Асен Христофоров е сред най-забележителните личности у нас с необикновена съдба, за които обаче малко се знае. Големият банкер и политик Атанас Буров казва, че икономическата наука се превръща в тази, за която е мечтал, след появата на Христофоров в академичните среди. Асен е сред създателите на Статистическия институт за стопански проучвания към Софийския университет. Той става професор на 35, но две години по-късно комунистите го пенсионират. По-късно пък намират начин да го пратят в лагер. Години след това той живее като отшелник в Говедарци, пише забележителни книги и превежда брилянтно големи англоезични автори.
Асен се ражда на 16 декември 1910 г. в Пловдив. Дядо му е мирови съдия, а баща му адвокат, който умира, докато Асен е едва на шест. Майка му се жени повторно за техен роднина – Гавраил Христофоров, доведен син на по-големия брат на съпруга си. Заедно със семейството си Асен живее известно време в Берлин и там тръгва на училище. След връщането си в Пловдив завършва ІІ пловдивска прогимназия „Маразли“ през 1924 г. По-късно се дипломира като първенец на випуска в Роберт колеж в Истанбул, където през 1931 г. получава бакалавърска степен по литература. Там той се изявява като редактор на в. „Робърт Колидж Хералд“ и на алманаха на колежа. По препоръка на Кейлъб Гейтс, президент на Робърт колеж, и с негова финансова помощ на 1 август 1931 г. Асен заминава за Лондон, за да учи финанси в Лондонския икономически институт. Той е първият българин, който го завършва като първенец на випуска и между първите деветнадесет души сред двадесет хиляди студенти. Жури от института му дава втора награда за тема, дадена от наставника му проф. Хикс, който казва, че навярно не е взел първата само защото не е британец. Ректорските награди при завършването се връчват от брата на английския крал. Тъкмо затова Асен избира да си спести церемонията, тъй като не иска да коленичи пред Джордж V. „Аз може да не съм лорд, но съм горд“, шегувал се той.
След това Асен специализира в Кеймбридж и Оксфорд.
Преподавателите му са уверени, че му предстои бляскава академична кариера, и му правят предложение за престижна работа. Той обаче избира да се върне в България и в края на 1934 г. пристига в Пловдив. Своите спомени от следването си във Великобритания, традициите в академичния живот там описва в „Скици из Лондон“,
наградена от Фонд „Алеко Константинов“ и СБП. Тя е преведена на английски и претърпява няколко преиздания.
Малко след завръщането си у нас Асен се премества в София, където през юни 1935 г. е назначен за неплатен стажант в Централното управление на Българската народна банка. През септември същата година оглавява новосъздадената Конюнктурна служба при Главна дирекция на статистиката. Две години по-късно заминава за три месеца на специализация и след завръщането си постъпва в ръководения от Оскар Андерсон Статистически институт за стопански проучвания към Софийския университет. През този период той пише първия си значим труд, „Развитие на конюнктурния цикъл в България, 1934–1939 г.“, който през 1940 г. получава наградата на Българското икономическо дружество.
Междувременно става хоноруван преподавател в Държавното висше училище за финансови и административни науки, сега УНСС. Академичната му кариера е главозамайваща – през 1943, когато е едва на 33, е назначен там за редовен доцент, а две години по-късно става професор по финансови и административни науки. Работи и като редактор на сп. „Стопански вести“.
През 1947 г. обаче комунистите го обявяват за неблагонадежден и той е уволнен от университета без право да преподава до края на живота си. За „сигурност“ властта му забранява да живее в София и му отнема жителството. Тъй като е много популярен в научните среди в Европа, управляващите все пак се „смиляват“ над него, като го пенсионират на 37 години, но не му разрешават да се върне и в родния Пловдив. Така той е принуден да се засели в рилското село Говедарци, където има малка вила, наричана от него Бърлогата.
През юни 1951 г. е задържан от ДС, докато лови риба
на реката с обвинения за „класова неосъзнатост“ и „шпионаж в полза на империализма“. След 7-месечно следствие е пратен в Белене в началото на 1952, откъдето е освободен през септември същата година и се връща в Говедарци. Там копае картофи, гледа козички и куче, има два овена. Превежда и пише на газена лампа, непрекъснато тормозен от местните и ДС. Разбиват му къщичката 17 пъти, привикват го перманентно в самоковската милиция, а при единия от обирите крадците задигат дори дипломата му от Лондонския институт. Асен обаче не съжалява за нея: „Защо ми е? Никой няма да ми разреши да я използвам за работа“.
В тези условия Христофоров извършва истински подвиг с преводите си. Без речници, на газена лампа, защото в къщата му няма ток, превежда хиляди страници.
За първи път в Източна Европа е преведена „Дъблинчани“ на Джеймс Джойс, считана за почти непреводима. На български език вижда бял свят и класическата книга на Джером К. Джером „Трима души в една лодка“, както и „Белият зъб“ на Джек Лондон, „Брулени хълмове“ на Шарлот Бронте. От преводите му научаваме за Хенри Филдинг и за още много англоезични автори. На литературна конференция в Лондон шекспироведът Марко Минков казва: „В България има един човек, който знае английски език по-добре от тукашните филолози. Името му е Асен Христофоров“.
Режимът разхлабва натиска спрямо него с годините и през 1959 г. става член на СБП, а следващата година делото му в Държавна сигурност е закрито.
„В Съюза на преводачите имаше един гений и това бе той“, казва за него политикът Стефан Савов, който е бил и зам.-председател на съюза. Преди да емигрира в Англия,
Георги Марков носи на Асен свои сценарии за превод на английски. Освен да превежда, той пише и свои произведения. Сред талантливите му творби е романът „Мацакурци“ (мацакурци наричат старите обитатели на Говедарци в Рила, чиито бит и душевност описва), на който по-късно сменя името на „Вуцидей“, историческата сага „Ангария“, „Иманяри“ – поетичен разказ за една трагична любов, както и пътеписи и есета като „Скици из Рила“, „В дебрите на Рила“, „Трима с магаре из Рила“, „Искровете“, „Откровения“.
Асен Христофоров, който е почетен гражданин на Пловдив, си отива от този свят през август 1970 г., без да намери обяснение за своите „прегрешения“. Месеци преди смъртта си той пише в книгата си „Откровения“ с блестящи есета: „И ще призова в помощ филолози, психолози и социолози да обяснят превъплъщенията ми от добър българин и професор в оставка в хрисим, безобиден белогвардеец, от белогвардеец в черносотник, от черносотник в съмнителен елемент, а сетне и във вражески агент. И до днес не успях да прозра в механизмите…“.
