Изборът на художничката Елена Карамихайлова да се отдаде на изкуството тя ще направи на пръв поглед неочаквано, когато е на 21. След петгодишно обучение в Американския девически колеж в Цариград, през 1896 година ще се отправи на своеобразно пътешествие към Виена. Пътуване с неочакван край. „От Цариград направо заминах за Виена, бях учила няколко години пиано и исках там да продължавам, но се отказах от моята музика и зарязах пианото“, пише в единствените известни ни днес автобиографични бележки тя. Решението й е белязано от съществуването на неподозирана от нея до този момент вселена – големите художествени музеи. Респектирана от видяното, само няколко седмици по-късно, вече е ученичка в частното училище по рисуване, основано от професор Треблов.
Тук ще реализира и първите си копия на картини на западноевропейски майстори. Неин преподавател е някоя си „английска художничка“. Именно тя ще я посъветва, че ако иска да развие таланта си на живописец, трябва да отпътува за Мюнхен. Така през 1903 година вече е в германския град, за да направи първите важни крачки в изграждането си. След седемгодишно странстване се завръща в България с надеждата, че вече като дипломиран художник ще намери приемственост в българската столица. София е започнала своята европеизация и Елена Карамихайлова вдъхновено се включва в артистичния живот на града. Но роденият също като нея в Шумен приятел и художник Никола Михайлов е категоричен: „В България изкуството не върви. Вие с вашата техника и модернизъм няма да ви върви у нас. По-добре е в чужбина да си търсите работа“. 35-годишната художничка обаче вече е направила своя избор – оставането. Но с него я връхлетява тогава непредусетената, но белязала предстоящия й път самота. Самотата, която ще се настани не само в ателието й, в изкуството й, но и в целия й личен свят.
„Аз минавах за новаторка, модернистка в изкуството. У нас на мода бяха художниците, учили при Иван Мърквичка и Антон Митов. Моето изкуство не се учеше тогава“, ще сподели от дистанцията на времето през 40-те години Елена Карамихайлова. Въпреки това тя ще намери своя артистична среда сред членовете на Дружество „Съвременно изкуство“. Високите оценки няма да закъснеят, но с тях и първите големи разочарования. „Тук, в София, изложих няколко картини в изложбения салон на улица „Аксаков“, но не се харесаха на публиката, намираха ги за много модерни. Обявих във вестника, че давам частни уроци. Яви се само една ученичка и искаше да я уча на пирография. Аз й казах, че такова нещо не знам, не съм го учила, тя ме погледна презрително и си отиде и т. н. Това трая цяла година.“ Като оценка на случилото се Елена Карамихайлова хладно отбелязва: „Бях се отчаяла“. Огорченията не стихват.
„В 1914 г. изложих картината „Българската Мадона“, която сега е в Националната галерия и за първи път видях да виси бяла хартийка под моя картина с надпис „Откупена за музея“. Бях сложила цена 1500 лева, но като се свърши изложбата, дойдоха да я пазарят. Не се съгласих на цената, която ми предложиха и ми върнаха картината. Богдан Филов после ми каза, че за двойно по-голяма картина са платили същата цена, защо съм искала аз толкова много. Отговорих му – защото не знаех, че картини се ценят според квадратните метри и взех решение да не излагам няколко години.“
Мечтите рухват една след друга, а единствената й утеха са племенниците, любимата й сестра Магда и разбира се, изкуството, на което тя се отдава изцяло. През 1928 г. художничката ще претърпи поредната житейска горчивина. След няколкогодишна борба с рак и тежка операция умира любимия модел на Елена Карамихайлова – Магда. Навярно това предопределя от края на 20-те години на миналия век Елена Карамихайлова да подири път за бягство. Целият й оставащ творчески път е свързан със земята на село Земен. Там художничката ще ходи два пъти в годината – през пролетта и есента. А със сътвореното ще се изявява в общите художествени изложби през 30-те и началото на 40-те години на века като част от групата на Дружество „Родно изкуство“, с което е свързана още от 1920 г. След политическите промени от 1944 г. въпреки сътресенията, които не подминават аристократичния й род, тя ще остане вярна на творческата си посока и пластически почерк. А за да се впише в художествения живот и удовлетвори изискванията за налагане на „социалистически реализъм“ като „единствена правоверна посока на развитие на българското изкуство“, тя ще променя заглавията на излаганите от нея картини. Така например през 1947 г. ще се представи с картината си „Ударница и мързеливото внуче“.
На 5 октомври 1945 г. в разговор с поета, журналист и библиофил Петко Тихолов Елена Карамихайлова споделя: „Изкуството трябва да изразява душевния мир на художника“. Това творческо кредо сякаш бележи цялото й художествено наследство, свързано със Земен, което често остава маргинализирано, въпреки че е белязано от нейната висока пластическа култура и живописно майсторство. Творчество, което отразява всичко онова, което остава отвъд култивираната форма сама по себе си. Това е период на зрялост, на артистична хладина, на умиротворение и възприета, но не пораженчески, не жертвено, а сякаш като дълбоко съзнаван жест самота. И изложбата „… И продължих да рисувам сама. 150 години от рождението на Елена Карамихайлова“, е разказ тъкмо за тази самота. В експозицията са включени както нейни ярки творби, част от множество държавни колекции, така и произведения, които са притежание на частни колекции и не са били достъпни за публиката десетилетия наред. Изложбата се осъществява в партньорство с Художествената галерия „Елена Карамихайлова“ в Шумен, и от септември ще бъде показана в родния й град. Тогaва се очаква да бъде представена книгата, посветена на творческия и житейски път на авторката. Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Министерството на културата.
Пламен В. Петров