имам пиано вкъщи – с идеята да се върна към него. Но нямам време. Трябва отдаване, не става между другото. Виж, с пеенето постигнах сериозен напредък – ходих на джаз и поп пеене. Беше ми нужно най-вече да се преодолея, да преодолея страха си пред публика. И го направих – с джаз бенд изпълних Smile.
