Един от бащите на карикатурата в България Александър Жендов освен че твори в областта на приложната графика, плакатното изкуство, живописната композиция, пише и хумористични разкази, фейлетони и публицистични статии. Близък приятел на Христо Смирненски, Жендов прави много рисунки и карикатури по стиховете му и илюстрира неговия поетически цикъл „Зимни вечери“. Въпреки огромното си творчество той има само една самостоятелна изложба през 1947 г.
Израснал в „пролетарския“ квартал Ючбунар, още 16-годишен Александър сътрудничи на всички леви издания, като редактира вестниците „Жупел“, „Поглед“ и „Фронт“. Преди Девети септември е репресиран заради подкрепата си за БКП. През 1950 г. обаче Жендов скандализира тогавашното общество с писмото, което пише до новоизбрания премиер Вълко Червенков. В него той смело и открито критикува поведението на комунистическата върхушка по отношение на хората на изкуството. „Сред художниците се създадоха и засилват опасни настроения: разочарование от партийното ръководство, обезверяване във възможностите за творческа проява, та дори и паника, в която се смята, че партията едва ли не си е поставила за цел да обезличи творческото дело на художника, като го окове в казармена дисциплина, като го подчини на безапелативна произволна цензура, като вулгаризира до площаден вкус изкуството и т.н. Художественото майсторство е под нивото на всички общи изложби от две десетилетия насам. Накъсо казано: вместо идейно избистрена, задълбочена и конкретизирана програма за борба срещу влиянието на класовия враг в изкуството и за полагане основите на социалистическия реализъм – безидейна, безпланова мътилка! Вместо организация – дезорганизация! Вместо колективно ръководство, вместо масово увличане на художниците в творческа и обществена работа – административен терор и командване. Вместо градивна високопринципна критика и самокритика – задушаване на всяка критика и блато от клевети и интриги“, пише Жендов.
Няколко дни след като писмото е изпратено, официозът „Работническо дело“ излиза с разгромяваща статия срещу художника, в която творчеството му е обявено за несъответстващо на държавната политика в изкуството. Той е изключен от БКП, уволнен е от всички длъжности и е поставен в пълна творческа и житейска изолация. До него остават малцина, след които е Борис Ангелушев. Жендов живее в чудовищна бедност, заболява от рак и умира през 1953 г. на 52. В последния му път се осмеляват да го изпратят само няколко негови приятели.
В спомените си Чудомир описва с болка срещата си художника, изпаднал в немилост, във в. „Казанлъшка искра“ от 1965 г.: „През цялото това време Жендов беше добър марксист и войник на партията, но когато през времето на култа бе обруган и изключен поради спора с близкия си приятел Червенков, той сякаш изчезна из столицата. Колко пъти отивах в София и питах за него, всички вдигаха рамене. Най-после един художник ми каза, че се хранел в пивницата на улица „Раковски“, близо до площад „Славейков“. Няколко пъти ходих и аз да се храня там, за да го видя. Една вечер ме забелязал и дойде при мене. „Къде потъна – го питам, – защо се криеш?“ А той горчиво се усмихна и рече: „Ти не знаеш какво значи да изпаднеш в немилост и да си афоресан. Голяма част от познатите ми, като ме видят, отбиват се встрани, а ако ме срещнат, преструват се, че не са ме забелязали. Другите пък, по-близките, аз избягвам да ги срещам, за да не ги изложа, и така – пълна изолация.“ Наскоро и без това слабият му организъм не издържа това тежко състояние и той почина млад и крайно необходим за днешното време“.
Всъщност Жендов и Червенков се познават от малки
Те израстват в една махала, били са съученици в Трета софийска гимназия, макар и с випуск разлика. В младите си години бъдещият червен диктатор е бил комсомолски секретар на художника. Тогава Жендов и Смирненски често го осмивали и издигането му до най-високите върхове в партията не променя отношението на художника. Въпреки това, когато на 18 юни 1923 г. „жълтата гостенка“ отнася Смирненски, Александър и Вълко са сред младежите, които носят на ръце ковчега с тялото му. „Ридаехме от мъка“, казва Червенков.
Напрежението между двамата се усилва още през 1948-49 г., когато Червенков е само председател на Комитета за наука, изкуство и култура. Причината е, че Жендов отказва да приеме стремежа на новата власт да овладее средите на интелигенцията. Художникът настоява, че културата трябва да се ръководи от доказали се творци, а не от бездарни апаратчици. Червенков пък е категоричен, че партията не може да преотстъпва на никого правото да я ръководи и трябва да се намесва винаги, когато е необходимо.
По ирония на съдбата, когато Жендов се разболява, Червенков му позволява да се лекува в Правителствена болница, но по никакъв начин не го изважда от изолацията. Твърди се, че по тази начин диктаторът искал да покаже на комунистическия елит как свършват тези, които се обърнат срещу него и партията.
В живота си Александър Жендов преминава през различни изпитания. През 1921 г. той заминава във Виена да следва архитектура, но заради липсата на средства бързо се връща. През 1923-1925 г. учи живопис в Художествената академия. Официално става член на БКП през 1924 г. и само година след това е
принуден да емигрира заради убежденията си
Следва графика и декоративно изкуство в Германия (1925-1927), а след това се установява в Москва, където завършва Висшия художествено-технически институт. Там се жени за латвийската си състудентка Цицилия Густав. През 1930 г. по заповед на БКП Жендов прекратява следването си и се връща в България. Жена му, която по това време е бременна, обаче не тръгва с него, а остава в Москва. Художникът никога повече не я среща, както никога не вижда и дъщеря си Унга. През 1938 г. Цицилия, заедно с други латвийски интелектуалци, е разстреляна по време на вътрешнопартийните чистки. Момиченцето й е отгледано в домове за деца на политически неблагонадеждни в Украйна.
След завръщането си в България Жендов развива партийна дейност, като сътрудничи на левите издания и организира различни полулегални и нелегални творчески съюзи. Освен това изработва документи за комунисти, които са излезли в нелегалност. Заради това е преследван от властите и често попада в ареста. След Девети септември обаче Жендов е разочарован да види как репресиите срещу „народните врагове“ са последвани от репресии срещу „врагове с партиен билет“. Отвратен от сталинистките чистки в партията и в средите на интелигенцията, той стига до писмото от 1950 г., което всъщност коства живота му. По късно, когато след 1956 г. култът срещу личността на Червенков е изобличен, Жендов е реабилитиран и дори Тодор Живков го нарича „верен син на партията“, макар преди това да участва в кампанията срещу него.
Мария ПЕТКОВА
