Жегата за Деян Донков е от сутрин до вечер. На 28 юни е Орфей на Йерней Лоренци, на първи юли става Калигула във версията на Диана Добрева, на трети юли е Вено в изключителния си моноспектакъл „Камбаната“ по романа на Недялко Славов, на 15 юли облича костюма на заместник-министъра на правосъдието Филип Брак в „Хеда Габлер“ на Тимофей Кулябин.
Преди броени дни го гледахме в „Гнездото на гарвана“ от афиша на бургаската трупа „Адриана Будевска“. Репетира пиесата на Вивиан и Андреас Хамбургер за последните часове от живота на Мерилин Монро – той е и режисьор, и сценичен партньор на Анна Кошко, която е в образа на вечния секссимвол, една от най-трагичните героини на Холивуд. В цялата въртележка тримата му синове в никакъв случай не са на последно, а заемат първото място – Деян-младши, Христо и Йоан. Всеки от тях се радва на любовта и грижите на баща си, чиято творческа и човешка енергия е без аналог. За да има достатъчно свободно време за тях, през миналия сезон се отказа от ролята си в „Хага“.
Говорим в гримьорната му в Народния театър, на чиято стена е закачил изумителен фотопортрет на Наум Шопов. Невероятно изразителните очи на легендарния актьор излъчват неподозирана сила. Деян Донков за секунди прекъсва разговора, за да изпрати гласово съобщение. То завършва с фразата „Търпение, всичко ще се нареди рано или късно, Бог си знае работата“.
– В предстоящото представление за Мерилин Монро ще бъдете психиатърът Ралф Гринсън. С какво ви е интересна на самия вас психоанализата, господин Донков?
– Преди години, когато играех в постановки на „Сфумато“, четяхме и анализирахме Фройд и Юнг. Психоанализата, психологията и философията имат огромно значение в актьорската професия. И тя като тях е наука за човека. Когато, разбира се, говорим за актьорство в истинския смисъл на думата. Да разказваш вицове, да се правиш на панаирджийска мечка или на маймуна в цирка не е актьорство, а сеирджийство. Не че не умея да забавлявам със смешки, но го правя пред синовете ми или в по-тесен кръг. Действителното майсторство е да излекуваш от сцената някоя душа, да я спасиш. А пиесата на Вивиен и Андреас Хамбургер се базира на доказани факти, но нямаме намерение да правим възстановка, нито да питаме кой уби Мерилин Монро, нито да даваме отговор. Знае се, че от един момент нататък не е била удобна за братята Кенеди. Във въздуха винаги е витаела хипотезата, че те са се освободили от нея. Много вероятно е това да е било така. Системата, в която мъжете от политиката използват жената, е страшна. В България също много добре се знае как постъпват властимащите с жените, няма нужда да посочвам имена. Кои жени се продават и защо, е отделна тема. Някои от тях го правят срещу пари, други – срещу много пари, а трети са просто взимани. Чувал съм и за подобни случки.
– Според вас Ралф Гринсън до каква степен трябва да има угризения за смъртта на Монро?
– Пиесата е и за неговата вина. В крайна сметка той не успява да извади актрисата от депресията, довела я до самоубийство. Но фокусът, естествено, е върху Мерилин. Много дълбока и трудна е задачата на Анна Кошко. Водя я така, че да разбере защо изрича всяка дума, да знае какво стои зад всяка реплика, какви са предварителните обстоятелства, довели до едно или друго състояние на Монро, до едно или друго събитие, свързано с нея. Тя е в дълбока криза след 13-ия си аборт. Нечовешко е. Затова скача в настроенията, пълна е с обрати заради биполярното си разстройство, заради постоянното влияние на медикаментите. Въобще около нея има много обстоятелства, които могат да се изследват. Опитвам се да изградя играта в спектакъла като музикална партитура. Гледам Дейвид Линч, любопитно ми е как той разкрива въздействието върху чуждото подсъзнание.
– Каква ще бъде атмосферата на камерната сцена „Апостол Карамитев“?
– Тиха и интимна, без дране на ризи, без външни ефекти. Няма да показваме, всичко ще се случва пред очите на зрителите. Ще изпратим Мерилин достойно към небитието. Тя е искала да бъде истинска актриса, тя е истинска актриса. В „Принцът и танцьорката“ е божествена пред камерата, с лекота надиграва сър Лорънс Оливие. Не че ролята му не е на дървен балканец, а Мерилин дори споменава България.
– Изкушен ли сте от сравнение между американските и българските нрави?
– При нас е такава вакханалия. Всеки прави каквото си иска. Престъпността и корупцията във всички етажи на йерархията са толкова очевидни и очевадни. А образованието се срива.
– Вие сте отгледан от жени – баба ви, майка ви, сестра ви. Как тълкувате еманципацията?
– Много ценя жената, възхищавам се от силата й. Тя управлява света. Женското начало е водещо. Вено в „Камбаната“ казва: „Късно разбрах, че не те, жените, а ние, мъжете, сме плячката на този свят“. Нямам нищо против еманципацията, но някои жени искат да ги вадят по-големи от мъжете. Аз съм за равенството. Наскоро си говорихме с Недялко Славов, че всяко дете се ражда благодарение на един мъж, една жена и Божията искра. Идваме от някъде, след смъртта си отиваме другаде. Да отдадем малко почит на Господ. Дори да си атеист, дори да не си вярващ, бъди по-уважителен към това, което не можеш да си обясниш и то е над теб. Има огромни сили, които движат времето и пространството. Наскоро разбрах, че черните дупки не само поглъщат, но и раждат материя. Това ме зарадва, защото потвърди кръговрата.
– Дразните ли се от преекспонирането на дебата за джендърството?
– Бог ни е създал така – жената си е жена, мъжът си е мъж. Нямам нищо против джендърите, но не и когато бият тъпана. Ако искаш да правиш секс с мъж, прави секс мъж. Но е дълбоко погрешно някой да ми каже за моето дете: „Ти не разбираш – въпреки че е родено момче, всъщност то е жена“. Дълбоко погрешно е да загърбиш всемира и да решиш вместо някой друг.
– Как реагира публиката на ролята ви във филма „Татко“, където играете бивш затворник, чийто доведен син се опитва да го прелъсти?
– Снимах го по приятелски, без пари. Много ми хареса сценария на Марий Росен и Димитрис Георгиев, те са и режисьорите. Моят герой обаче не се поддава на мъжката ласка. В живота съм имал подобни обяснения в любов. И аз не съм се поддал, но и не съм се отнасял грубо към хората, от които са идвали. Приятелски топла утешаваща прегръдка – и дотам.
– Дали не сме прекалено консервативни?
– Много хора дори не знаят какво означава това понятие. Направо са си дървари. Наричам ги орки. Виждам ги навсякъде – без образование, без възпитание. Изпречват се пред погледа ми, когато пътуваме с представления. Въпреки че аз не обикалям села и паланки, за да взимам парите на зрителите и те да си мислят, че им давам театър.
– Сред големите теми в „Камбаната“ е нашествието на ромите в селата.
– Нямам нищо против тях. Ако за година бих бил някакъв министър – примерно, на музиката, във всяка по-голяма циганска махала бих отворил училище за музика, танци и пеене. С роми учители. Защото те това много го умеят, страшно талантливи са. Всички знаем как Вим Вендерс разнесе славата на музиката на афроамериканците от Куба с филма си „Буена виста соушъл клуб“. Видял съм с очите си какво правят по улиците на Хавана. Докато тук за ромите най-често се чува: „Мани ги тия, ни се водят, ни се карат“. Глупости, въобще не е вярно. Нали работя с момчетата от „Карандила“ – фантастични са, обичам ги до един. Плакал съм с тях, радвал съм се с тях, напивал съм се с тях, свирили са ми. Великолепни, блестящи. Няма нищо по-емоционално от цигански оркестър. Но не – според разни чиновници и не само, ромите стават само за метачи по улиците. Не ми се говори.
– Как стана така, че ви пуснаха за фотосесия и видео до камбаните на „Свети Александър Невски“?
– Много исках да ги снимам за моноспектакъла ми. Но ми обясниха, че е трудно – нужни са писма, разрешения, салтанати. Споменах всичко това пред режисьора Деян Пройковски, добър приятел от Северна Македония, с него направихме „Братя Карамазови“ в Народния театър. Оказа се, че той познава когото трябва в Светия синод. Обади ми се на другия ден. Когато съответният човек чул, че става дума за мен и за моноспектакъла, казал: „Да идва, да се качва“. Тогава разбрах, че княз Фердинанд е докарал камбаните със специални влакови композиции от Европа. А после играх Фердинанд във филма на Светослав Овчаров „Залог“.
– Какво почувствахте върху покрива на храма?
– Дълбоко се разчувствах, неописуемо е, това са съвсем различни емоции.
– Вашите герои винаги много отчетливо коментират темата за свободата. Мислите ли, че я разбираме?
– Не знам. Вено в „Камбаната“ два пъти убива и два пъти попада зад решетките, но когато те остават зад гърба му, се пита: „Не знам дали излизам, или влизам в затвора“. Хамлет казва: „Мога да бъда затворен в орехова черупка и пак да бъда владетел на безкрайни простори, ако нямах лоши сънища“. А тези наши лоши сънища вече се случват и наяве. Като бесовщините на Калигула.
– Споделяте ли някои от демоните на римския император, който ви лежи като втора кожа?
– Много от писаните за него неща не са доказани. Остават в сферата на различни версии, митове, легенди. Сигурното е, че е от зодия Дева. И аз съм Дева. Това е общото между нас. Но знаете ли кога съм най-доволен в „Калигула“?
– Кога?
– Когато по време на действието се изплаша сам от себе си. Тогава от мен излиза истинският Калигула. Не е безопасно.
– Имате ли приключения, докато в „Хеда Габлер“ изнасяте действието от голямата сцена на различни локации край Народния?
– Интересно е, че се впускаме в няколко жанра едновременно. Много атрактивна симбиоза между риалити шоу, кино, театър, воайорство. Яко е. Но нямаме голямо тичане, не е сложно – с Радина имаме сцена в галерия „Кредо бонум“.
– Какво ви предстои?
– Ще водя клас в Пловдивския университет. Мога да превърна студентите в универсални бойци – във всеки жанр, в комедия, в трагедия, в абсурд, в Шекспир. Не го правя от суета. Просто искам да дам. Знам много. А и кармично съм свързан с града. Моят ментор Коко Азарян е оттам. Третият ми син, Йоан, е роден в Пловдив. Майка ми е завършила медицина в Пловдив. От Пловдив е моят любим приятел Недялко Славов. С него подготвяме друга пиеса – за Дон Жуан. Той я пише, а когато на мен, примерно, в три и половина сутринта ми хрумват разни идеи, Недялко ги разработва. Започва като комедия, после палачинката рязко се обръща. Минаваме през вековете, минаваме през континентите – Дон Жуан е вечен.
– Вие какъв студент бяхте?
– Много работех, колеги ме търсеха за откъси. Беше повече, отколкото очаквах. Стоян Камбарев ме гледа в „Очакване на Годо“ – Георги Михалков по постави в Академията, и ме хареса за Сольоний в „Три сестри“. С моите преподаватели – Енчо Халачев, Снежина Танковска, Крикор Азарян, светла им памет, станахме съратници. Заедно се борихме за смисъла, усещахме се.
– Както и с Наум Шопов…
– Абсолютно. Този портрет е от изложба за 80-годишнината на Наум. Поисках от тогавашния директор Павел Васев, беше приятелче, да ми извади копие, аз ще си го платя. Но не се получи и го откраднах. Толкова много си говорехме с Наум, седеше на стола, на който сега вие седите. Разказваше ми страхотни истории от живота си, за личната си кореспонденция с Луис Армстронг. Писал му и той му отговорил. Говорехме и за жените ни.
– Даваше ли ви съвети?
– Никога. Беше много деликатен човек. Стигаше ми да го гледам на сцената. Как потъва в образа, как умее да свири на струните в човешката душа. За мен беше и остава сър.
– Защо не умеем да съхраняваме паметта?
– Освен всичко останало, продължава времето на тези с черните лимузини. Със сериалите ги превърнахме в пример за подражание. А те са, както се казва в „Хъшове“, пунгаши, крадци и мошеници. Това са нашите звезди. Държавата ни не се гордее с личностите, които остават в сърцата на хората. Фука се със силните на деня.
– Да не говорим за вредата от празнословието в социалните мрежи.
– Всеки пише, обсъжда, „храни“ те. На сульовците, които дрънкат по социалните мрежи, им предлагам да излязат на светло, да се представят. Аз не се крия, ясно е кой съм. Ако някой иска да ми удари шамар, да дойде – ако реша, ще му отвърна, ако реша, ще подам и другата си буза. Обръщам се директно към тези, които хвърлят фекалии по хората. Като са толкова ербап, да не бъдат анонимни. Наскоро един капут – без цензура и без извинение, пред очите на Анна прегазил коте, докато си търсел място за паркиране. Видял е животното, но не му е пукало, вероятно е мислил, че то ще мръдне от пътя. Когато все пак паркирал, Анна започнала да го моли с викове и със сълзи на очи да закарат котето на лекар, защото било още живо. Той й се разкрещял, започнал да я псува. Тя хукнала да тича към ветеринарния кабинет, после целите й крака бяха в кръв. Но не успяла да спаси котето.
Момиче се отказва от смъртта заради неговия Дон Жуан
Гледала христоматийния спектакъл след два опита за самоубийство
Деян Донков е от малобройните актьори, при които е видно, че не се щадят на сцената. „Наскоро момче ми разказа, че гаджето му правило два опита за самоубийство. После гледала „Дон Жуан“ и напълно променила поведението си, разбирането си за живота. Защото моят Дон Жуан отстоява, обича, както си знае, остава себе си. Не се променя, не се огъва на никаква цена. Отидох да се запозная с момичето. Тя се разплака, беше трогателно и потресаващо. Стана ясно, че нагонът й за самоубийство е изчезнал, че депресията лека-полека се е оттекла от нея“, разказа Деян Донков пред „Филтър“.
Много му се иска „Камбаната“ да стига до повече хора между 18 и 40 години. Би играл моноспектакъла за бившия затворник и като подарък – в дом за сираци или в някой манастир. Изповедта на Вено за духовното просветление, което му дават любовта и вярата, наистина продължава да бъде сред топ събитията в арта.
„След предишното представление една жена от публиката се качи на сцената, за да ме прегръща – като майка. Често виждам мъже със сълзи на очи. Зрели, корави, по на 50-60. Идват и ми признават, че не са очаквали подобно разтърсване, нито че биха могли да се разплачат в театъра. Това е смисълът. Текстът е на екс – два часа на един дъх. След финала няма никакви аплодисменти – докато хората осъзнаят какво се случва в главата им. Не искам да се възхвалявам какъв актьор съм, вече е ясно, че съм добър, но е толкова важно да се стигне до катарзис.
Това е „Камбаната“ – за Бога, за любовта, за смъртта. Като във всяка класика.“
Албена АТАНАСОВА