Българският фотограф Валерий Пощаров, който спечели престижния конкурс за фотография на Sony набира все по-голяма международна популярност, а британският вестник „Гардиън“ публикува материал за него. В статията Валерий Пощаров разказва за своето вдъхновение.
„Преди няколко години, докато водех синовете си на училище, се замислих, че макар да ги държах за ръце всеки ден, един ден те няма да имат нужда от мен до себе си. Замислих се, че ще изгубим това усещане за физическа близост. Реших да снимам баща си и дядо си, държащи се за ръце, но беше началото на пандемията, дядо ми беше на 95 години и искахме да го предпазим. Не можахме да се срещнем повече от година“, спомня си Валерий Пощаров.
„Междувременно, докато се разхождах из българската столица София, където живея, спрях да снимам една къща, която привлече вниманието ми, и от нея излезе жена, бутаща мъж в инвалидна количка. Предположих, че ще ме прогони, но вместо това тя ми показа рамкирана снимка на млад мъж, на около 30 години. Каза, че това е единственият им син и че е починал преди осем месеца. Попита ме дали бих снимал съпруга ѝ с портрета на младежа.
Бях зашеметен – почувствах го като знак. Това беше точно тази снимка, за която си бях мислил. Направих каквото поиска жената, а по-късно направих портрета, който бях планирал – на баща ми и дядо ми, държащи се за ръце. Дядо ми почина скоро след това. Това е единствената снимка на баща ми, на която са само двамата.
Това е първата част от продължаваща поредица.
Досега съм снимал бащи и синове, държащи се за ръце, в България, Грузия, Турция, Армения и на Западните Балкани. Много от тях живеят далеч един от друг. Понякога цялата общност се включва – някой предлага да снимам съсед, който има син, и да каже, че може би можем да ги съберем. Хората ми се обаждат и с молба за портрет.
Други снимки са резултат от случайна среща и така предпочитам – когато съм някъде, където никой не ме познава и трябва да подхождам към хората като към непознати. Такъв беше случаят с тази снимка. Докато пътувах из Грузия, видях тези двамата на пътя. Имах само минута-две, за да им обясня идеята и да ги убедя да участват. Когато направих снимката, имах само няколко секунди, преди да стане твърде неловко за тях. Винаги съществува предизвикателството да се избере подходящ фон, който по някакъв начин да е свързан с участниците, и да се запази автентичността на този много специален момент.
Разбира се, има културни различия между държавите, а пропастта между поколенията изглежда по-голяма на места, където наскоро е имало конфликт или промяна в политическите системи.
Съществуват различни причини, поради които бащите и синовете може да не искат да участват.
При по-възрастното поколение може би съществува усещането, че мъжете не трябва да изразяват емоции. При синовете може да има плахост и неловкост, свързани със стереотипите за мъжественост и откритост. Ако за баща и син е толкова трудно да се държат за ръце, чудя се колко трудно би било за непознати.
Изпращам на всички копие от портрета им и те понякога ми отговарят със своите истории. Някои не са се държали за ръце от десетилетия или изобщо никога. В някои случаи взаимоотношенията се променят към по-добро и дори се преодолява отчуждението. В други случаи бащата и синът вече са имали близки отношения. Дори най-твърдите момчета изглежда приемат, че отношенията между баща и син са някак свещени: в тях има нещо неоспоримо. Разпространявам безплатни пощенски картички на портретите, които правя и дори когато гледат снимки на непознати, хората могат да се разпознаят.
Възприемам всички тези образи – дори и този на баща ми и дядо ми – като икони, представителство на нещо по-голямо от индивидуалните идентичности. Опитвам се да включа колкото се може повече страни и култури. Няма да се учудя, ако това се превърне в пътуване за цял живот.
Валерий Пощаров е победител в категорията „Портрет“ на наградите Sony World Photography в Somerset House, и фотографиите могат да се видят в Лондон до 6 май
