Грандиозната първа ретроспективна изложба на Иван Вукадинов „Картина извън картината“, която беше открита в Софийската градска художествена галерия точно година след смъртта му, безспорно е събитието на арт сезона. Големият художник, който си отиде на 92 години, е представен с картини от всички периоди на творчеството си, продължило седем десетилетия и превърнало се в енигма – загадъчно, трудно достъпно и преживявано само от малцина посветени.
Над 130 произведения разгръщат еволюцията на Вукадинов – от традиционната академична живопис и ранните му прояви на импресионистичен пленеризъм и визуален натурализъм, през откритията в техниката на енкаустиката и символиката на цвета, които отвеждат към трансцендентната естетика и характерния му стил, до деконструкцията на формите и обемите в късните му цикли, където цветът доминира над сюжета.
Творбите в изложбата са предоставени от галерии в страната, от семейството на художника и колекционери. Лора Минева, племенницата на Иван Вукадинов – дъщеря на единствената му сестра, от десетилетия живее в САЩ. Нейният син е д-р Златко Минев – младият учен, който преобърна квантовата физика със свое откритие в енергийното поле на атома и е обявен за едно от най-обещаващите имена в международния академизъм.
„През цялото време на подготовката на проекта държахме връзка с наследниците. Изпратихме им да прегледат всички текстове, творби и описания към тях. Освен личните снимки поискахме да ни да добавят текстове на Вукадинов, спомени и фотографии“, коментира пред „Филтър“ Аделина Филева, директор на СГХГ. Тя е автор на предговора в двуезичното издание, а Аксиния Джурова – на водещата студия. Професорката е и съкуратор на изложбата.
„Проверихме биографията на Иван Вукадинов през всички възможни архиви – и на Художествената академия, и на СБХ. За да е максимално достоверна и бъдещите изследователи да стъпят върху категорични факти. В каталожната част са описани 400 от произведенията на Вукадинов по хронология“, добавя изкуствоведът.
– Кога се запознахте с Иван Вукадинов, госпожо Филева?
– Бях чела за Вукадинов в по-стари издания и най-вече в изследванията на Аксиния Джурова, която е писала най-много за него. Още преди да го видя за първи път, ми стана ясно, че той е богата и интересна личност. Успях да го опозная по-отблизо благодарение на Боян Радев, с когото винаги сме имали приятелски отношения и той във времето винаги е помагал на галерията. Двамата с Вукадинов бяха неразделни. Постъпих в галерията като млад специалист през 1995 година. След работа си тръгвах по „Витошка“, за да се кача на трамвая към вкъщи – тогава на булеварда все още имаше релси. Боян и Вукадинов винаги сядаха в едно и също кафене – да споделят и обсъждат, да изпият по питие. Когато минавах покрай тях, често ме канеха: „Остани с нас, да си поговорим“. Но аз по-скоро бях слушател. Боян разказваше с какви нови произведения е обогатил колекцията си, не криеше подробности за артефактите, а тъкмо обратното.
– Беше ли Вукадинов приказлив?
– Беше подчертано сдържан човек, абсолютно премерен. Но едновременно и артистичен – с дългата бяла коса на опашка, винаги елегантно облечен. От единствен поглед към него се усещаше невероятното му излъчване на истински космополит. С визията, с поведението си, най-вече с картините си, разбира се, навсякъде беше на мястото си – и в Италия, и във Франция, и в Германия.
– Какви бяха разговорите им с Боян Радев?
– Много спокойни, без прекаляване. Боян го подкачаше „Помниш ли това, помниш ли еди-кой си?“, а Вукадинов отговаряше, разясняваше, връщаше се към платна, личности, случки. Толкова бях респектирана от него, че дори не смеех да му задавам въпроси. Все ми се струваше, че някак ще го притесня, ако започна много да питам и разпитвам. Пък и не ми се искаше да звуча като човек, който любопитства. Вече знаех, че е преживял тежко отказа на държавата през 70-те да продаде на Ватиканските музеи неговата картина „В памет на героите (Чили)“, под предлог че е национално богатство. Беше се отдръпнал и не желаеше самостоятелни изяви. Участваше само в общи изложби, но с две-три платна, другите нямаше къде да се видят. Именно покрай тези експозиции бяха срещите ни, свързани с изкуството му – по традиция на Ивановден в галерия „Ракурси“, където няколко именници представяха обща изложба, в която и той се включваше. Но Вукадинов си оставаше загадка. Когато напреднах в занаята и се запознах с много от колекционерите, които отдавна вече са съмишленици на СГХГ, започнах да виждам творбите му и някак и през очите им. Вукадинов беше приятел с някои от тях.
– Споменаваше ли, че е обиден на България?
– Не, не съм чула да се оплаква за каквото и да било. Като че ли беше изградил около себе си стена, която да го предпазва от всичко. Колко варианта за реакция има човек в подобна ситуация – не си струва да намрази родината си, тя не е виновна. Остава му да се затвори в своята си среда, тоест – в ателието, където може да се разгърне. Но за артиста е от огромно значение творбата му да бъде поискана от световен музей. Това е съизмерването, без което никой автор не може. За да знае къде е мястото му – какво е създал, къде е сред другите.
– Тоест оставаше му работохолизмът.
– Вукадинов не спираше да рисува. Всеки, който познава творчеството му, е наясно, че всичко, което е постигнал, е резултат на сериозен режим – труд, размисъл, вглъбяване. Независимо от всички загуби, проблеми и промени, за него най-важна остава живописта. Неслучайно общата им експозиция с Олга Белопитова е канена в елитни галерии в Италия и Австрия. През 1981 г. е последната му самостоятелна изложба в София, но галериите продължават да купуват негови картини.
– Към какви теми се връщаше той през годините?
– Връща се и ги преосмисля като мъдрец – църкви, интериори, магаренца, каруци… През 70-те, 80-те и 90-те търси различни съзвучия в цветовете, за да открие вибрацията, която най-добре ще отрази идеята и емоцията му. От реализъм през разграждане на формата до абстракция. Има един букет, който във всяка следваща картина постепенно се разпада, докато накрая от него остават само цветни парченца като части от витражи. Автопортретите му също са забележителни – един от тях е като италианска живопис, все едно е от колекцията на дворец. Но това е постижимо само когато освен талант притежаваш и абсолютна отдаденост. Когато изкуството е целият ти живот, когато си негов работник – от сутрин до вечер пред статива, без да спираш. Например периодът, в който Вукадинов използва енкаустиката като технология, изисква много търпение, защото боите всъщност са пигменти, разтворени във восък, който постоянно трябва да се подгрява. Но Вукадинов търси, експериментира, открива удоволствието в различните начини на себеизразяване.
– Публиката разбираше ли го през цялото това време?
– Създава картини, за които не търси публика – в тях вади от себе си размисли и идеи. Анализира, вълнува се както от праисторията, така и от византийската школа, от етруското и египетско изкуство, от фаюмския портрет. Някъде позлатява, другаде прави колаж от парченца плат. Интериори, части от икони, отломки от стенописи, структурирани натюрморти, странни риби, магарета, крави, куче, църква… Винаги с различно внушение. Работите му са много добре структурирани и организирани. Така се раждат цели цикли и серии, които се развиват дълго във времето. Може би това го запазва по особен начин като творец. Така изследва света. Така остава верен и на себе си докрай.
– Как дистанцията се отразяваше на отношенията му с другите?
– Срещаше се със съвсем малко хора – тесен кръг от избрани личности, на които имаше доверие. Но и в тези отношения беше обран. Не че не сме го виждали по изложби на колеги – и на връстници, и на по-млади. Проявяваше искрен интерес към работите на другите – кой докъде е стигнал, какво е сътворил. И този интерес беше съпроводен с внимание, с много деликатност. Така го виждах отстрани.
– Нима въпреки всичко не беше аскет?
– Нито аскет, нито отшелник. Просто като всеки премерен човек внимаваше кой ще е близо до него. Далеч не всеки от меценатите му ставаше близък.
– Какво е най-интересното в ранната му кариера?
– Преминаването през различните стилове в Академията, когато се учи от своя професор Ненко Балкански, и след завършването й, когато е вдъхновен от европейски живописци. После се отдръпва от тях, за да търси себе си и да се открие – във формата и съдържанието, в палитрата… И нещо много любопитно – в документацията на Академията той е записан като Иван Борисов, по баща, Вукадинов е фамилията. Когато започнахме да го търсим в книгите, нито аз и моите колеги, нито служителите в архива намирахме нещо за него. Нямаше и нямаше. Те дори се чудеха дали изобщо е учил в Академията. Открихме го вече при втория път, когато отново обръщахме лист по лист имената от целият випуск. Сред състудентите му са скулпторите Галин Малакчиев и Крум Дамянов, плакатистът Асен Старейшински, живописците Николай Русчуклиев, Димитър Томов. Завършва през 1961 г. с отличие. Професор Ненко Балкански го харесва като живописец, уважава го като личност и цени интелекта му, начина му на работа. Един художник не е само четка – тя е продължение на неговата мисъл. Вукадинов също много харесва живописта на преподавателя си – в първите му творби от Академията личи влиянието, което менторът има върху възпитаника си.
– Какъв дебат може да предизвика изложбата?
– Тя най-вече разкрива живописеца с огромен принос в развитието на българското изкуство, който е напълно равностоен на най-големите в Европа и не само. И тъй като от последната му самостоятелна изложба е минал почти половин век, ретроспективата ще възстанови името му пред широката публика, която тепърва ще разбере какво означава Вукадинов за националната култура.
– Общувате с още един забележителен българин, макар онлайн и еднократно – Христо Явашев. Каква беше най-голямата изненада за вас?
– Предложих да направим негова изложба на втория етаж – с произведения, каквито имаме в България. Тогава нямахме бюджет за гостуваща експозиция, но в никакъв случай не можехме да отминем юбилея му, ставаше на 80. Решихме да съберем и представим ранните му творби и всички постери на неговите инсталации. Племенникът му Владимир, син на брат му Анани Явашев, беше казал на Кристо какво замисляме и той беше реагирал с фразата „Стига с тези стари неща, ще предоставя изложба“. Невероятен жест, бяхме приятно шокирани. Ние, разбира се, платихме транспорта. Йорданка Фандъкова извади от извънредния фонд на столичното кметство. Кристо беше куратор. Пратихме му чертежите на трите ни зали и върху плановете описа кое произведение къде да бъде. Владимир Явашев нареди цялата изложба „Кристо и Жана-Клод: Отпечатъци и предмети 1963–2014“ – 130 оригинални номерирани издания на отпечатъци и предмети на двойката и фотографии на Волфганг Волц от творбите им между 1963 до 2014 г. Между тях имаше и редица проекти, които никога не са били реализирани.
– Преподавате ли още изкуствознание в театралния колеж „Любен Гройс“?
– Наскоро приключих. След 25 години. Проектите в СГХГ стават все повече и все по-тежки като изследвания. Всичко изисква технологично време, всеки текст трябва да отлежи, да ферментира, за да направиш редакции.
– Кои от бъдещите актьори проявяваха сериозен интерес към предмета ви?
– От първите випуски – Юлиан Вергов и Роберт Янакиев. На техните и на следващите класове разказвах какво виждам по европейските галерии. Шегувах се, че трябва да натрупат много обща култура, за да изградят богат образ, а не да си останат „прости“ актьори. Затова обсъждахме всичко, което е важно за визията в спектаклите – облекло, грим, прически, портрети. Ако човек има нужда от изкуство, е за цял живот.
– Но за съжаление, по нашите музеи не се виждат насядали пред картините деца като, примерно, в парижкия Лувър.
– Въпрос на механизми в образователната система. Периодично обявяват промени, но в чия полза са те?
– Къде сме тук и сега в изящните изкуства според вас, госпожо Филева?
– Малко ни познават. Това е проблемът. Необходимо е да се включваме в повече общи европейски проекти. Наскоро участвахме с творби от нашата колекция в изложбата в германския град Кемниц, столица на европейската култура.
„Виенски акционизъм” е най-скандалната изложба в кариерата й
Дръзки видеа на европейски артисти разчупват консервативните табута в изкуството
Най-големият скандал в кариерата на Аделина Филева се разгаря през лятото на 2009 година. Тогава в СГХГ може да се види изложбата „Виенски акционизъм. От живописта до действието“ – гастрол на Музея на модерното изкуство във Виена. „В нея имаше доста тежки видеа и фотографии на автори, които разчупват табута, за да постигнат по-истинско физическо и психическо преживяване на реалността. Автори, за които тялото е инструмент“, коментира сега Аделина Филева арт течението, което се ражда като реакция срещу консервативните представи за изкуство и подлага на изпитание търпението на политици и общество.
Всъщност става дума наистина за нещо различно от тукашните клишета за авангард. Във видеото „Акция-стрес тест“ облеченият в дамски чорапи и колан с жартиери Гюнтер Брус изпълнява различни действия, свързани с отделяне на екскременти и самонараняване. В „Леда и лебедът“, един от серията клипове на Курт Крен, неясни телесни форми, движещи се в сумрак и слуз, създават великолепен образ на пера и плът в перверзно сладострастие. Херман Нитч е представен с окървавени одрани агнета от началото на 60-те, които по-късно разгръща в мащабни многодневни ритуали, обединени в неговия „Театър на оргиите и мистериите“.
„Има всякакви изложби. Не бива да се пристъпва към изкуството, без да се прочете, без да се подбере, без да се разбере какво се гледа. Бяхме подредили доста еротичните скулптури на Спартак Дерменджиев на втория етаж и буквално в последния момент успях да отклоня от стълбите учителка с целия й клас. Посъветвах я първо сама да се качи и да види какво се кани да покаже на децата. След минути слезе ужасена и извика към учениците „Тръгваме си“. Убедих я, че мога да заинтересувам децата с класическата изложба на първия етаж“, връща Аделина Филева лентата към времето, когато е уредник в СГХГ.
Албена АТАНАСОВА