Добромир Манев без проблем би могъл да се класира за някоя от ролите, освободени от холивудските доайени, които постепенно се оттеглят от арената поради повелята на живота или заради робуването на суетата. Където и да се появи, го забелязват: висок, елегантен, с излъчване на тузар, бял перчем и изнесен глас, както се полага на актьор от кариерата – с три десетилетия в Младежкия театър и 70 филма зад достойно изправения си гръб. Слиза по стълбите в Арт клуб „Дипломат“ с лекотата на човек, който умее да цени времето, пространството, радостите. Срещаме се в галерията на жълтите павета, където са подредени негови нови и емблематични картини. Нарекъл е експозицията си „Спомени“. Спомени за пътешествия и изложби – от Калифорния до Тайланд, от Финикс до Дряново, от Париж и Рим до Пловдив и Варна. Спомени за овациите след спектаклите „Архангелите не играят флипер“, „Тримата мускетари“, „Носорози“, „Занятие убийство“, за премиерите на кинохитовете „Мъже“, „Гибелта на Александър Велики“, „Голямата победа“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Топло“, „В името на народа“, „Бялата одисея“, „Бартер“, „Можеш ли да убиваш“. Спомени за приятелите, сред които титани като Наум Шопов и Георги Черкелов, които не общуват лесно дори със себеподобните.
„Само спомените ни остават от миналото“, коментира актьорът художник, за който 82 е само цифра. За кратко се колебаем между вино и 18-годишно уиски. Манев е познавач – хем е наследник на фамилия от Чирпан, където „водата се не пие, но на лозите еликсирът е истински природен дар“, както се пее в градския фолклор, хем дълги години е живял в Щатите, където е роден Джак Даниълс. Но никога не е бил краен поклонник на алкохола, за разлика от доста звезди от неговата генерация и след нея. Предпочита насладите на духа.
А че е овладял изкуството на живота, както казват французите, проличава и от платната,
които генерират енергия и топлота. И въпреки че разпръскват флуиди на носталгия, логичната екзистенциална тъга в тях е решена в ярки цветове. Усещат се доброта и любов, колкото и наивистично да звучи подобно заключение. Връщат в сладката болка на невъзвратимото. „Спомняш си, но никога няма да се повтори. Трябва да продължаваш, да приемаш, да вървиш, да поглъщаш прелестта на природата, за да остане в теб. Да обичаш. Ако не се обичаме, нищо друго няма значение“, разкрива философията си Ману, каквото е артистичното му прозвище. Дарбата да обича я носи открай време. Затова с умиление, но без излишна сълзливост разказва за откриването на изложбата „Спомени“, на което се събира със състудентите си от легендарния клас на Методи Андонов във ВИТИЗ – Меглена Караламбова, Марин Янев, Стефан Мавродиев, Елена Райнова. Отсъстващите са Стефан Данаилов, Илия Добрев, Милен Пенев, Стефан Бобадов. Физически го няма и славния пазарджиклия, рисувал цял живот в Париж – Никола Манев, баткото на Добромир Манев.
„Докато с Кольо бяхме деца, всички бяха убедени, че аз ще бъда художникът, тъй като от малък държах четките. Бях от най-добрите ученици на големия Рафаел Михайлов, който ни преподаваше в кварталното училище „Васил Априлов“. Много интересен творец, но непризнат. Автентичен чешит.
Обясняваше ни, че картината трябва да е свободна, да диша. Някъде до седми клас Кольо нямаше категорично отношение към рисуването, но изведнъж се хвърли в него, напусна Руската гимназия и отиде в Художествената. Моята мечта беше да стана актьор и отидох в кръжока на Пионерския дворец при режисьора Асен Траянов. Но покрай брат ми се учех да обичам живописта. В ателието му се чувствах като омагьосан. Винаги ме е държал близо до боите. Бяхме неразделни, Ван Гог беше нашият герой, немеехме пред гения му.“
При двамата Маневи цялата работа с рисуването е по наследство,
още от дядо им. Баща им е архитект, но и много талантлив художник. Завършва френския католически колеж в Пловдив и Политехниката в белгийския град Гент. Когато отива да проектира сгради в Тунис, се оказва, че децата му имат право да учат в Европа. Никола Манев заминава за Франция, а Добромир Манев трябва да се отправи към казармата. След нея – ВИТИЗ.
„Нашият учител Методи Андонов беше особен, изключителен, невероятно ерудиран, изумителен интелектуалец. Каквото и да кажем за него, няма да е в повече. Възпита ни в разбиране и преклонение пред театъра, киното, живописта… Докато обсъждахме произведения на велики художници, ни питаше дали чуваме музиката, заложена в тях. Направи ни човеци.“
Методи Андонов, който къса с театъра заради конюнктурни и партийни интриги в Сатирата и изцяло се посвещава на киното, не спира да се вълнува от студентите си и след дипломирането им. През 1971 г. излиза трилърът по Богомил Райнов „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, където Добромир Манев – вече започнал да трупа опит от по-малки и по-големи участия в десетина продукции, за първи път пред камерите се превъплъщава в образа на художник. Пак тогава Методи Андонов иска ученикът му да влезе в ролята на овчаря в „Козият рог“, чиито снимки предстоят. Настъпва един от най-сложните моменти в кариерата на Добромир Манев. И до днес той няма отговор
дали съдбата му е погодила номер, или е решила, че така ще е по-добре за него.
Не коментира дали вярва във фатални предопределения, но отдавна се говори, че около „Козият рог“ витае мрачна аура – и Методи Андонов, и Милен Пенев, и Антон Горчев, и Катя Паскалева си отиват млади и ненаживели се. За щастие, Марин Янев и Стефан Мавродиев, които също са сред артистите в най-известния български филм от соца, остават незасегнати от стигмата.
Но какво се случва, та Добромир Манев остава извън култовата екранна история по Николай Хайтов? Тъкмо започва да тренира езда за „Козият рог“, когато Васил Мирчев, режисьорът на другия филм, в който ще работи паралелно, „Голямата победа“, отказва да го дели с колегата си. В онези времена киното ни се върти на бързи и активни обороти, произвеждат се по няколко ленти на година.
А Методи Андонов иска да действа веднага, хитът му е заснет за 24 дни. И Добромир Манев трябва да се задоволи само с рали състезателя Тони Бараков в „Голямата победа“. Както се знае, Методи Андонов вика друг от класа – Милен Пенев. „Миленчо беше чудесно момче. Дори не ми е дошло наум да му се сърдя“, коментира днес Добромир Манев, за когото от ранна младост казаната дума е хвърлен камък. А за втори път ще стане художник в киното чак през 2015 година – в драмата на Атанас Киряков „Бартер“, където си партнира с невероятната Татяна Лолова.
„Не съм спирал да рисувам, но за удоволствие, за приятели. Никога не съм мислел, че ще се занимавам професионално. На празници и купони в Младежкия театър всеки демонстрираше талант или хоби извън нашия занаят“, връща Добромир Манев разговора към основната в момента за него тема.
„Актьорството е мимолетна работа, да се раздаваш на сцената е като да пишеш върху вода, а киното остарява мъчително бързо. В средата на 90-те имах някакви неприятности с директора на Младежкия театър, дори не му помня името. Годините, в които се раждаше демокрацията, бяха мрачни“.
„Хората лесно забравят откъде сме тръгнали, а свободата е сложна работа.“
Заминава за Америка от любов към Любомира – изящна дама, която дълго живее в САЩ. Романсът им е невероятен – тя му праща красиви и нежни писма много преди той да си купи еднопосочен билет. Прекъсват епистоларната връзка заради различни обстоятелства. „8 години по-късно съвършено случайно срещнах Маргарита Войнова, сестрата на Стоимен Стоилов. И тя, незнайно защо, взе да ми разправя, че нейна приятелка, която й пишела уникални писма от Америка, била в София. Веднага разбрах, че е Люба. Намерих я и оттогава не сме се разделили.“
В Америка не си прави илюзии, че може да продължи с професията. „Да, много сте готин, имате десетки филми, но тук никой не ви познава и трябва да започнете от нулата“, му се усмихват любезно в Холивуд. Не се страхува да стане бояджия. И продължава да рисува. Картините се трупат, той се чуди какво да прави с тях, понеже няма самочувствие на художник. „И сега го нямам. Всеки артист се съмнява в дарбите си“, категоричен е Манев. Докато един ден пак случайно срещнати добри познати – жената е живописец, мъжът е скулптор. Те го навиват да се включи в конкурс за художници от Калифорния. Избират творби на 30 от 450. Сред късметлиите е Добромир Манев. Първата картина, която продава, отива в колекцията на богата българка – сюжетът е свързан с рая, с Адам, Ева и змията на изкушението. Намира си галерист и започват да го купуват.
А как международно признатият Никола Манев е оценявал картините на Добромир? Оказва се, че в началото отдавна утвърденият маестро някак не обръща чак толкова голямо внимание на творенията, излезли от въображението на по-малкия му с две години брат. Дори го приема малко на шега, но Добромир не се обижда – и двамата носят фамилното чувство за хумор. После обаче баткото започва да се вглежда, започва да харесва – особено една серия със столове. По-късно ще направят съвместна изложба – жест, който Добромир високо цени и до днес. „Беше голямо признание за мен. Никога не съм си позволявал да се сравнявам с него.
Общата ни експозиция беше огромно удоволствие, велико преживяване.
Кольо казваше, че всеки има своя публика, но само ако притежава задължителните качества. Само артистът забелязва необикновеното в реалността и го превръща в артефакт. 30-те години на сцената са останали у мен, а благодарение на киното виждам света по различен начин“, коментира Ману, който може да се вдъхнови от стара парижка уличка, полуразрушена къща в Азия, врата в изоставен софийски двор. „В Америка има извънземни красоти като каньоните. Никога няма да разберем как и защо Господ ги е създал. Красотата на природата ще остане загадка. Всеки творец я вижда посвоему.“
На изложба във Варна критик му обяснява какво самият Добромир Манев е искал да каже като художник. Той любезно му отговаря, че дори не е подозирал у себе си подобни инвенции. „Такъв анализ ми направи, че ми взе акъла. Истината е, че в миговете на дуенде ръката като че ли се движи сама.“ Във времето той показва живописните си произведения в самостоятелни експозиции в САЩ – в Лос Анджелис, Финикс, в Сан Диего, където има много българи, а сред тях е близката му приятелка Мариана Димитрова, в Хемптън, в културните ни институти в Париж, Рим, Скопие.
„В Скопие дойдоха хора, които са българи и обичат България. Говорих им за Яворов и за това, че се е бил за свободата на Македония. И аз, и Кольо сме възпитани с поглед към Европа и най-вече към Франция. Национализмът стеснява мирогледа. Хората са еднакви навсякъде – добри, лоши, злобни. Другото е култура и възпитание. Светът е голям, но винаги си свързан с родината си, никога не можеш да скъсаш със семейството, със земята, която те е родила. Навсякъде се чувствам добре, но тук ми е много добре. Проблемите съществуват навсякъде. Колкото и да ми е харесвало в Америка, там винаги съм се чувствал пришълец. Минувач. Като че ли е дошъл случайно, за да наблюдава собствения си живот. Но не мога да отрека, че
Америка ми даде лична и творческа свобода, тя е съвсем друг свят,
в който зависиш най-много от себе си.“
Сега зависи само от себе си и в Славейково, където с Любомира се радват на спокойствието на крачка от божественото и природата – наблизо са Дряновският манастир и Янтра, в двора им има 400-годишен дъб, никой не може да им отнеме изгревите и залезите.
„Израснал съм в София, но се оказа, че земята ме вдъхновява. Насадих домати. Всичко е минало през ръцете ми – ремонти, рози, плодни дръвчета“, споделя Манев. Неслучайно черпи мъдрост и от източните религии, които възпитават уважение към всяко живо същество. И не може да се начуди защо у нас всеки втори не спира да се жалва. Пита се защо във въздуха витае някаква постоянна колективна неудовлетвореност, често трансформираща се в злост, в ненавист около постната трапеза, която трудно може да бъде разпределена справедливо. „Не може ли да сме по-нормални, животът е толкова кратък“, искрен е Добромир Манев. В театъра едва ли ще се върне, по-вероятно е да приеме роля в киното.
„Днес има талантливи и свестни хора, но някога режисьорите притежаваха по-сериозна култура. Конкуренцията също беше много силна. Хората на изкуството бяха със стабилен ценз, тънки познавачи, анализатори и ценители на театъра и литературата. В културата вече липсват достатъчно личности, примерно, като Боян Дановски и Стефан Сърчаджиев. Те и колегите им използваха езоповски език – властта бдеше и не допускаше директни послания срещу комунизма. Но за да използваш метафори, препратки, асоциации, трябваше да си образован и четящ. Не че сега не трябва. Увличаме се обаче в крайностите на свободата. Или сме по повърхността, или дълбаем в най-мрачното и безизходното. Социални мрежи, постове и онлайн излияния в масовия случай унищожават културата.“
Добромир Манев въобще не е съгласен с мита, че времето лекува болката от загубата на най-важните хора в живота. Колкото повече минават годините, толкова по-осезаемо усеща отсъствието на Никола. Периодично сънува как си говорят. Но се опитва да бъде смирен в мъката си по Кольо.
Албена Атанасова
Меню
Арт клуб „Дипломат“,
Бул. „Цар Освободител“ 6
Кафе Richard black pearl – 7,90 лв.
Кафе Julius Meinl – 7,90 лв.
Уиски Glenfiddich 18 yo, 50 мл – 41,90 лв.
Уиски Jameson 18 yo, 50 мл – 38,90 лв.
Мезета от диво месо, 100 г – 18,90 лв.
Селекция от ядки, 100 г – 13,90 лв.
Общо – 129,40 лв.