Владо Трифонов – съименникът на наскоро починалия експерт в седмото изкуство и директор на „Киномания“, провокира изкушената публика с най-новия си роман „Писателката – 15 дни с Фани Попова-Мутафова“, излязъл неотдавна със знака на „Лемур“. Книгата, решена в художествено-документалния жанр, сякаш влиза в задочен дебат с „Ваймар експрес“ на Милена Фучеджиева. Както вече се знае, документалният филм е за Фани Попова-Мутафова като почитател на националсоциализма и участничка в писателските срещи, организирани от хитлеристкия министър на пропагандата д-р Йозеф Гьобелс за европейски знаменитости. И въпреки че според Уикипедия още един роден автор се включва в Гьобелсовите арт събития – Светослав Минков, няма съмнение, че Фани Попова-Мутафова е много по-интересна и несравнимо по-нещастна от него. Тя е заклеймена от Народния съд, изпратена в затвор и лагер, после донякъде реабилитирана. Приключва битието си в битова, но не и в духовна нищета, докато Светослав Минков – и той като нея немски възпитаник, след 9 септември бързо влиза в редовете на БКП и се отдава на възходящата си кариера.
Никой не се съмнява, че личността на Фани Попова-Мутафова винаги ще предизвиква дискусии и интерпретации – тя не само е авторка на най-вълнуващите исторически романи в българската литература, но според „Дневниците“ на Йордан Вълчев подарява своето „Време разделно“ на Антон Дончев, тъй като в онзи момент е строго забранена за издаване. Подарява го с молбата да получи половината хонорар от книгата, за да може да се изхранва и да оцелява физически.
Владо Трифонов – завършил Философския факултет на Карловия университет в Прага, сценарист и режисьор на над 20 документални ленти с международни участия и отличия, отново използва доказано интересен похват: разказ по ръба на литературната мистификация. Както в романа си „Суета, суета“, в който заклетият русофил Иван Вазов и пламенният европеец Стоян Михайловски обсъждат ключови фигури на националната космогония от края на ХІХ и началото на ХХ век – най-вече Пенчо Славейков и Мара Белчева, и тук Трифонов се базира върху детайлното познаване на отрязъците история. В тях разполага повествованието и ловко маневрира между характерите на персонажите – „при цялата условност на това твърдение“.
Още в началото на „Писателката“ Трифонов прави важно уточнение – Фани Попова-Мутафова е трудна героиня и заради личното му отношение към нея, а това гарантира изпитания и след финализирането на текста.
В основата на наратива е интервю фикция, взето в продължение на 15 дни от млад журналист в края на 70-те – алтер его на самия Владо Трифонов. „Воден съм от разбирането, че изкуството не предлага непременно истини, а неща „верни по вероятност и необходимост”. Напълно вероятно е подобно интервю да се е състояло или да е било необходимо да се състои. Важното е то да се опира върху реални събития, които да бъдат разширени и допълнени от въображението на писателя. Или казано с думите на самата Фани Попова-Мутафова по повод на историческите ѝ романи: те не са историческа хроника, основана единствено на детайлно проучени факти, но не са и голо съчинителство“, коментира Трифонов.
Сред героите в спомените на Фани Попова-Мутафова е и Хитлер. Тя му е симпатизантка – смята, че той ще обнови света, макар че никога не членува в партията му. В пейзажа се вписват още Гьобелс, цар Калоян, Добри – синът на Фани Попова-Мутафова и Чавдар Мутафов, кинозвездата Марлене Дитрих, Лени Рифенщал – личната операторка и фотографка на Хитлер… Трифонов често цитира автентични думи и писания на Фани Попова-Мутафова, но без да манипулира контекста им. Той определя „Писателката“ като роман за разкаянието, силата на духа, приспособимостта, любовта, отдадеността. През неговия поглед Фани Попова-Мутафова е мъдра, очарователна, талантлива, противоречива. Тя следва призванието си и упорито се старае да се приспособи към сменените политически условия – единствен начин легендарните й исторически романи да бъдат преиздадени при новата власт след 1944 година, макар че безапелационно й налагат да „внесе поправки“ в „Дъщерята на Калояна“, „Солунският чудотворец“ и „Йоан Асен ІІ“. Неслучайно Кирил Христов я нарича „най-високият и шеметен връх“, а според световни критици тя е достойна за Нобелова награда.
„Писателката“ е за компромисите и за високата им цена през различните етапи в живота на Фани Попова-Мутафова: в полза на творчеството, на близките, на собственото оцеляване. Но може би донякъде и за облагите и почестите. Тя е и грешна, и достойна. Изповядва религията на рационализма и индивидуализма – всичко си струва, иначе нямаше да се случва с наше или без наше желание: бедствията, катаклизмите, ужасите на войните.
Докато разказва за Фани Попова-Мутафова, съвсем естествено, макар и сякаш ненатрапчиво зад кадър, Владо Трифонов спори с официалната историография от учебниците и доктрините на соца. И той, и героинята му никак не държат на политическата коректност.
Владо Трифонов включва и Путин
Във финала на „Писателката“ Владо Трифонов включва и Путин. Журналистът, който в романа е последният изповедник на Фани Попова-Мутафова, не назовава директно името на руския президент. Но казва: „Един налудничав персонаж изненада света със своята арогантност и жестокост. Беше трудно да повярвам, че Хитлер се е преродил в XXI век. Липсваше му само шаманският безумен поглед на фюрера, за да бъде приликата пълна“.
Владо Трифонов е автор още на сборника с проза „Куци ангели”, на пиесите „Играч” и „Нещастен син на некадърно време”, преводач е на „Летни размишления” от Вацлав Хавел и на драматургията на Павел Кохоут. Американското литературно списание Words Without Borders публикува разказа му The Barrister from Doli Bar.