Неговият баща е написал партитурите на „Криворазбраната цивилизация“. Мюзикъл, станал хит през 70-те години на миналия век, който и днес гледаме със симпатична носталгия, тъй като ни връща към някогашните новогодишните програми на Националната телевизия, свързвани главно с името на Хачо Бояджиев. Дечо Таралежков-син носи името на баща си, един от ярките български композитори. Неговият път обаче е самостоятелен, понякога трънлив, но винаги с някаква посока. Това е пътят на сценариста и драматурга, като по собствените му думи той се стреми да се вглежда в човека отвъд клишетата.
Срещата ми с Таралежков-младши е броени дни преди премиерата на дебютния филм в игралното кино на режисьорката Татяна Пандурска „Диви ягоди“, където той е съсценарист.
Драмата с елементи на комедия разказва за преуморена нюйоркска архитектка на име Дафни Бело. Тя се завръща в България и по-конкретно в Родопите, за да наследи къща на баба си, която никога не е виждала. Докато разкрива семейната история с немалко тайни, Дафни намира път към своето „аз“. Среща се с местни хора и попада в ситуации, в които усеща истинска човешка топлота. Филмът вече е по екраните, показван е на различни фестивали, единият от които във Варшава.
С 43-годишния Дечо Таралежков сядаме на късен брънч в Cakey Bakey на улица „Шипка“ в столицата. В това уютно кафене изборът от паста, кишове, салата, торти и други вкусотии е богат.
Събеседникът ми си поръчва киш с козе сирене и чери домати, а аз тапас с крема сирене и сьомга. Допълваме поръчката с класически чийзкейк и лимонов тарт с тъмен шоколад, както и с капучино и жасминов чай с малини. В този следобеден час Cakey Bakey е пълен само с млади хора, повечето са се взрели в лаптопите или телефоните си.
Срещата с Дечо джуниър е много приятна и леко носталгична за мен. Причината е, че познавах добре баща му, а него го помня от много малък. Освен това вече съм гледала два пъти „Диви ягоди“, с режисьорката му сме приятелки, филмът ми харесва и изобщо се получава почти роднинска връзка.
В кариерата на младия Таралежков това е четвърти пълнометражен филм. Освен сценарист той е и прохождащ продуцент. Има собствена компания заедно със съдружника си, режисьора Камен Ковадов. Името на Дечо се свързва и с Кристина Грозева и Петър Вълчанов, с които стоят зад филма „Слава“, „Бащата“, документалната лента „Триумф“ за царичинската мистерия.
„Диви ягоди обаче ми е много важен филм, защото в него виждам работата си претворена на екрана. Освен това в сценария има мои семейни преживявания“, започва разказа си Дечо.
Всъщност именно семейната история е важен жалон в живота на Таралежков.
Той израства в дом, в който музиката не е фон, а начин на мислене.
Баща му, композиторът Дечо Таралежков, оставя дълбока следа в българската музикална култура. За сина това е едновременно дар и изпитание, което е свързано с усилията да намери своя език, различен, но не откъснат от чувствителността, в която е възпитан.
„Аз съм израснал и отгледан в контекста на моя баща. Той е формирал вкусовете ми за музика, филми, за всичко. В нашето семейство винаги е имало интерес към киното. Родителите ми никога не са ми забранявали да гледам филмите за по-големи. Беше много интересно, защото баща ми винаги предричаше какво ще се случи на финала. Коронната му реплика беше: „Аз съм го писал този сценарий“. Може би тогава съм започнал да се влюбвам в професията на драматурга и сценариста.“
Дечо Таралежков-младши завършва Немската гимназия в София. На 18 години обаче губи баща си, с когото имат 54 години разлика. „Бях тийнейджър и целият интерес към баща ми започна да се поражда по-късно, когато започнах да съзрявам“, признава той.
Когато родителят ти е известен композитор, е съвсем естествено музиката да покори и сина. Когато Дечо е на 4–5 години, баща му му подарява електрическо пиано Casio. „Започнах да разцъквам на него, от малък имах усет за музика, явно кръвта вода не става.“ На 14-годишна възраст става китарист и почти певец, уточнява той. По това време започва да се подвизава и като фронтмен на две групи.
Когато композиторът Дечо Таралежков написва мюзикъла „Криворазбраната цивилизация“ по произведението на Добри Войников, синът му все още не е роден.
Мюзикълът е представен по БНТ през 1974 г., режисьор е Хачо Бояджиев.
Дечо-младши неведнъж го е гледал по телевизията и както казва днес – много го харесва. „Бледи са спомените ми от онова време, но помня в детайли разговорите с баща ми за произведенията му. Сега изпитвам голяма празнота, защото вече няма почти никой, който да ми разкаже за баща ми, остана само майка ми“, признава сценаристът. Все пак той пази спомена за баща си и някои от разговорите, които двамата са водили, пренася в сценариите си. „И до ден днешен продължавам да общувам с идеята си за него. Вложил съм това и в „Диви ягоди“. Там присъства темата за бащата, който е останал непознат, и това е вложено в историята на главната героиня“, казва Таралежков.
Тук споделям с Дечо свой спомен от баща му. Композиторът Таралежков е единственият човек, когото познавам да извайва буквите. В това няма нищо случайно, защото хората от неговото поколение са учили краснопис. Освен това завършва право, а след това в Консерваторията учи кларинет, саксофон и композиция. Красивият почерк на Дечо Таралежков може да се види и днес на партитурите, които семейството пази като очите си.
„Голямата страст на баща ми бяха мюзикълите и от малък ме захранваше с този жанр.
С него сме гледали всички най-значими американски образци. Както и рок опери. Мисля, че именно те бяха негова нереализирана мечта.“
В годината, в която композиторът Таралежков напуска този свят, 18-годишният Дечо, повлечен от вълната за образование в чужбина, поема към университет в Мюнхен. Там е приет социология, а в избора на Германия за висшето му образование се намесва любовта. Просто тръгва със своя съученичка. Пътищата им обаче се разделят и момичето поема към Берлин, а той остава в Мюнхен.
„Първата година учех активно, но на втората вече ми стана ясно, че социологията не е за мен. Освен това след първата ми любов друга любов започна де ме дърпа към България. Междувременно създадохме нова група, защото през всички ваканции се връщах у дома, така и не намерих работа в Германия, за да се издържам“, връща лентата Таралежков.
Едно от момчетата в групата, в която Дечо свири, било завършило режисура и тъкмо то го мотивира да кандидатства в НАТФИЗ. Така Таралежков-син е приет в специалност „Драматургия“. Любопитна подробност е, че до този момент той не е писал никога сценарии или драматургични творби, с изключение на текстове за песни. Едва малко преди изпитите разбира как се пише сценарий. Казва си – окей, това май го мога, и тръгва на подготвителни курсове в НАТФИЗ. Стига до четвърти кръг, когато шефът на изпитната комисия
проф. Станислав Семерджиев го пита дали е син на композитора Дечо Таралежков.
Колелото се завърта и през последното десетилетие Таралежков-младши е един от разпознаваемите гласове в съвременното българско кино. Филмът „Слава“ излиза през 2016 г. и се превръща в международно събитие. Сценарият е изчистен, лишен от сантименталност, но болезнено точен – качество, което ще се превърне в запазена марка на Таралежков.
В следващия филм „Бащата“ (2019 г.) продължава тази линия, но вмъква и повече ирония. Филмът, отличен на фестивала в Карлови Вари, говори за загубата, за неспособността да се сбогуваш и за абсурдите, които животът поднася, когато си най-уязвим. С „Триумф“ (2024 г.) Дечо Таралежков влиза в ново поле – филм, вдъхновен от реални събития и мистификации около дупката в Царичина, която навремето военни и екстрасенси копаят, за да открият първия прачовек.
За Дечо Таралежков 2026 година ще бъде белязана от излизането на „Диви ягоди“.
Около името му се разшумява и покрай нашумелия филм „Гунди“. Причината е, че Иван Христов и Андрей Арнаудов не получават финансиране на продуцирания от тях филм за легендарния ни футболист заради оценката на един от членовете на комисията на Националния филмов център и това е Дечо Таралежков. Любопитствам за подробности около този драматичен сюжет в кинаджийската ни гилдия.
„Тогава разсърдих много хора.
Категоричен съм обаче, че давах оценки според собствените си критерии.
На такива конкурсни сесии се явяват и много лоши проекти, но понеже сме малка гилдия, членовете на журито се притесняват да не обидят някого. Още повече че, ако следващия път ти кандидатстваш за субсидия, могат да ти го върнат тъпкано. На мен ми се е случвало, има реваншизъм“, обяснява Дечо Таралежков. В конкретния случай с „Гунди“ той е категоричен, че оценките му са били средни, възможно най-обективните и без капка тенденциозност.
За Таралежков е ясно, че филм за такава легендарна фигура като Георги Аспарухов със сигурност ще се гледа и ще бъде харесан, независимо колко добре е направен. Както и че е необходимо да има филми за големите български личности. Питам го защо в такъв случай дава средна оценка и проектът не минава за финансиране от Националния филмов център. „Проектът беше разработен по доста телевизионно-сапунен начин. Такъв е и филмът, който излезе на екраните“, отсича драматургът.
Признава обаче, че тогава допуска гаф, заради който авторът на сценария за „Гунди“ Емил Бонев му се разсърдва не на шега. Ето и историята. За изключително кратко време комисията на НФЦ трябва да оцени 120 проекта. Напрежението е голямо, в главата на Дечо става късо съединение. Така, без да иска, Таралежков обърква сценариста на „Гунди“ с друг автор, който е починал. В коментара си написва, че те „не са намерили адекватен заместник на покойния Емил Бонев, за да доразработят проекта“.
„На мен този проект наистина ми седеше недоработен. Оттам ми скочиха, че сценаристът е жив, какъв съм аз, че да пиша такива неща.
Набедиха НФЦ, че подбирали хора от кол и въже за комисиите и прочее“,
разказва Таралежков. След това споделя, че съставянето на филмови комисии никак не е лесно. Експертите в тях се подбират по определени параметри. С жребий се изтеглят 10 имена от различните гилдии, като двама са режисьори, включват се по един продуцент, сценарист, оператор, актьор и критик.
„Наистина е сложно да се сформира комисия. Повечето отказват, тъй като и те кандидатстват за финансиране от НФЦ и могат впоследствие да бъдат порязани. Освен това тази работа е ниско заплатена“, обобщава Таралежков.
Въпреки напрежението, което изживява около „Гунди“, питам Дечо дали сега би участвал във филмовата комисия на НФЦ. Отговорът му се оказва положителен, въпреки че тогава се зарекъл поне 10 години да изчака, за да се отмие лошият вкус в устата му от цялата история.
„Знам, че са се заричали мой проект никога повече да не мине през Националния филмов център – признава сценаристът. – Може да съм си позволил по-остър език, но няма как да си затварям очите само за да не обидя някого. Стремя се да давам обективни оценки, което би било от полза и за този, който кандидатства за финансиране.“
Връщам разговора отново към баща му и питам Дечо има ли специални вещи, които пази за спомен. Признава, че съхранява и досега любимата на композитора тоалетна вода „Ацтек“. В шишенцето е останала по-малко от един пръст течност. „Беше при майка ми, но го взех при мен. Това е миризмата на баща ми, която последно помня. Шишенцето е кафяво като статуетка с причудлива форма. От време на време го подушвам“, признава Дечо.
Извън прожекторите Таралежков-младши остава сдържан, почти аскетичен, не обича да говори за себе си. Той е от онези автори, които не бързат, и се стреми всеки негов следващ проект да е своеобразно продължение на предишния.
Разделяме се с прегръдка и се уговаряме да се видим на премиерата на „Диви ягоди“. Половин час по-късно Дечо ми пише във Вайбър, че освен одеколона на баща си, пази и носи и негова тениска. Тя е синя с два надписа – отпред Nashville, а на ръкава Music City USA.
МЕНЮ
Cakey Bakey
Киш с козе сирене и чери домати – 3,83 евро
Тапас с крема сирене и сьомга – 1,53 евро
Класически чийзкейк – 3,83 евро
Лимонов тарт с тъмен шоколад – 4,55 евро
Капучино – 2,53 евро
Жасминов чай с малини – 2,45 евро
ОБЩО – 18,72 евро
Петя Бахарова