Предаването е толкова важно за децата в годините на социализма, колкото телефоните и айпадите за днешните хлапета
Албена Атанасова
С предаването „Сладкарница „Захарно петле“, което е абсолютен хит през 60-те и 70-те години на миналия век, и има 1000 издания, израстват поколения деца. Шоуто е най-голямата им забава във време, когато няма интернет, а TikTok дори не е замислен. Идеята за предаването е на Николай Николаев и редакторката Гълъбина Остоич. Премиерата е през 1967 г. – „Захарно петле“ продължава 13 години – според статистиката на „Евровизия“ то е най-дълго просъществувалото в този жанр. Всъщност „Сладкарница „Захарно петле“ е първото тв риалити в България – целта му е да открие бъдещи художници, танцьори, певци, инструменталисти, рецитатори, спортисти, да ги вдъхнови, да им покаже нови хоризонти.
Николай Николаев обикаля из страната, за да се среща със семействата на децата, не жали сили за каузата – хиляди момчета и момичета минават пред камерите в „Захарно петле“. Водещи са той и Мариана Аламанчева – темпераментни, изобретателни, харизматични. Вече са снимали в дует в кратки филмчета за хлапета, тествали са приятелството си. Малките им фенове ги обожават, на всеки финал всички заедно се впускат в подскоци за танца на петлетата. В онези времена все още няма видеомагнетофони и се предава пряко в ефир – малчуганите са непредвидими, на устата им е това, което им е и на сърцето. Няма как да ги подготвят или да им дават указания в слушалки.
Прелюбопитна е първата участничка – бъдещата бивша трета съпруга на актьора, Деница Шопова, днес една от примадоните на Оперетата. Напереното момиченце гръмко обявява, че ако водещият я докосне с магическата си пръчица, ще стане балерина, певица и артистка, когато порасне. Веднъж Николай Николаев пита момче на 6 какви са му житейските планове, а той отговаря:
„Да бъда артист като Георги Парцалев. Но мама казва, че е циганин“.
След няколко дни се засичат по „Раковски“ и Парцалев подгонва младия си колега: „Николчооо бре, разказа ми играта бре, мискинино“. Сърди се три дни и му минава. В хрониките на „Петлето“ има още една ромска връзка – малкият Клименторе, който пее божествено, се отпуска и започва да реди изречения на цигански. Гафът е сериозен, екипът е пуснат в принудителен антракт за няколко седмици. Николай Николаев остава без думи и когато самодоволно перфектно пианистче му обяснява, че всъщност предпочита да бъде космонавт – за да запокити пианото си от възможно най-голяма височина.
Но зад популярността и възможния по стандартите на соца екранен блясък, в които живеят Бате Николай и Кака Мариана, както ги наричат поклонниците им в „Захарно петле+, се крият истински драми. Въпреки това те винаги са мотивирани от благородството и достойнството. След като играят във вечерта на опустошителното земетресение на 4 март 1977 година, изпращат хонорарите си като дарение за пострадалите в Свищов. Връщат им парите с думите: „Държавата няма нужда“. Според двамата актьори злобата, неврозите, депресиите и алчността ще затрият човечеството – особено българското.
Те сякаш са кармично свързани, макар че всеки върви по своя сложен път. Преживяват огромна слава и по няколко фатално разпаднали се любови и бракове. Свързва ги и кошмарът на най-страшното наказание – първо се самоубива Надя, дъщерята на Николай Николаев, а след това и Зорница на Аламанчева. Някогашните водещи на „Захарно петле“ си отиват един след друг през 2018 година – Мариана през януари, Николай – през март. Тъжни в оскъдното си битие.
Тя е от най-красивите жени по „Раковски“, но няма късмет в любовта
По-зрелите културтрегери помнят Мариана Аламанчева като Албена от спектакъла на прочутия Телевизионен театър, от участията й в мюзикълите „Криворазбраната цивилизация“, „Вражалец“ и „Ловчанският владика“, от ролите в две дузини игрални филми, сред които са “Свобода или смърт”, „Селянинът с колелото“, „Мъже в командировка“, „Два диоптъра далекогледство“, „Баш майсторът“, „Сбогом, приятели“, „Не си отивай“, „Последният ерген“. Създава над 40 образа в Сатиричния театър, звънливият й глас звучи в изданията на „Хумор, сатира и забава“ по БНР. Тя е от най-големите красавици не само в Сатирата, но и по театралната улица „Раковски“. Внучка е на военен прокурор и французойка. Дъщеря е на инженер с много изобретения, завършил в Париж. Неслучайно излъчва вроден финес, което е рядкост в арт гилдията. Неописуемо щедра душа. Николай Николаев разказва затрогващ епизод. Минават покрай просяк на столичната улица „Стефан Караджа“ и Мариана му дава лев – в епохата, когато сандвичите с шпеков салам струват 50 стотинки. Отминават, но след няколко крачки тя се връща при човека, за да му даде още един лев – последния за този ден в портмонето й. На Аламанчева обаче не й върви в любовта. Първият й съпруг е руският балетист Петя Ходяков. Развеждат се, той бяга във Виена, където организира и ръководи голям казашки ансамбъл. Не са се чували дълги години, когато Ходяков изведнъж се появява в България и започват отново да си общуват. За една Коледа изпраща самолетни билети за Мариана и дъщеря й Зорница.
През 70-те години неин съпруг е Дечо Таралежков, един от малкото сериозни интелектуалци в така наречения лек жанр. Юристът с диплома от Софийския университет завършва и Консерваторията с кларнет и се превръща в безценен музикант, аранжор, композитор. Влюбват се, докато той е в оркестъра на Сатирата. Негова е партитурата за „Криворазбраната цивилизация“ по Добри Войников. Но Мариана става Марийка в култовия мюзикъл на Хачо Бояджиев не заради съпруга си, а въпреки него. Дечо Таралежков я зарязва заради Светла Стоева – певицата, заради която Иван Пеев напуска Лили Иванова. Стоева се впуска във вихрена авантюра с Таралежков, но няма никакво намерение да се развежда с единствения мъж, в чиято любов се кълне Лили. Романсът се проваля, както и 13-годишният брак на Мариана Аламанчева.
Кака Мариана е от малкото звезди в Сатирата, които държат на дистанцията – без фамилиарности, без наздравици на семейни купони, без кокетство с директора. Дечо Таралежков, който е наясно и с меда, и с жилото на знаменитостите, я предупреждава: доайените в Сатирата ще употребят всеки, който се подаде на чара им и в удобен за тях момент ще го неглижират. Затова е по-здравословно тя да остане по-далеч от привидната задружност. Мариана е много мила най-вече с другия като нея, който не участва в интриги и комбинации – Георги Парцалев. Аламанчева дори не обръща внимание на клюките, според които прелъстява Петър Пейков, макар че с жена му, Лили Апостолова, са първи приятелки.
През 80-те актрисата живее с 9 години по-младия Петър Софрониев – журналист, сценарист на „Вариант 3“, „Събота късен следобед“, „Клуб НЛО“, „В неделя с …“, автор за текстовете на 40 естрадни песни, либретото на мюзикъла „Ах, този секс“ в Оперетата, пиесата „Отвори, аз не съм лош човек“ и четири книги с хумористични разкази и миниатюри. Двамата осиновяват Зорница, което в онези години никак не е лесно и просто дори за тачени личности като тях.
Мариана никога не си позволява да разкрива душевни неволи, но е изключително емоционална. На едно от първите представления на постановката „Рейс“ от Станислав Стратиев Аламанчева изпада в едноминутна паник атака, гарнирана с моментна амнезия – всичко идва на мястото си, когато лекарят на Сатирата й удря две звучни плесници зад кулисите.
Зрителите, сред които е и Тодор Живков, не разбират за бързо овладения фал. За съжаление, животът й след 10 ноември й нанася още по-брутални шамари, които отключват високо кръвно налягане, диабет и цироза. Незнайно защо, режисьорите нямат навик да се сещат често за Мариана, а след като е пенсионирана наред с Георги Калоянчев, Татяна Лолова и Стоянка Мутафова, изпада от играта. Въпреки всичко Аламанчева не отказва да подаде ръка на когото и да било от съсловието – обикаля творческите съюзи, за да осигури пари за достойно погребение на колеги, останали извън дитирамбите на медиите. Стефан Данаилов и бившият директор на Народния театър Павел Васев са единствените, които винаги отварят портфейла си, въпреки че нямат общо със синдикатите.
Самата Мариана се хваща на всяка предложена й работа – домашна помощница, продавачка на мартеници в подлеза на ЦУМ, чистачка на стълби в съседни кооперации. Става икономка в дома на професор Стати Статев, бивш ректор на УНСС. Няма проблем да мие, да пазарува – прави го с гордо вдигната глава, без да се крие зад тъмни очила и нахлупени шапки, както биха сторили повечето от колегите й. Всеки, който я разпознава в тези й постсоцпревъплъщения, трудно удържа сълзите си. На дъщеря й Зорница не й е по-лесно – като човек на изкуството, поет и художник извън конюнктурата, трудно открива възможности за творчески изяви. Мизерстват с пенсията от 250 лева на Мариана, но не пропускат да поглезят двете си котки. Последното спасение за домашния бюджет е фамилната къща в софийското село Стъргел – продава я с камък на сърцето. Нещата уж потръгват, но Зорница не успява да излезе от депресията си и доброволно напуска този свят. Мариана окончателно се изолира в малкия им апартамент – общува с малцина, не може да слиза и да се качва по стръмните стълби заради острата дископатия. Сама се справя с някои ремонтни дейности, горчиво шегувайки се, че все пак е завършила механо техникум. Само с Николай Николаев споделя съкровени мисли – и се моли Господ да я прибере, защото няма за какво да живее.
Рано сутринта на 15 януари 2018 г. изпада в кома. Паднала я намира Заро – актьорът Станислав Кнезовски, когото тя пуска да живее на тавана в кооперацията й. Той звъни на 112, но лекарите са безсилни пред състоянието й – диабетът е унищожил тялото на Аламанчева. Умира същия ден на обяд. Седем месеца, след като Зорница слага край на живота си. От съсловието първа за смъртта й научава Жоржета Чакърова, с която са близки приятелки още от началото на кариерата си в театъра на Толбухин, както се нарича някога Добрич.
Николай Николаев – Баткото от „Захарно петле“, е сред най-пъстрите персонажи в арт пейзажа в продължения на десетилетия. Няма изненада, актьорът е роден в ложата на бургаския театър, докато баща му, Стефан Николаев, чиито родови корени назад във времето се преплитат с тези на Васил Левски, играе на сцената. Бъдещият кадър на Народния театър идва на бял свят с помощта на драматурга, който за негов късмет е доктор. Николай е първият асистент на брат си Стефан, който ще се прочуе като мага Орфи – именно той подпалва страстта му към цирка, въпреки че за малко да промуши главата му с ножове, гледайки как Мистър Сенко го прави с жена си. Но преди да излезе на манежа, Николай Николаев се записва в детската школа към Работническия театър в профсъюзния дом на културата „Георги Димитров“. Там се откриват с Климент Денчев, с когото остават близки до края, въпреки че Климбо емигрира в Канада.
Бащата на Николай Николаев умира само на 43 от инсулт. Световният цирков гуру Лазар Добрич спасява семейството от глад, после с пари ги подкрепят звездите от Музикалния театър, където Стефан Николаев е директор до смъртта си. Във фамилията има още артисти – Теофана Калинова и мъжът й, комикът Любен Калинов, са леля и чичо на Николай, така че никой не е изненадан, когато той влиза от първия път във ВИТИЗ. Завършва при професор Кръстьо Мирски заедно с Тодор Колев, Ванча Дойчева, Иван Налбантов. Освен в „Захарно петле“, Николай Николаев е страхотен в геговете в стила на Бени Хил – през 70-те в България няма друг като него. Неслучайно през 1980 година на фестивала в Монтрьо БНТ се представя с монтирани миниатюри от предавания и самият Бени Хил ги аплодира. Толкова му харесват, че предлага на БНТ съвместна продукция. На „Сан Стефано“, естествено, отказват от страх.
Силно забавни са антифокусите им със Стефан Данаилов, в които Николай Николаев е пишман илюзионист, а колегата му е не по-умният Кънчо. Те имитират професионалистите, но без злост. По това време, в средата на 70-те, от „София прес” възлагат на Николай Николаев да пише сценарий за шоу, което да представи България на Световното изложение в Монреал. Заминават 29 артисти и певци, като командировъчните им в много скъпата Канада са по 20 долара на ден. Успехът е голям – импресариото на Франк Синатра толкова ги харесва, че предлага на Николай Николаев постоянна работа в едно от трите му вариетета.
Николай Николаев играе 26 сезона в Народния – сменя шестима директори, партнира на Константин Кисимов, Георги Стаматов, Апостол Карамитев, Йордан Матев, Маргарита Дупаринова и Славка Славова, към които никога не се обръща с „другарко“. Той е Гьобелс в „Двубоят на столетието“, Ван дер Любе в „Лайпцигския процес“, Колчо Слепеца в „Под игото“, Борис III в „Иван Кондарев“. Толкова е автентичен като царя и приликата е толкова потресаваща, че някогашният шофьор на монарха му целува ръка. След това обаче цензорите от ЦК на БКП елиминират сцената – Борис бил много симпатичен. На банкета след премиерата Тодор Живков му прави шеговита забележка: „Абе, Кольо, не може да има двама царе в България“.
След 10 ноември Николаев напуска първата сцена, за да посвети три години от живота си на цирка в Италия. Самият той е силно пристрастен към жените от зодия Скорпион – и трите му съпруги са нейни представителки, и трите го зарязват. Но той е прочут в съсловието, че никога не се оплаква и умее да се справя с всяка заплетена ситуация – и със сентенцията: „Човек има две гари в живота си – любов и смърт. Пожелавам ви никога да не напускате първата“.
В края на 90-те години Николай Николаев е от малкото известни личности, които взимат за събота и неделя сираци от дома „Асен Златаров“ в квартал „Надежда“ – първо са трима, после стават 15, до къщата си във Вакарел ги извозва с автобусче. През последните години от живота си лекува малчугани с изкуството на цирка и със собствената си позитивна енергия. Заедно с партньора си от европейските манежи Марин Неделчев, д-р Роко, събуждат надеждата и душевните сили на дечицата в „Пирогов“ и в Александровска болница. Той е и първият шофьор на първата клоунска линейка в света. В Клиниката по смехотерапия се труди и д-р Гонг – художникът Иван Гонгалов.
Предаването „Сладкарница „Захарно петле“ не говори нищо на днешните деца. Но за родителите им, бабите и дядовците им тя бе толкова важна, колкото телефоните и айпадите за днешните малчугани.
