Христина Апостолова е от най-интересните жени в българското кино, които обаче не обичат да шумят около себе си. Пази дистанция от излишни излияния и когато поставя рекорди като сценарист на сериали, и когато излиза пред камерата. Актрисата много отдавна загърби краткия интервал от време, през който в така наречените светски медии я спрягаха най-вече като бившата жена на Димитър Рачков и настоящата на Евтим Милошев. Не че тя обръща особено внимание на клишетата или се дразни от двете „титли“. В идентично разумно отношение към действителността са възпитани и наследниците на двамата известни мъже – Митко Рачков-младши и Петър Милошев. Скоро публиката ще се убеди в това, гледайки „Всичко за сина ми“ – новата семейна драма-комедия на „Дрийм тийм“ за БНТ. Продуцент е Евтим Милошев, режисьор е Павел Г. Веснаков, главен сценарист е Христина Апостолова. В главните роли са Димитър Рачков, Христина Апостолова и вече 12-годишният Петър Милошев, когото публиката познава добре от „Откраднат живот“ и който сега поема реалния образ на батко си Митко. Партнират им Ириней Константинов, Моню Монев, Рая Пеева, Христо Пъдев, Недиляна Павлик, Филип Буков и други. Историята е за самотен баща – известен комик, който отглежда сина си, борейки се с професионални и лични перипетии, паралелно създавайки фалшив свят за момчето. То живее с мисълта, че майка му е умряла, докато един ден не се звъни на вратата.
Албена АТАНАСОВА
– Как се появи тази история, госпожо Апостолова?
– Почти всяко второ дете е на разделени родители – включително и големият ми син. Тази тема ме занимава отдавна. Постоянно чуваме какви огромни драми генерират тийнейджърите, растящи между наранени хора. Именно от отношенията между тях тръгват всички проблеми. Но не исках да е тежко и сложно като разказ, а да е с леко намигване – така е по-добре при трудните теми и абсурдните ситуации, в които всеки намира себе си.
– Докъде стигна разпадът в съвременното семейство?
– Той е навсякъде около нас и, естествено, не е само в България. Човекът остава все по-сам, все по-самодостатъчен. Без необходимост от физически контакт. Написах първия текст по основната тема във „Всичко за сина ми“ – дори без да знам какво ще се случва по-нататък, когато чух, че в Америка обмислят закон, според който не бива да има „майка“ и „баща“, а родител едно и родител две. Пълен абсурд – не може да няма мама и тате. Абсолютно емоционално скопяване на човешкия индивид. Пропагандата е силна, агресивна, ужасяваща: Няма да притискаме децата, нека те да изберат пола си, а ние ще го уважим. Дано не звуча като някаква възмутена лелка, но как да се помиря – възпитана съм по друг начин. Много ми е трудно, въпреки че за голяма част от света това е новото нормално. За мен обаче не е. Струва ми се, че на Балканите всичко това ще се случи по-трудно и по-бавно. Ако изобщо някога се случи. Понякога се питам: Ами ако не разсъждавам правилно, ако след 20 години се окаже нещо съвсем друго? Но вярвам в християнството, в семейството, в моралните ценности – те формират човека.
– Какво най-много ви дразни в актуалния политически пейзаж?
– Компроматните войни. Активизират се преди всички избори. Излизат толкова безумни неща, че си казваш: „Абе, тия хора как са стигнали дотам? Та те са някакви чудовища, лъжци, крадци“. Ако, разбира се, се опитваш да си съставиш мнение по медиите. Тогава никога не знаеш какво е истина, какво е лъжа. В същото време Европа има война. Шок. Има транс човеци, полове, изравняване, Истанбулска конвенция. Друг шок. Започна още една война – на религиозна основа. 3000 години не можем да намерим начин да съжителстваме в различната си вяра. Е, тогава как да разрешим останалите конфликти. Пълна бъркотия. Много ме тормози. Имам две момчета. Никой не отглежда децата си, за да ги прати на война. Всеки иска най-доброто за тях, а то не включва войната.
– Да се върнем към „Всичко за сина ми“ – предизвикателството е впечатляващо, тъй като в канавата на сюжета има нишки от миналото ви с Рачков. За вас двамата ли създадохте сценария?
– При наместването на пъзела реших, че ако Митко се съгласи да влезе в играта, ще е най-добре да сме двамата, след като измислените случки са преплетени с действителни от общия ни живот. Но не знаех дали би приел да споделя толкова лични неща. Той обаче се нави веднага, отнесе се екзалтирано към цялата идея. Много се надявам да се е получило това, което сме си представяли, въпреки че докато работехме, се оказа, че представата на всеки от нас е донякъде различна от тази на другия. Евтим мислеше, че ще има повече комедия. Аз обаче бях сигурна, че драматичните неща трябва да си останат драматични. Комедията не идва от вица в репликата, а от абсурда – и когато се е преекспонира, се стига до стила на Уди Алън. Павката Веснаков пък беше настроен по-философски, по-поетично, малко по-мрачно.
– Петър Милошев как се вписа в проекта?
– Много всеотдайно, защото му хареса. Респектира всички, заслужи си адмирациите. Той има сериозен потенциал – издържа на темпото, остава адекватен. Но си беше абсолютно във фикцията. Макар че още помни няколко много тежки дни, които сега ги има във „Всичко за сина ми“. Тогава Митето беше в реанимация. Нито ме пускаха вътре при него, нито ме свърташе вкъщи. Привечер с Евтим и с Пешко излязохме да се поразходим, да глътнем малко чист въздух. Вървяхме умислени и си мълчахме. По едно време Пешко ме запита: „Мамо, извинявай, ама сега бате ще почине ли?“. Беше толкова искрен в своя въпрос, че с Евтим първо се разсмяхме – подсъзнателна реакция, израз на инстинкта за самосъхранение. После се разплакахме, но побързахме да го успокоим: „Няма бе, Пешка, спокойно, всичко е наред, батко ти ще оздравее“. По-късно разказахме всичко това на Митето като виц. А сега Пешко подходи много отговорно, за да пресъздаде достоверно драматизма.
– А вие кога решихте да ставате актриса?
– Баба ми, светла й памет, все ме насочваше към творчество. Още бях малка, когато ме записа на народни танци в кварталното читалище. Родителите ми искаха други неща – да завърша Класическата гимназия, да стана адвокат. Когато влязох в Хореографското училище, техните интереси отпаднаха. Но когато завърших, обещах на майка ми, че ако не ме приемат от първия път в НАТФИЗ, на следващата година ще кандидатствам в Софийския университет всичко онова, за което се иска история и литература – от филологиите, през правото, до журналистиката.
– С какво запомнихте дебюта си на професионалната сцена?
– В трети курс имахме актьорски час, когато влезе Бина Харалампиева. След финала професор Димитрина Гюрова ме извика и каза: „Бина иска да играеш в новия й спектакъл – можеш да участваш“. Много се развълнувах. Пиесата беше на Артър Милър – „Спускане от връх Морган“. Партнирах на Мария Каварджикова, Атанас Атанасов, Радост Костова, Ники Костадинов – светла му памет. Незабравимо общуване. Преди изпита по руска литература при професор Владо Каракашев – светъл образ, се бях хванала да правя паралели между Дон Кихот и княз Рогожин от „Идиот“. Но нямах време да изчета до края романа на Достоевски. Помолих Ники да ми разкаже какво става на финала. „Не може, трябва да прочетеш сама – това не е американски филм“, отсече той. Всички те бяха страхотни, никой не постави бариера между мен и себе си.
– Играли сте и в провинцията, въпреки че тогава вече нямаше задължително разпределение след дипломирането в НАТФИЗ.
– В Благоевград с режисьора Гаро Ашикян и със сценографката Милена Панталеева, светла й памет, направихме „Хубавата Клара“. Репетициите бяха от онези периоди, в които крайния резултат не те интересува. Изумителни моменти на приятелство, не искахме да свършва. Във Враца пък имаше различен прочит на „Отело“ – представлението се казваше „Яго“, а аз бях Дездемона.
– Защо загърбихте временно сцената?
– Не се отказах генерално от нея, просто се отвориха възможности да изкарвам пари извън театъра – в телевизията, в музикална компания. Така става, живот. Непрекъснато излизаха нови предавания, за които търсеха сценаристи – от уста на уста се разнасяше кой може да пише. Колелото се завъртя, а аз следвах естествения ход на събитията.
– Пак през 2024 година ще ви гледаме в още един сериал – „Есента на демона“, втория сезон на „Дяволското гърло“ по Нова телевизия. Какво да очакваме от вас?
– Там съм полицайка от Велико Търново – Димо Алексиев, Мариян Вълев и още няколко по-млади колеги също са в управлението. Експерт ни консултираше как се държи пистолет – оказа се, че тенденциите са различни, нали трябва да сме в стила на НАТО. Разбрахме и че има разни бронежилетки – едните те пазят стабилно, другите – също, но правят жестоки рани. Патоанатом пък идваше винаги при сцените в моргата. Покрай „Откраднат живот“ с Павката Веснаков придобихме навика да разпитваме за всякакви подробности. Колкото по-брутална е историята на трупа, толкова повече въпроси задаваме. А патоанатомът разказваше потресаващи неща – как трупът влиза в моргата в насипно състояние, как той го сглобява парче по парче, за да се стигне до някакви улики, които да отведат следователите до мотива за убийството. Патоанатомът може да сглоби целия пъзел от последните дни на един живот. Може би ако бях с малко по-различно сглобен мозък, сигурно щях да стана патоанатом. Обаче изисква много учене. Покрай писането на „Откраднат живот“ осъзнах колко малко знаем за лекарите, а колко много сме зависими от тях. Те са хора като нас – понякога извънземни, но не винаги. Очакваме чудо от тях, но то не е всекидневие.
– Какво пишете в момента?
– Правя много, ама наистина много сложни проучвания за сценарий в строго професионална сфера. За неща, които съм искала да уча, но не ми се е случило. Сега се връщам към тях, но все още не мога да коментирам.
– Митко и Пешко бива ли ги в писането?
– Митето се справя доста добре. Правим си брейн сторм с него. Наскоро имаше домашно по английски за чудовища в книги и филми. Започнах с Франкенщайн, той ме слушаше внимателно, като само от време на време казваше: „Продължавай да говориш“. Избра си теза и я разработи. Винаги търси провокация, а не „Мамо, ела да ми напишеш домашното“. За Пешко още е рано.
Кълне се в приятелите:
Споделят си със Стоянка Мутафова, „изпуши“ ли от писане, се жалва на Карамазов
Христина Апостолова винаги сваля шапка пред майсторите в професията, с които животът я среща. Благодарна му е, че в телевизията, театъра и киното си партнира с някои от най-ярките актьори и актриси от различни генерации. В продължение на години е близо до Стоянка Мутафова – и покрай „Столичани в повече“, и в хитовия спектакъл „Скакалци“ по Ст. Л. Костов. Двете обичат да си говорят дълго и от душа. Великата комедиантка винаги е била известна с дарбата си да общува с лекота, но само с онези, чиито ум и характер одобрява, без да се вълнува от разликата във възрастта. „Не съм срещала човек като нея. Много обичах, когато се връщаше в миналото. Имаше изумителни истории от всеки етап на живота си – смешни, готини, завладяващи. Какви спомени?! Какъв разказвач! Голяма. Преди представление само подавах репликата: „Како, чакай да те питам нещо“… Никога не се държеше като „Аз съм Стоянка Мутафова, изчезнете от гримьорната ми“. Никога. Тя събираше хората, не ги разделяше. Анализираше всяка тема, всяко явление в три аспекта – царска България, соца и новото време. Мозъкът й беше като бръснач. Не се оплакваше. Накрая обаче ми призна: „Умът си го чувствам като на 13, но това пусто тяло – като затвор. Вече искам да си ходя – при Нейчо, при другите“. Въпреки всичко духът й остана борбен до последно.“
Мария Каварджикова й лежи на сърцето още от онзи дебют в „Слизане от връх Морган“ в Театър 199. Вече по-късно звездата на Народния театър е чудесна като Евгения Генадиева в „Откраднат живот“ – медицинската сага, в която Христина Апостолова е водещ сценарист. „Наистина много се обичаме. Мария е от най-искрените хора на света. Истинско дете е – никога не подлага на съмнение, вярва едно към едно. На една Коледа празнувахме у нас и й звъннах от телефона на Митко. „Здрасти, Маре, честита Коледа“, й казвам аз. След малко Митко взе телефона и продължи: „Маре, и аз съм тук, честита Коледа“. Тя направи пауза и запита адски сериозно: „Митко, ти какво правиш там?“. „А, само ти ли не си разбрала – с Христина пак се събрахме.“ Мария онемя от другата страна, просто замлъкна. След секунди се престраши: „А Евтим знае ли? Кога е станала тази беля?!“.
Сред най-близките е и Владимир Карамазов, с когото окончателно установяват, че са от една и съща кръвна група в месеците на първия им общ „Сървайвър“. Допадат си в житейската философия и светогледа. Христина, която е пословичен работохолик, „изпуши“ ли от писане на сюжети и създаване на образи, периодично се жалва на Карамазов. „Приятелите ми казват: „Ти не можеш по друг начин“. Но истината е, че когато човек е притиснат от срокове, действа почти на всяка цена, без да се заканва: „Няма да ям, няма да спя“. Това обаче не е героизъм, не го приемаш като жертва. Предполагам, че с всички творчески личности е така. Завиждам на онези, които твърдят, че успяват да разпределят времето си – не искам да си мисля, че само аз не го умея. Понякога наистина опираш до вдъхновението – иначе кранчето спира и думите свършват. Започна ли да използвам кратки въпросителни изречения в диалога, означава, че е време да направя пауза. И да потърся отдушник. Това си е психотерапия – ще отида, примерно, при Владо Карамазов, ще поплача на рамото му, той ще ме изслуша, а после ще продължа.“