Всяка вече дядо се затваряше в спалнята и слушаше „Свободна Европа“, беше ми забранено да влизам при него
Борислав Чучков категорично доказва, че много го бива и в сериалите. Един от най-известните продуценти в киното, който за две десетилетия беше позабравил актьорската си диплома в чекмеджето, а после Радослав Спасов го върна в занаята, снимайки го в „Пеещите обувки“, е наистина колоритен като Пумпалов в „Алея на славата“. Неговият бос в трафика с наркотици е откровено отвратителен. Чучков беше живописен като императорския наследник Христофор във „Войната на буквите“ и като Джефо в „Съни бийч“, но в Пумпалов още по-ярко разгръща умението да се превъплъщава с измамна лекота. За Борислав Чучков – син на прочутия композитор и пианист Виктор Чучков и на пианистката Елена Чучкова, и брат на режисьора Виктор Чучков, няма тайни в правенето на екранно изкуство – продуцира десетки реклами, клипове, опери, концерти. Меломаните и до днес не забравят, че през 1984 година Борислав Чучков и Радослава Малякова, и двамата тогава на 9, печелят специалната награда на журито за най-добра песен – „Дъга“, на фестивала „Златната монета“ в Болоня.
– Лесно ли е да сте лошият в „Алея на славата“, господин Чучков?
– Аз не съм просто лош. Аз съм манипулативен, природно интелигентен, амбициозен мръсник. Не гоня образа на мутра, а на съвсем друг типаж, който е много по-опасен от обикновения здравеняк. Иска ми се да внуша на зрителите, че този човек, Пумпалов, е страшен – от онези, които виреят във всекидневието ни и никой не ги спира. Класически гангстер е, макар че мащабът е далеч от образците в началото на столетието.
– Да очакваме ли, че би могъл да осъзнае гаднярщината си?
– И да стане добър? Това кога сме го виждали в живота?! Е, и той не е човек без душа. Но постига целите си на всяка цена, дори да е свързана с тежки престъпления. Няма как да се промени. Когато влизам в образа му, сякаш физически усещам, че той действа, без да се интересува кой ще пострада. Но е много хитър, винаги има застраховка.
– Ще има ли екшън по-нататък край него?
– Ще видите. Досега имаше мини екшън на терен. Със Сара Драгулева ни се случи инцидент, за малко щеше да стане голяма беля. Тя играе стрийптизьорка, както зрителите вече знаят. Танцуваше около кола в бара, колът се откачи и мина на две сантиметра от главата ми. Но във всяка професия има опасност от трудови злополуки, този път се разминахме на косъм.
– Как се чувствате като режисиран от брат си, строг ли е Виктор Чучков?
– Във „Войната на буквите“ почти се разминахме, но сега сме плътно един срещу друг, така че в началото малко ми беше притеснено.
– Кара ли ви се?
– Е, към мен си позволява да е много по-остър, отколкото към колегите. От тях изисква по-дипломатично, от мен – с баница зад врата.
– Помните ли първите трепети в киното?
– Когато Виктор снимаше със Зако Хеския в „Йо-хо-хо“ – тогава на 8–9, аз, на 4–5, започнах да преследвам Валери Петров: „Чичо Валери, айде, моля те, напиши и за мен някаква роличка“. И чичо Валери допълни персонажите в сценария си с момченце, което се мярка в болницата. Но отрязаха моята сцена – не че не се бях справил, драматургията го изискваше. После Светла Ганева, известната ни операторка, ме заведе на кастинг и станах Гаврош във филма за Христо Смирненски с Владо Пенев „Поетът и дяволът“ – рецитирах „Червените ескадрони“. Нямам детайлни спомени, но не мога да забравя, че всички ме пазеха, стимулираха, подпомагаха, обгрижваха. Преди следващото ми приключение в киното, влязох в мюзикъла на Младежкия театър „Оливър Туист“ – на една сцена с Ицко Финци, Искра Радева, Ваня Цветкова, Володя Смирнов… Беше грандиозно – със симфоничен оркестър, с Хора на момчетата, с деца от Хореографското училище. Вече на 14, участвах в „1952: Иван и Александра“ – бая кръгове имаше на кастингите в „Бояна“.
– На тази крехка възраст осъзнавахте ли какви са посланията на историята за Александра, която е изключена от Комсомола заради баща си, обявен за предател на родината?
– Да. Израснал съм в семейство и в среда, в които се говореше, макар и под сурдинка, за това в какъв строй и в каква държава живеем. Вече бях чувал за лагерите, за Белене, за нарушаването на гражданските права. Всяка вечер в осем и половина дядо ми се затваряше в спалнята, баба ми заставаше до прозореца, а мен ме държеше под око, защото ми беше забранено да влизам при него, тъй като той слушаше радио „Свободна Европа“. Снимахме „Иван и Александра“ малко преди 10 ноември – по време на така наречената перестройка. „Леко можете да покритикувате, но да не е прекалено, да не се увличаме“. Иван Ничев направи много смел филм за онези години.
– Тогава ли решихте да ставате актьор?
– Не знам. Никога не съм имал фиксация или тежка амбиция. Първата година бях приет във ВИТИЗ от Атанас Атанасов и Елена Баева. Прекъснах и отидох да живея в Италия – родителите ми са италиански възпитаници, италианската култура е дълбоко вкоренена в семейството ни. Върнах се и продължих при Стефан Данаилов. Другите ни двама преподаватели бяха Ивайло Христов и Иван Налбантов, който най-накрая ме научи да говоря правилно.
– Какво правехте в Италия?
– Зубрех италиански по шест часа на ден. Когато не обикалях музеите и галериите на Рим, се посвещавах на визата си. Първо взимах за месец, после попадах в някакви списъци, в които изчаквах продължаването й, като ме викаха на разпити и висях по опашки. Беше като в пиеса на абсурда. Живеех с трисантиметрово листче хартия, на което снимката ми беше забодена с телбод, а на него пишеше „Чакащ“. Дори не можех да изляза от Италия, за да се прибера в София. Към мен се отнасяха така, както сега – вероятно и за съжаление, се отнасяме тук към мигрантите. Забравяме, че само допреди двайсет години бяхме в подобна ситуация. В крайна сметка се оплаках на меценат на баща ми, който винаги го подкрепяше и дори летеше до София само за концертите му в зала „България“. Човекът прати адвоката си, който бързо реши проблемите ми. Никога не съм имал желание да емигрирам – въпреки всички възможности. Просто исках да овладея езика, защото заедно с майка ми вече развивахме звукозаписна дейност и семейния бизнес с Италия.
– Как Радослав Спасов успя да ви върне пред камерата – вие сте Еди Казасян в „Пеещите обувки“?
– Звънна ми няколко пъти да отида на кастинг, но все не отивах – нещо не бях убеден, че трябва да го направя. Тогава се обади брат ми, за да ме скастри: „Келеш, как може да се държиш по този начин – това е Славчо!“. Славчо е страхотно обаятелен човек, прекрасен манипулатор. Много бързо ме запали, за пет дни влязох в играта. Но изпаднах в шок, когато ме изненада, че трябва да бъда и вече остарелия Еди Казасян – все пак от последната ми роля в киното бяха минали двайсетина години, а дори не познавах героя си, съпругът на Леа Иванова. Имах щастието да общувам с брат му, големия Вили Казасян – с Хилдето Казасян сме израснали заедно в станцията на композиторите в Балчик. Та търсейки характерност, започнах да преследвам възрастни хора по „Витошка“ – някои от тях ме усетиха, стана малко неудобно, гледаха ме като някакъв странен луд. А аз исках да си открадна походка, за да не мисля за нея, докато съм на терен.
– В един от финалните Еди излиза като смазан от МВР, където е прочел досието на Леа Иванова, уличаващо я в сътрудничество със службите. Защо според вас тази тема отново заглъхна?
– Досиетата трябва да се отворят, за да се излезе на чисто и да се спрат спекулациите. Виж, с хората на изкуството е по-различно. Не мисля, че повечето тях са били доносници и злобни хора – били са принуждавани от обстоятелствата. Особено музикантите и художниците, които са искали да работят в чужбина, а после са говорили измислици, колкото да се отчетат.
– В „Януари“ по пиесата на Радичков сте Танецът, тоест дяволът. Интересно е какво каза за изпълнението ви Йосиф Сърчаджиев, с когото си партнирате във филма на Андрей Паунов.
– Йоско е невероятен, дава прекрасна енергия, толкова мил и хубав човек –действаше ми много успокояващо. Взех го с моята кола, за да отидем заедно на премиерата, а той през цялото време нареждаше: „Що не снимаш повече, бе? Що се мотаеш? Що не се върнеш в театъра, стига си губил време? Що се лигавиш, бе, докога ще те чакам?“. Той сериозно ми повлия покрай „Януари“, за да повярвам на себе си, че мога да се справям, че отново мога да съм добър в професията.
– Какво давате от себе си на героите?
– Понякога много. В „Живи комини“ на Радослав Спасов има сцена, в която Ивайло Христов лежи в ковчег – двамата с него сме делили една и съща жена, аз му говоря нещо. Направихме първия дубъл, но нещо не го почувствах. Тогава помолих Славето да извади Ивайло от ковчега – не можех да понеса той да играе труп. После го помолих да даде акъл. И той ми предложи: „Смачкай текста, прекарай го през теб“. Вкарах в монолога мои си неща, от моя живот – вече си ги бях измислил, но не си бях позволил да ги използвам. После останаха във филма.
– Как се променя, според вас, българинът във времето?
– Видя свят, стана по-отворен, по-малко расист. Но тежкото опростачване беше преднамерено и умишлено режисирано. Дава много лоши резултати. Както казва брат ми, във всяко училище поне година трябва да има история на изкуството – не всеки родител може да си позволи да води децата си из Европа. Но при подходящото възпитание на всеки трябва да му прави впечатление, че фасадите на десетки сгради в София за занемарени и олющени.
– Защо с вашите бизнес партньори не успяхте да спечелите конкурса за Дома на киното, след като два месеца го управлявахте в тежък за него момент?
– Просто не ни избраха – няма нищо задкулисно. Повлия фактът, че сме сложили реклама на стълбите – нямаше как да се мине без реклама, нито едно арт кино не може да съществува от спонсори. Може би повлия и това, че ние открито обявихме намерението си – да превърнем Дома на киното в по-лъскаво място. Но ние явно не сме свикнали да е лъскаво, чисто и подредено. Защо – нека някой да ми обясни, тоалетните в театрите трябва да бъдат толкова гадни. Ако случайно тоалетните в Дома на киното станат нормални, ако там ти сервират виното с прошуто и пармиджано, а не с пуканки, нима ще изгубим духа на седмото изкуство? А сега не знаем какво ще се случи с двете арт кина, „Одеон“ и „Люмиер“, след смъртта на Владо Трифонов – те съществуват благодарение на ентусиасти като него, с много енергия. А те остават все по-малобройни.
– Вярно ли е, че киното ни не може да се справи със своите кризи, които на нас, гледащите отстрани, ни се струват сякаш безкрайни?
– Не съм съгласен с подобна трактовка. Тежката криза, предизвикана от липса на пари, започна от 90-те и продължи две десетилетия. В този период произвеждахме по филм и половина на година. Излишно е да сравняваме с качеството през социализма – естествено, че след като се снимат по 35 филма, поне три от тях ще бъдат свестни. Никой и никога няма гаранция дали филмът ще стане хит или не. Сега киното ни върви нагоре, въпреки обърканите понятия. Побеснявам, когато някой каже: „Ама колко пари се дават за кино!“. Парите всъщност се дават за възпитанието на нацията, за културата й, за това да останем българи – българи в България. В Германия, където има 80 милиона зрители, правителството инвестира над 350 милиона само за кино. Ако искат миньорите да ме набият – ще им кажа къде живея, но финансирането на изкуствата е много важно. Проблемът е, че през последните години България е управлявана от популисти – всички се съобразяват с техните желания, а не с реалните необходимости на нацията. Нивото на културата сред народа пада – и падайки, диктува какво да се случва.
– Как ще коментирате слуховете, че във вашата гилдия всеки е срещу всеки?
– Не мразя никого. Не съм усетил някой мен да ме мрази. Едва ли съм изключение. С повечето колеги сме в страхотни отношения – помагаме си в трудни моменти.
– Пеете ли още?
– Под душа. През 2000 година бях направил кавър на „Бяла тишина“. Оттогава – нищо. Но може би и да се реша. Понякога ми се приисква, а аз съм спонтанен. Ще видим дали и кога ще му дойде времето.
