Дейвид Хокни, който се изкачи до върховете на световното изкуство със своите жизнерадостни пейзажи, изразителни портрети и ярки картини на плувни басейни, почина на 88-годишна възраст. Неговите изображения на познати образи, често създавани с ярки акрилни бои, му спечелиха титлата на един от бащите на британския поп арт. Хокни обаче така и не се присъедини към това движение – нито към което и да е друго – като настояваше, че огромното му творчество се основава просто на „гледане, винаги гледане“.
„Светът е много, много красив, ако го погледнеш, но повечето хора не гледат особено, нали?“, казва Хокни в интервю от 2019 г. за Музея за модерно изкуство „Луизиана“ в Хумлебек, Дания. „Те впиват поглед в земята пред себе си, за да могат да вървят, но всъщност не вникват в нещата наистина добре, с интензивност… Аз го правя.“
Хокни е починал мирно в дома си в четвъртък, съобщи неговата публицистка Ерика Болтън.
Произхождащ от скромно семейство в Западен Йоркшир, Англия, Хокни бързо се утвърждава като динамична фигура в арт средите, завладявайки първо Лондон. След това той се заема да стане „Пиранези на Лос Анджелис“ – препратка към художника от XVIII век, чиито гравюри документират Италия от неговото време, а по-късно се посвещава на английските и френските пейзажи. Неговият неуморен интелект и самоувереност го тласкат към наситени с цвят фигуративни творби, вместо към абстрактния експресионизъм или поп арта на много от неговите съвременници.
Хокни усъвършенства уникалната си естетика благодарение на своите пътувания и неутолимия си апетит към експериментите и технологиите. В продължение на повече от 60 години той преминава от една техника към друга – рисува с маслени бои, акрил и акварел, създава рисунки, графики и творби както на факс и копирни машини, така и на iPad-и и iPhone-и.
Той проектира декори за театрални постановки и завеси за опери, а с помощта на iPad създаде мотив с цветове от глог за витраж в Уестминстърското абатство в чест на управлението на кралица Елизабет II.
Шеговит и решителен, Хокни не се плашеше от малки или големи бунтове. Любител на тютюна от 16-годишна възраст, той предизвика фурор по време на пандемията от Covid-19, като публично изказа предположение, че пушачите може да имат имунитет срещу вируса. Въпреки че беше страстен читател, правописът му сериозно куцаше, като в една картина от 1961 г. увековечи думата „tea“ (чай) като „tae“. Той пренебрегваше правилата на художественото училище и отказваше да крие хомосексуалността си в епоха, когато мнозина го правеха. Когато загубата на слуха в средна възраст го принуди да разчита на слухови апарати, той приписа на това състояние засилването на възприятията си за света около него и подобряването на изкуството си.
Хитовите изложби на популярните творби на Хокни привличаха рекорден брой посетители в музеите. През 2018 г. картината му „Портрет на художник (Басейн с две фигури)“ беше продадена за 90,3 милиона долара – по това време най-високата сума, плащана на търг за жив художник. С това Хокни отне титлата от Джеф Кунс, който обаче си я върна на следващата година, когато скулптурата му „Заек“ беше продадена за 91 милиона долара.
Той беше известен и с портретите си, често на двойки, като например приятелите му – писателят Кристофър Ишърууд и художникът Дон Бачарди. Сред останалите му модели бяха дакелите му Стенли и Буджи; приятели като дизайнерката на текстил Селия Бъртвел и кураторът Хенри Гелдзалер; както и членове на семейството му, включително майка му и баща му. Художникът документираше и собственото си лице и тяло от младостта до старостта с безкомпромисни изображения на отпечатъка на времето.
Още откакто започва да снима с Полароид през 60-те години, Хокни поддържа интензивна връзка с фотографията, правейки хиляди снимки и използвайки някои от тях в колажи и други творби. Той работеше и с 35-милиметрови фотоапарати и цифрови устройства, но твърдеше, че фотографията не може да улови природата по същия начин, по който го прави живописта.
Хокни е роден през 1937 г. в Брадфорд, Англия. Като момче е привлечен от живописта и самата механика на движението на четката от палитрата към платното. В интервюта той си спомня как като дете е бил запленен от гледката на баща си, който използва свежа боя, за да направи очуканите велосипеди да изглеждат като нови. Още в училище той се насочва към часовете по изкуство и споделя, че на 11-годишна възраст вече е бил решил да стане художник.