Изявата й в постановката „Ако извикаш нощем с всичка сила“ на Яна Борисова е литературен рецитал, сръчно скроен и ушит, но през повечето време скучен
Халтурата по времето на социализма беше нещо средно между мръсна дума и благословия за домашния бюджет на артистите. Всеки от големите актьори на България минаваше през естрадата и скечовете – обикаляйки провинциалните сцени или пред камерите на телевизията. Повечето от текстовете за тези масови зрелища се пишеха без претенции от иначе сериозни драматурзи. Звездите на Сатирата и не само те ги играеха без никакви усилия сякаш между другото, понякога наистина смешно, друг път категорично досадно заради тъпите смешки. Никой не се съмняваше, че става въпрос единствено за хонорари, само за хонорари и за нищо друго освен хонорари. Но тази материалност сред жреците на духа беше табу – в тоталитарните години по подразбиране заплатата беше достатъчна, никой не трябваше буржоазно и капиталистически да ламти за още пари. Така че халтурата беше официализирана – през 60-те дори великият Апостол Карамитев участва в шоу на цирка.
В началото на 90-те години всичко това избуя със свежа преходно-демократична енергия – сериозните философски спектакли останаха без зрители, а икономическата криза принуди повечето творци да произвеждат представления за тези, които никога не са се притеснявали от интелектуалния недоимък. И понеже тук и сега хаотичното и обезсмислено общество все по-често осъмва в действителност, напомняща за събитията и нравите отпреди три десетилетия, халтурата е в стихията си. Най-тъжното е, че дори доказано сериозни автори я маскират като творческа претенция.
Още по-смутително е, когато доказан интелектуалец като Димитър Коцев-Шошо прокламира новия си спектакъл като комедия. Не че той не е наследил черното чувство за хумор на баща си, най-умният и образован в арт гилдията преди години Константин Коцев, многократно признаван за връх от притежаващата три дипломи Стоянка Мутафова. Просто в пиесата на Яна Борисова „Да извикаш нощем с всичка сила“ няма нищо комично – тя е за онази любов, с която всички се разминаваме, но никой не си го признава. Ясно е, че с „комедия“ Шошо иска да прелъсти плащащата публика и това е логично – никой не работи само за слава. Проблемът е друг – в творението на Яна Борисова почти няма театър, а само текст. Сръчно скроен и ушит, но без драматургия. И постановката си е чиста проба литературен рецитал, който обаче през повечето време е скучен. Не е достатъчно, че Александра Сърчаджиева жонглира с феминистките теми – за вечната война между мъжете и жените, за вечната екзистенциална инфантилност на така наречения силен пол, за вечното нежелание да бъдеш зависим от чувствата си, за вечната истина, че в любовта няма виновни. Повечето от репликите в монолозите й са клишета, каквито категорично нямаше в изпълнената със същите теми отлична трилогия на Яна Борисова за Театър 199 „Малка пиеса за детска стая“, „Приятнострашно“, „Хората от Оз“, режисирана от Галин Стоев. Да не говорим за много интересния роман на Борисова „Чудна лятна нощ“, който е явление сред едноформатната проза от последните няколко сезона.
Вярно е, че Александра Сърчаджиева в „Ако извикаш нощем с всичка сила“ обживява пространството с техничарство, визия, темперамент, отлична артикулация – дефицит сред младите генерации, но е под индиго като романтично-неразбрана булка беглец. А Петър Антонов въобще не заслужава да бъде декор и ехо на нейните терзания и истерии. Той е чудесен актьор – ако не може да му се напише стойностна партитура, пиесата официално да си беше останала моно.
Въпросът защо талантливи хора като Димитър Коцев-Шошо, Яна Борисова, композиторът Милен Кукошаров и сценографът Елис Вели произвеждат халтура, всъщност е излишен. В предишните две пиеси на Яна Борисова „Място, наречено другаде“, където Петър Антонов прави чудесен дует с Боряна Братоева, и в „С гръб към залеза“ със Стефан Вълдобрев, Юлиан Вергов, Петър Антонов, Александра Сърчаджиева и Ива Тодорова сюжетите се движат по ръба на масовата култура и литературния рецитал, но успяват да се задържат.
Обективността изисква да припомня, че „На живо“ – изповедта на Александра Сърчаджиева, записана от Яна Борисова, е несъмнен успех заради жанра си. Актрисата разказва живота си – по-точно онези тъжни епизоди от него, които публиката е петимна да чуе. Няколко поколения зрители клюкареха бурния романс на родителите й, Пепа Николова и Йосиф Сърчаджиев, а после децата им продължиха да клюкарат любовта на Иван Ласкин и Александра Сърчаджиева. Беше добре актрисата да спре до тук, но я изкушиха или тя се изкуши за продължението „На живо и отвъд това“, покрай чиято реклама стигна до крайности – обяви, че в страданието има красота.
Като житейски по-опитен, Христо Мутафчиев се съгласи драмата с инсулта му да залегне в основата на пиесата „За теб“, която Яна Борисова посвети на неговия дух, надделяващ плътта, но не и разказът да бъде от първо лице. В представлението Мутафчиев беше заедно със стария си приятел Станимир Гъмов. Двамата го превръщаха в искрен до бруталност и наистина остроумен в своята трагичност мъжки разговор „за любовта, живеенето, летенето и всичко, което ни плаши“. Героите им са братя, които взаимно се превеждат „през емоционални тресавища и лабиринти“, а Мутафчиев беше на сцената в инвалидна количка – като човек, който вместо „Помощ”, крещи „Не ме е страх”.
