Ainda Estou Aqui е покъртителен, но дълъг, това е хронично заболяване на съвременното кино. Не бях гледала филм на Валтер Салес след слабата екранизация по Джон Керуак „По пътя” (2012). Ainda Estou Aqui е покъртителен. Военната диктатура в Бразилия (1964-1985). Годината e 1970-та. Рио де Жанейро. Юнис (Фернанда Торес) плува в океана (след време ще я видим отново в същото положение). На плажа е многолюдната й челяд – пет деца. Малкият Марсело (Гийерме Силвейра) намира куче. Отнася го в къщи и с разрешението на благия му баща Рубенс Пайва (Селтон Моле) кутрето става член на семейството. То е задружно, а елегантната и енергична Юнис бди над всички.
Много се обичат с Рубенс Пайва. Той е бивш депутат и настоящ инженер. Живеят в просторна къща, видимо са с радостен стандарт. Но той не се е отказал от политическата дейност – противник е на режима. Върши тайни опозиционни работи. Семейството посреща гости, но във въздуха витае страх. Дори своенравната Верока (Мария Мануела) с камерата, влюбена в Джон Ленън и „Фотоувеличение” на Антониони, е унизена от военните. За да я предпазят, родителите й я изпращат в Лондон с приятелско семейство. Неочаквано пристигат военни в дома им и отвеждат Рубенс Пайва под претекст, че искат показания. После е ред на Юнис и една от дъщерите – с черни чували на главите. Детето е пуснато веднага, но майката е държана дни наред – виждаме чертички върху стените.
И никой не казва къде е Рубенс Пайва… Година по-късно, съкрушена, но корава, Юнис мести семейството в Сао Пауло, където живеят родителите й. И продължава да издирва съпруга си. На 48 завършва право. И се отдава успешно на защитата на гражданските права. Следващият сегмент на филма е 1996-а, белязана с венеца на упоритостта на Юнис – най-сетне има смъртен акт на Рубенс Пайва, а децата са пораснали и актьорите, естествено, са други. Марсело (Антонио Сабоя) е в инвалидна количка вследствие на катастрофа. Последният сегмент е 2014-а, когато в ролята на остарялата Юнис с Алцхаймер влиза самата Фернанда Монтенегро (1929) – голямата звезда на бразилското кино и майка на великолепната Фернанда Торес.
Политическата драма е създадена по мемоарите на Марсело. Прави впечатление, че и Фернанда Торес, и Селтон Моле страшно приличат на истинските Юнис и Рубенс Пайва. Филмът изважда мракобесието на диктата и просветлението на любовта. Тихо звучи песен на Сезария Евора. Интимно се вписват в историята кадрите с домашното видео, но са в повече. Както и времетраенето на филма, но това е хронично заболяване на съвременното кино.
След „Централна гара Бразилия” (1998, с Фернанда Монтенегро) и „Дневниците на мотоциклетиста” (2004) по книгата на Че Гевара, Валтер Салес се нареди сред най-интересните в света режисьори на road movies. Като изключим повърхностния „По пътя”, филмите му са вълнуващи и социално тръпни. Незабравим е фестивалът в Солун през 2006 г., когато с Вим Вендерс проведоха майсторски клас върху опита и перспективите на road movies. От студентските си години не бях седяла на пода, за да слушам някого – гъчкана страшна. Струваше си мъчението – станах свидетел на въодушевяваща импровизация между двамата. Спомням си издевателската новела „На 8944 мили от Кан“ от омнибуса „Всекиму своето кино” (2007), посветен на 60-годишнината на фестивала в Кан. Валтер Салес ни отвежда в Мишуел Перейра и затънтено арт-кино, където дават„400-те удара“ на Трюфо. Двама местни юнаци с дайрета спорят за френско кино, надпявайки се. Чуваме: „Никога не съм бил в Кан, малко рибарско пристанище, наричат го Жил“…
Що се отнася до разтърсващия и адски актуален Ainda Estou Aqui, той е първият бразилски филм с „Оскар”. Само не ми е ясно защо не е преведен „Още съм тук”, а върви със заглавието на португалски. Енигма.
Да не пропусна – британският минисериал Adolescence (4 епизода) на Netflix е жестока епикриза на времето ни. 13-годишното сладко момченце Джейми (Оуен Купър) убива връстница. Задължителен за родители на тийнейджъри. И за всички ни. С невероятни актьори. И феноменално заснет. Убийствен сериал.
А по екраните насред навалицата от нови български заглавия излезе и вторият филм на талантливия Павел Веснаков „Безветрие” (2023, България/Италия) с рапъра Огнян Павлов-Fyre, за който съм писала във „Филтър”. И той е експериментално заснет и се занимава с общуването между поколенията в гадна среда.
Геновева Димитрова