Тома БИКОВ
Кметът на София Васил Терзиев поиска 17 сгради в центъра на столицата да възстановят статута си на паметници на културата. По принцип предложението е логично, като се има предвид, че всяка от тези постройки има своята безспорна архитектурна и историческа стойност. Проблемът е в нелогичното отношение на държавата и закона към паметниците на културата. Затова и скептицизмът по отношение на това дали една сграда, която придобива статут на културен паметник, ще бъде опазена, е съвсем валиден. В тази връзка бих припомнил стотиците случаи на паднали къщи, обявени за паметници на културата, през последните десетилетия.
Очевидно е, че сам по себе си статутът не гарантира нищо освен ангажименти за собствениците. Те могат да се спазват, а могат и да не се спазват. Както се вижда, последното е честа практика. В повечето случаи става въпрос за паметници на културата от местно значение, което е най-ниският статут. За да разберем каква е грижата на държавата по отношение на паметниците на културата с местно значение (такива са огромна част от старите къщи в българските градове), можем да погледнем какво се случва със стария град в Несебър, който е обявен за паметник от световно значение и е в списъка на защитените обекти на ЮНЕСКО. Последното предполага огромна грижа, каквато обаче не се вижда и затова не е ясно колко време още Несебър ще бъде търпян в списъка. Та колко да се грижи държавата за паметниците от местно и национално значение, след като не полага грижи за паметник със световно значение, какъвто е Несебър.
Естествено, можем да бъдем крайно взискателни към работата на институциите, но е редно да споменем, че в Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) работят 56 души, които отговарят за десетки хиляди паметници на културата. За сравнение ще посоча, че през 80-те години на миналия век служителите в института са били около 1300. Тези 56 души са основно архитекти и отговарят за опазването на всички паметници от местно, национално и световно значение, които са на територията на България. Трябва да подчертаем, че българското законодателство е крайно рестриктивно по отношение на паметниците на културата и вменява опазване на всеки един от тях.
Самият списък с паметници е сравнително неясен. В него попадат от къщи на партизани без особена архитектурна стойност до Ивановските скални църкви и тракийската гробница в Свещари. Това е и причината собствениците на къщи, които са паметници на културата, да чакат с месеци разрешение за боядисване на фасадата например. И тъй като се опазва всичко, всъщност не се опазва нищо.
Огромна част от паметниците на културата са частна или общинска собственост. По тази линия държавата основно изисква грижа и евентуално глобява при липса на такава. Помощ не се предоставя. Затова, да си собственик на къща, която е паметник на културата, гарантира главно проблеми, а не престиж.
Когато преди няколко години възникна идеята за обновяване на стари сгради, се оказа, че цялото внимание на държавата се насочи към панелните блокове. Факт е, че там живеят много повече хора, отколкото в паметници на културата, но да се обновява единствено социалистическия бетонен пейзаж ми се струва нелогично. На този фон сградата на бившия нотариат в София, която е сред най-красивите в столицата, се е превърнала в незаконно сметище и язва в центъра на столицата. Към това трябва да прибавим, че тя е собственост на… Министерството на културата. Същото, което отговаря за опазването на недвижимото културно наследство. От позицията на институция, която не е в състояние да се грижи за собствените си паметници, министерството ще трябва да глобява останалите недобросъвестни собственици. Няма как да очакваме големи постижения при подобна конфигурация.
Може да се изпише доста за проблемите на недвижимото културно наследство, но едва ли би имало голяма полза от това. Далеч по-важен е въпросът какво може да се направи. Особено важно е на законодателно ниво държавата да промени отношението си към собствениците на недвижимо културно наследство. Администрацията да престане да ги разглежда като длъжници и роби на имуществото си, а да ги подпомага системно в опазването му. Защото, след като държавата е установила, че определена къща е ценност от национално или местно значение, би трябвало да бъде така добра да участва в опазването на тази ценност, а не да играе единствено ролята на пъдар, а понякога и на рекетьор. Преди време попитах един заместник-министър на културата колко би струвало, ако държавата се погрижи истински за стария град в Несебър и компенсира собствениците за това, че им забранява да извършват редица дейности, каквито собственици на редови сгради могат да извършват. Отговорът беше: около 10 милиона лева на година. Изводът е, че за да спестим 10 милиона лева на година, които са нищожна сума в сравнение с годишните разходи на държавата, сме готови да унищожим паметник на културата със световно значение.
На второ място би трябвало да се състави адекватен списък на недвижимото културно наследство, който да включва сгради, които наистина представляват ценност. Недвижимото културно наследство от местно значение би могло да се управлява от регионални структури на НИНКН, което ще облекчи достъпа, а оттам ще ограничи и възможностите за корупция.
Чак на трето място трябва да дойдат рестрикциите. Те биха могли да се прилагат спрямо недобросъвестни собственици, които не са се възползвали от възможностите за подпомагане, каквито преди това трябва да създаде държавата.
Ако се вгледаме в масовото състояние на недвижимото културно наследство, ще видим, че сами по себе си рестрикциите не вършат никаква работа. Няма полза и от непрестанното издаване на статути. Ако за държавата наистина е важно да се опазва недвижимото културно наследство, то означава да се отделя специален бюджет за това, който да бъде придружен и със сериозно внимание към темата. В момента не се вижда нито едното, нито другото. Затова и докато едни къщи придобиват статут, други със статут падат, а българските градове губят голяма част от чара си.
