След пауза от седем години Даниел Цочев се завърна в българския театър с две чудесни роли. В „Есенна градина“ на Малък градски театър „Зад канала“ е генерал, отчужден прагматик, който е в сложни отношения със семейството си. Актьорът изгражда плътен образ в спектакъла на Юрий Дачев по американската парафраза на Чеховата „Вишнева градина“. В „Засекретено разследване“ на Иван Добчев в Театър „199“ по пиесата на скандалния руски драматург Иван Вирипаев, друга знакова премиера на сезона с още две представления на 27 юни и 25 юли, Цочев е преподавател от Колумбийския университет. Той анализира хаотичното ни настояще и прогнозира несигурното бъдеще през призмата на науката, вярата и интимността. Последната дума в постановката е тъкмо на професора, който хладнокръвно обещава апокалипсис.
– Трудно ли се изговарят толкова реплики на сцената, които имате в „Засекретено разследване“, господин Цочев?
– След първата уплаха от 30-те страници с монолози на героя ми, се стъписах от категоричната необходимост с колегите да звучим убедително максимално песимистично, за да ни повярват зрителите. Защото в „Засекретено разследване“ коментираме генералната тема на днешното човечество – има ли надежда да опазим живота си под угрозата от надвисналата екологична катастрофа. Финалната фраза на моя професор е „Да подготвим децата си, че ги чака тежко бъдеще и мъчителна смърт“.
– Питах Иван Добчев, питам и вас: има ли обществото ни сетива за този дебат?
– Никакви. Твърде много хора трябва да се променят, а това е невъзможно. Пиесата поставя силно социални въпроси. Един от тях е къде са честните, позитивни, дружелюбни, открити отношения? Само ако сме обединени, ще се справим с екологичните проблеми. Хората са 0,1 процент от живота на планетата. Нека бъдем реалисти – земята няма да загине, само човечеството е заплашено. Само ние ще изчезнем като експеримент. И само ние можем да спасим бъдещето. Но всичко това е въпрос на еволюция, в която по-ниско развитите пречат на по-високо развитите. Това го виждаме всеки ден около нас – в ежедневието, на улицата, в политиката.
– На повечето зрители обаче не им е интересно да се задълбават в толкова съдбовни размисли, те си искат реалитата.
– Открай време е хляб и зрелища. Голямата вина на нашата гилдия е, че задоволява низките страсти. Артистите забравят, че изкуството възпитава и извисява в духовност. Трябва да даваме на хората това, от което имат нужда, а не това, което искат. Вече ударихме в дъното. Публиката се дави в тъпи евтини смешки. Но някои колеги продължават. Дори когато играят трагикомедия, призовават „Елате да се посмеем“. Сигурни са, че така кореспондират с повечето зрители. По-лекичко, по-забавничко да върви животът, защото животът е тежък.
– Но на вашия музикален спектакъл „На нея с обич! Емил Димитров“ хората плачат и пеят.
– Да, защото разказът за легендарния артист и 16-те му хита, които изпълнявам на живо, ги вдъхновяват. Щастливи са, защото се докосват до Емил Димитров. Последно гостувахме с представлението в Дъблин, беше изключителна емоция.
– Наистина ли само веднъж сте общували с Емил Димитров?
– Да. На последния „Златен Орфей“ през 1999-а, малко след това той получи инсулт. Техническият екип на БНТ и ние, водещите – аз и Нели Топалова, бяхме превозени с автобус, докато всички певци пътуваха към Слънчев бряг с автомобилите си. Не можах да повярвам на очите си, когато, качвайки се в рейса, видях на първата седалка моя кумир Емил Димитров. Мълчалив, самотен, един от нас, простосмъртните. През следващите дни на Орфея забелязах отношението на повечето му колеги към него – като към вече несъществуващ персонаж. Позволих си да го помоля за единствена обща снимка в гримьорната.
– Как си обяснявате подобно поведение на хора от неговото съсловие?
– Най-после бяха уцелили момента да изразят завистта си и злобата към този, който ги превъзхождаше тотално. Никой тогава, а и по-късно, не успя да стигне Емил Димитров в международната му слава на композитор и певец – и във Франция, и в СССР. Затова избраха да му го върнат, когато вече беше съвсем безпомощен. С Нели /Нели Бенова – сценарист, продуцент и съпруга на актьора – б.а/ сякаш усетихме подобно настроение към нас от страна на някои представители на популярната музика заради „На нея с обич! Емил Димитров“. Може би им се видя прекалено, че пея в НДК и из цяла България. Определено доловихме враждебност. Не искам да влизам в подробности, но преди втория концерт в НДК някой даде поръчка да стопират афишите за събитието. 2000 от тях останаха неразлепени. През социализма е имало опити да задушат и цензурират Емил Димитров, да спрат хитовете му. Сега ние трябва да се борим, за да възкресим паметта за него и творчеството му. За да се чуе всичко онова, което трябва да остане за поколенията. Ласка Минчева, Бог да я прости, вече полусляпа, успя да дойде в НДК, а после ми каза: „Мислех, че знам всичко за Емил, но сте направили нещо забележително“. Да не говорим за Богдана, която и на двата концерта не спря да плаче. „Затварям си очите и все едно него чувам“, сподели тя. „Леле, нямаше да знам защо съм жив, ако не бях дошъл“, призна Етиен Леви.
– Защо не се изкушихте да останете в Европа или Северна Америка в началото на 90-те години, докато гастролирахте с уникалното шоу „Магическите гласове“, в което седем актьори пееха акапелно на четири гласа, разказваха и танцуваха?
– Мина ми през акъла, но не съм рисков играч. Знаехме, че двама от нас се готвят да го направят. След първото ни участие на фестивала в канадския град Едмънтън отлетяхме за Торонто. Стефка, в момента не мога да сетя фамилията й, първо смяташе да приключим с турнето и след това да ни напусне. Но двете момчета, които я посрещнаха на летището в Торонто, я изплашиха, че Канада всеки момент ще приключи с приемането на емигранти от Източна Европа. Пак те ни показаха „Торонто джърнъл“ – снимките на подпаления в София Партиен дом беше сред сензациите във вестника. Беше август на 1990-а. „Виж, брат ми, къде ще се върнем“, подхвърлих на Андрей Баташов. „Дани, дай да видим Америка, после ще се приберем и ще видим“, отговори ми той. Митко Маринов остана в Ноксвил, щата Тенеси. Върнахме се петима – аз, Андрей, Биляна Стойчева – по-малката дъщеря на Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев, отдавна е професор в Щатите, Антония Малинова, която от години живее и работи във Франция, и Евгени Господинов. През 1991-а отново тръгнахме и отново се върнахме. Но съм щастлив, че Митко Маринов удържа на всички изпитания и успя.
– Дали тогава не разчетохте правилно знаците на съдбата?
– Бях спечелил конкурс в „Сълза и смях“, имах място и в майсторския клас на Енчо Халачев в Учебния театър, играех при Леон Даниел в „Напразни усилия на любовта“. Случи се всичко, за което бях мечтал – да бъда актьор, при това в София, което в онези години беше почти немислимо. Как можех да допусна, че битието на България ще се преобърне. На турнето в САЩ през 1991-а с нас беше Йълдъз Ибрахимова. Обикаляше света, но за първи път стъпваше в Ню Йорк. С нея много си говорехме за американската мечта. Защото когато можеш в Америка, ще бъдеш оценен, когато можеш в България, ще бъдеш потопен и унищожен. Но не съжалявам, че не останах в Щатите. Иначе нямаше да срещна Нели и да родим Филип.
– В Северна Америка не направихте ли поне запис на „Магическите гласове“?
– Още в Канада ни поканиха да влезем в студио. Тогавашният водач на групата, Дамян Попхристов, реши, че няма нужда. Не искам да си представям какво можеше да се случи, ако бяхме направили този запис.
– Доколкото си спомням обаче, не се задържахте достатъчно дълго в „Сълза и смях“.
– Не ме използваха достатъчно. Дебютирах като тъмнокож в „Едмънд“ на Дейвид Мамет под режисурата на Руси Карабалиев, който ме беше харесал на абсолвентските представления във ВИТИЗ, последваха „Фантазьорите“, мюзикълът „Пепеляшка супер стар“, „Сизиф“, „Службогонци“ с Георги Русев. През 1996 година дойде нов директор – Андрей Калудов. Уволни Огнян Узунов – по стар комунистически навик през лятото, за да няма протести. Но Огнян му заведе дело. Аз и Руси Карабалиев бяхме призовани за свидетели. И понеже казахме, че Калудов няма никакви основания да освобождава Огнян, договорът ми не беше подновен. Венцислав Кисьов и Васил Банов се бяха опитали да му обяснят, че трупата има нужда от актьор като мен, но всичко беше напразно. А аз съм горд човек, не мога да се моля. Веднага отидох в театър „Възраждане“, където се зарових за 20 години. Най-после реших да се махна, когато с Нели започнахме проекта „Емил Димитров“. За съжаление не знаехме каква е реалността в шоубизнеса, не подозирахме какви препятствия ще трябва да преодоляваме. Никак не е лесно да си артист на свободна практика в България. В независимия сектор си зависим от всичко и от всички. Принципите в конкуренцията са подменени. Наемът в НДК е еднакъв и за български артисти, и за „Фантомът на операта“, който продава билети по 200 лева.
– Гледали сме ви в почти всички сериали – от „Патриархат“ до „Съни бийч“, но сте играл в повече английски и американски филми, отколкото в български. Защо така ви се получава?
– В родните филми основният герой, макар и в различни проявления и превъплъщения, си остава Бай Ганьо. А аз не съм подходящ за Бай Ганьо. Когато Иван Иванов напусна киното, с него умря надеждата за другия тип герой – очарователен, освободен, неподкупен. Системата отказа Иван, той остана сам със себе си и се затвори. Защото системата си иска Бай Ганьо.
– Защо, според вас, интелектуалците в България винаги са малцинство?
– Не знам. Преди години Станислав Стратиев и още няколко талантливи мъже като него се опитваха плахо да реагират на системата. Повечето обаче бяха известните, които коленичеха пред нея. Не е честно да сме малцинство с уменията ни, с възпитанието си, с дарбите си, ценза и опита си. Не е честно да сме в ъгъла. Истинските интелектуалци носят особена чувствителност, крехка ранимост и изявена емоционалност. А тези качества не те превръщат в борец, не ти дават сила за битки. Но откакто наскоро станах на 60, си казвам всичко. Не се страхувам, не се съобразявам с „Недей, че ще ти стане още по-трудно“. Ами няма за кога. То, между творците липсва достатъчно коректност, какво да говорим за другите. Съюзът на артистите и неговият председател Христо Мутафчиев са длъжници на малкото останали най-възрастни колеги – какво пречи да ги срещнат за последен път с публиката, за да чуят предпоследните аплодисменти. САБ е формална организация, а Христо Мутафчиев винаги е с властта.
– Как се отнасяте към подробностите от политическия пейзаж тук и сега?
– Положението е отчайващо. Онемяваш от случващото се в държавата. Управляват ни хора за затвора – мутри, крадци. Те определят живота, принципите и критериите. Кретенизъм, който нагнетява. Политици, които целят да опростачват гласоподавателите, за да ги командват по-лесно, дадоха воля и път на чалгата. Загубихме качествената си публика. А творецът като няма публика, няма изява, като няма изява, няма самочувствие – как да стане революционер. Уж не е жертва, но много успешно е смачкан от властта. Заради всичко това семейното ни желание да се махнем от държавата се засилва все повече. А България е толкова красива. Наскоро с Нели бяхме на север от Варна, природата е вълшебна, как да си тръгнем? Но сега, след резултатите от поредните избори, си казахме, че не виждаме изход. Добре, че изпратихме сина ни Филип в престижно музикално училище в Англия.
– Някой път питате ли се какво би казал за днешното ни битие Левски, в чиито образ влязохте преди години?
– Вероятно ще сложи още четири въпросителни след „Народе“. Апостола на свободата в „Тайната вечеря на Дякона Левски“ от Стефан Цанев е от най-трудните мигове в кариерата ми. Той е кръст и чест за мен. Още докато репетирахме, осъзнавах, че публиката може да го хареса, но може и безапелационно да го отрече. Левски има толкова лица, колкото са българите по света, всеки носи своята представа за него.
Водещият на „Игра за милиони“ от 4 години прави вино
Готов съм да работя във френско шато или в италианска изба, признава актьорът, който озвучава на български д-р Хаус
Даниел Цочев е известен в съсловието като истински работохолик. В началото на 90-те години, когато публиката е по улиците и площадите, се пробва с производство на палачинки. Бизнесът започва да яде от времето му за сцената и се отказва. Историята се повтаря, когато се нагърбва с ролята на търговец на кафе. През последните четири години обаче много сериозно овладява два занаята – реставрира стари мебели и прави вино.
„Първите ми опити дадоха добри резултати. За нещастие, ковидът отнесе професор Кристиян Спасов, който ме научи. Много свестен, един от първите ни експерти по алтернативни енергийни източници. Това, че именно той ме въведе в това изкуство, също е някакъв знак. Защото някога баща ми сам си гледаше лозето и си произвеждаше виното – от началото до края, а с брат ми се включвахме чак на дегустацията. Сега, след години, друг човек ме омагьоса в творчеството на божествените еликсири. Защо с Нели да не отворим малко шато за вино, събития и сватби във Франция или в Италия. Ние умеем да правим хората щастливи. Е, там няма да съм Даниел Цочев. Но ще има спокойствие, ще има любов и вино, както се казва в прекрасния филм „Добра година“, споделя някогашният водещ на „Игра за милиони“.
Засега обаче гласът на Даниел Цочев продължава да звучи по тв каналите. Първата му работа в дублажа е по минисериала „Дъщерята на Мистрал“. Един след друг следват „Д-р Хаус“, „Спешно отделение“, „Сексът и градът“, „Ориндж Каунти“, „Забравени досиета“, „Менталистът“. „Хората не подозират какви нерви хабиш дори за единствен дублаж. Има какви ли не сложни ситуации. Веднъж трябваше да дублирам четирима, които не само, че се събраха на едно и също място, но и се изпонапиха“.
За съжаление, когато се среща очи в очи с Хю Лори, чиито д-р Хаус е запазена марка и за двамата, не успява да размени повече от няколко протоколни фрази. „С Нели бяхме в Любляна за концерт на Ленард Коен, той е певецът на нашата любов. Докато я чаках в хотелската стая, чух по телевизора, че Хю Лори също е в Любляна. Веднага хукнахме към Летния театър, където, естествено, ни потвърдиха, че шоу има, но билети няма. Нели започна да обяснява, че аз съм актьор, че съм българският глас на д-р Хаус, че трябва да го видим и чуем. Хората се усмихваха любезно, но нищо повече. И чак когато им каза, че им е колежка – продуцент и пи ар, ни дадоха два журналистически паса. За първи път изнахалствах – седнахме на четвъртия ред, откъдето слушахме Хю Лори и неговия „Копър ботъм бенд“.
След финала отиват зад кулисите, но продуцентът на Хю Лори им казва: „Можете да го поздравите, но без разговори и снимки“. На следващата година Хю Лори пее в НДК, но отново не е възможно да общуват. Актьорът иска да се отдалечи от славата на д-р Хаус, държи да го познават повече като музикант.
Четенето на книги за платформата „Сторител“ е друга тръпка на Даниел Цочев. Тръгва от романите на Яна Язова за Левски, Бенковски и Шипка, продължава с „Винету“, „12 правила за живота: Противоотрова срещу хаоса“, „Когато Ницше плака“, „Монахът, който продаде своето ферари“, „Богат, беден“.
Албена АТАНАСОВА
