През златист есенен ден в близкото минало Деян Енев среща Йордан Радичков в софийския парк „Заимов“. Сядат на пейка под лъчите на оттеглящото се слънце и корифеят казва на младия си колега: „Деяне, докато човек стигне до истинските думи, преминава през страшни, големи, безводни пространства“. Ехото на тази „литературна“ Радичкова мъдрост сякаш се носи над разказите, които Деян Енев събира в новата си книга „Тъгувам за Киото“ („Жанет 45“). В тях няма никакво словесно разпищолване, а и авторът им не крие, че вече бяга от украшенията, търсейки онова, което е отвъд историята.
Може би тъкмо заради това е избрал въпросното заглавие. В началния текст, напомнящ за онзи тип изповед, от която ти става тъжно на самия теб, а не само на слушателя, Деян Енев признава, че никога няма да отиде в Киото. Старата столица на Япония, обявена за най-красивия град в островната държава, е толкова омагьосваща, че дори е пощадена от американските бомби. Затова императорът на хайкуто Мацуо Башьо лее емоцията си: „Дори в Киото, чувайки гласа на кукувицата, тъгувам за Киото“.
„Киото е символ на това, което няма да видим, но към което сме се стремили цял живот“, уточнява Деян Енев. Може би все пак той ще продължи да мечтае за азиатските забележителности – Златния павилион Кинкаку-джи, Сребърния павилион Гинкаку-джи, храма Шинкойн, императорската вила Кацура, Парка на маймуните „Иуатайма“… “ Ако има носталгия към бъдещето, това е Киото. Но то прилича и на тайна. Знае се, че добрият разказ се гради и на тайната – тя го спасява и го превръща в нещо различно, в нещо ново“, коментира авторът на премиерата на томчето.
В първия раздел на сборника присъства войната. Деструкцията на човешкото е извън конкретиката. Особено хващащ е образът на майката на Бога, която приема поклоните и молитвите на хората.
Във втората част на сборника Деян Енев е истински сценарист и режисьор на битието, което е „едновременно на две скорости. Едната е свързаната с ежедневието, където си дребнав, нервен, невротичен, злобен, сякаш са изсипали в тялото ти чувал кабарчета. Живееш, а не виждаш, живееш, а не чуваш. Другата скорост е онази, която обикновено се отключва у нас, когато ни сполетят големите житейски събития…“. Героите са работник по строежите, търговец книжар на сергия, продавач на семки и стихове, пощальон, портиер. Всеки от тях разполага с едно „патронче“ евтин алкохол. В „Ален Делон“ безработен 65-годишен се пробва като охранител, за да угоди на побеснялата си жена. Вечно тъжният персонаж в „Клоунът“ слисва с откровеност: „Дозата на смешното в човека, онова за всекидневна употреба, е в малко, да не кажа, в нищожно количество. Колкото една бучка захар. Ако го използваш за щяло и нещяло, бързо ще се разсипе и свърши“.
Особено емоционални са разказите за домашните любимци – „Котката“, „Торбалан“, „Зара“. Котката е много важно същество за писателя – самият той сподели пред „Филтър“, че тъкмо Зара е живяла 19 години като член на семейството му. Неслучайно пита ветеринарния лекар: „Докторе, котките имат ли душа?“. Освен котките, в книгата има мравки, щурци от детството на село, преданото куче Сара, паяк с четири чифта очи, които виждат каквото трябва и каквото не трябва, конче вихрогонче.
Няма съмнение, че тези не само писателски, но и житейски таланти, Деян Енев дължи и на любопитните моменти в биографията си. Завършилият Английската гимназия и „Българска филология“ в Софийския университет баща на две деца е бил още бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрия, пресовчик във военен завод. Учителства, после става журналист, копирайтър в рекламна агенция, лектор в курс по творческо писане. Днес е колумнист в „Портал Култура“. Има издадени и преиздадени над петнадесет книги, превеждат го на немски, норвежки, италиански, английски, френски и турски език. За свои учители посочва Йордан Йовков, Исак Бабел, Селинджър.
Носител е на куп награди. Не крие, че може да се разплаче от „ненадеен спомен“ и се надява, че ще намери време да създаде творби, по-дълги от любимите му разкази.
Албена АТАНАСОВА