„Да живееш добре, значи да умееш да умираш. Ако си обичал живота, може да умреш с усмивка. Лишените от тази обич умират мрачни и неприятно изненадани“, казва Георги Данаилов. Самият той през януари би могъл да празнува 90, но през 2017 г. си отиде от рак. „Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот. Без нея нямаше да има радост, стремежи, любов. Нямаше да има и изкуство. Знам, че за да вършиш добро, няма нужда от Бог, няма нужда от живот след смъртта, няма нужда от смисъл на съществуването. И всеки, който с усилията си намалява страданието на този свят, върши добро“, пише той в „Към никъде“.
Само един Господ знае дали болестта е материализиран резултат от душевния срив, последвал осветяването на агентурното му минало, което се смята за момент от биографията на големия писател. Самият той твърди, че „изкарва“ до 81, защото никога не приема нищо чак толкова радикално сериозно – нито себе си, нито книгите си, нито дори живота. С иронията на истински интелектуалец отразява в прозата и драматургията си несъвършенствата на битието, като в мемоарите си никак не щади и собствените си прегрешения. Много от понятията, наложени през соца, провокират сарказма му. Особено така наречените „ангажирани“ творци. Както се знае, литературното му наследство на мъдрец е забележително – повести, пиеси, пътеписи, 18 сценарии, сред които са емблематичните „Деца играят вън“, „При никого“, „За къде пътувате“, „А сега накъде“ – в дует с Рангел Вълчанов, „Лагерът“ в тандем с Георги Дюлгеров… Данаилов е деликатен и дискретен, но въпреки това си позволява да отбележи, че последният филм по негов сценарий е провал. Може само да се гадае дали е имал пред вид драмата за Леа Иванова „Пеещите обувки“, или „Още нещо за любовта“. Категоричен е, че хубавите филми се правят от съмишленици. Има право да го каже, тъй като екранните му истории получават отличия на международните кинофестивали в Кан, Москва, Техеран, Сан Себастиан.
През 1997 г на суперпрестижния конкурс „Русо“ в Париж побеждава 599 конкуренти. Неговото есе е най-високо оценено сред произведенията на 600 участници. Международно признание имат и „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „Усмивката на Пан“, „Доколкото си спомням“, „Весела книга за българския народ“. Превеждат го в цяла Европа, играят пиесите му в Москва, Ленинград, Чешка Будьовица, Бърно, Братислава, Варшава, Тбилиси, Ереван.
Страни от политиката, ако не се брои, че в началото на 90-те години е председател на Агенцията за българите в чужбина. В творбите му има достатъчно социални послания. „Откакто свят светува, на хората се предлагат и налагат различни картини за тяхното бъдеще. Утопични или измамно реалистични. Натрапвани чрез слово и молитви, с огън и меч. Религиозни фанатизми, национализми, фашизми, социализми, комунизми и всичките те, без изключение, се опитват да подчинят нашето мислене на представите за някакво предполагаемо бъдеще. Тук на грешната земя или там в рая, през този или през някой друг живот. Това ясно показва, че правото да мислиш сам винаги е било ограничавано, и така се е посягало на човешката свобода.“
С усмивка твърди, че цялата хитрост е да си останеш хлапак. „Даже и когато краката ти не те държат, даже и когато ръцете ти губят силата си, да си любопитен, да си любознателен, да ти се правят щуротии, да фантазираш, да пееш, да плачеш със сълзи и да се смееш до сълзи“, категоричен е в „Към никъде“. Той е сред личностите, които не са сигурни дали животът има смисъл, но е убеден, че „трябва да бъде весел“. Неслучайно неговият бай Деньо в „За къде пътувате“ твърди, че сърцето иска едно, а главата – друго. „Но това не е разминаване, а постоянното състояние на човека“, убеден е писателят.
„Знам, че поражението е неизбежно, че мечтите умират, щом придобият плът, че любовта си отива, че делата ни остават недовършени и че друг няма да ги довърши, тъй както ни се е искало. Знам, че в природата не съществува справедливост. Всичко това е може би тъжно. Но някъде дълбоко в душата си чувствам, че не е така. Защото „дори тъгата извор е на радост, докле е младост, ах, докле е младост“, не пести носталгията си Георги Данаилов. Но уви, вярва, че забравата е гарантирана – всички ще бъдат забравени и всичко ще бъде забравено, останалото за него е лицемерие, неизменно за фалшивия социален договор. В същото време обаче в пиесата „Богове“ твърди, че всеобщото безсмъртие е по-опасно от масовата смъртност.
„Спасението е вътре в нас. Бъдещето на България е дълбоко свързано с бъдещето на Европа. Всяко нещо, което би ни отделило, ще бъде пагубно. Ако светът не загине, и България няма да загине. Но Бертолд Брехт припомня: „Тежко на онзи народ, който няма герой“. По-късно уточнява: „Тежко на онзи народ, който се нуждае от герои“. Та ние героите ги имаме, трябва да се обърнем към историята и да си ги припомним“, категоричен е писателят.
Не го приемат в Съюза на писателите заради дядо му
Негов първи братовчед е Цветан Радославов, който пише „Мила Родино“.
Георги Данаилов, който идва на бял свят в София на 8 януари 1936 година, е потомък на известни и уважавани интелектуалци. В родословното му дърво има будни и умни българи от Свищов, Клисура, Пирдоп и Габрово.
Прадядо му Марко Балабанов завършва право в Атина, медицина в Париж, философия в Хайделберг, работи като адвокат и журналист в Цариград, където през 1870 година участва в създаването на независимата Българска екзархия. Първият външен министър на България след Освобождението, който се кълне, че е видял сълзи в очите на руския император, когато му е разказал за трагедията на българския народ след Априлското въстание. Автор е на „Страници от политическото ни Възраждане“, издадени само веднъж през 1904 година. Книгата съдържа уникални факти, свързани с личности и събития от времето след Априлското въстание до навечерието на Руско-турската война от 1877 г.
Дядо му е академик Георги Данаилов, политик от Демократическата партия, който внася три хиляди страници обвинителен акт срещу правителството на Стамболов, но напразно. Затова пък неговият първи братовчед Цветан Радославов пише „Мила Родино“. Два пъти е министър през 20-те и 30-те. Той е на 33, когато го избират за действителен член на БАН. Внукът носи не само името му, но и вродената страст към музиката. Но докато дядото свири на цигулка в студентския оркестър в Москва под диригентството на знаменития композитор Николай Римски-Корсаков, наследникът му е щастлив, когато се оказва, че в Свищов няма подходящ учител за този инструмент, и той с чиста съвест го прибира в калъфа му. Заради дядото обаче, който умира през 1939, 30 години по-късно внукът не е приет в Съюза на писателите.
Когато Георги Данаилов е едва на 14 години, народната власт гони семейството от столицата. За щастие, му позволява да се завърне в земите на дедите си край Дунав. Данаилови живеят в духа на най-добрите традиции от българския патриархат. „Баща ми след вечеря избираше една глава от „Под игото“ и ни я четеше – естествено, всички предпочитахме „Многострадалната Геновева“ или „Пиянството на един народ“, връща лентата писателят.
Дебютира в литературата на Христова възраст
Заради словото изневерява на химията и физиката
Георги Данаилов признава, че е станал писател почти случайно – опитал много работи и чак тогава се сетил, че във фамилията има и добри пера. Открива спасение в писаното слово през последните две студентски години в Софийския университет „Климент Охридски“, докато завършва химия и физика. В онзи момент е отчаян от себе си – кариерата на учен изобщо не го влече. Музиката все така му е страст, но в никакъв случай не се вижда като професионалист, най-малкото заради неумението да свири. Назначен е за учител в същата гимназия, която завършва в Свищов. Някои от наблюденията си като преподавател използва в „Убийството на Моцарт“.
Отдава се на литературата вече на Христовата възраст. Дебютира в прозата през 1970 година с „Деца играят вън“. Нито за миг не допуска, че „това книжле“ ще промени целия му живот, че ще започне „радостно да го преследва“, да му „създава грижи и да стане причина за непознати вълнения“. Споделя, че може би от него е щяло да излезе добър лекар, но в крайна сметка какво друго е качественото четиво, ако не лекарство за душата. Той обаче прилага изпитана и доказана рецептура – във всяко свое творение се осланя само на онова, което е видял със собствените си очи и е чул със собствените си уши по време на истински събития, случвали се на истински хора. Защото хиляди пъти се е уверил, че действителността винаги е по-богата от измислицата. А въпреки че пиесите и сценариите му са от най-добрите в театъра и киното, никога дори и не помисля да се прави на режисьор, оставайки верен на безусловната истина „Всяка жаба да си знае гьола“. Само веднъж мята очилата си на пода, защото Георги Дюлгеров непрекъснато слага в устата на актьора задраскана в сценария реплика. „Едуард Захариев също беше инатлив. А Людмил Стайков не даваше и дума да стане във „Време разделно“, че някои българи доброволно са приемали исляма. Съображенията му, разбира се, не бяха художествени.“ Най-близкият му приятел сред кинаджиите е Рангел Вълчанов. Нарича го „велик шоп, по-различен от всички останали“. С него се взират в нощното небе над Ковачевица, когато режисьорът произнася митичната фраза: „Тези звезди са големи като прасета“.
Ковачевица – живот отвъд света и смъртта
В каменното село търси убежище от градската врява, подклаждана от зли гласове
Георги Данаилов няма понятие що за място е Ковачевица, докато не среща Едуард Захариев. Той снима там „Мъжки времена“ с Григор Вачков и Мариана Димитрова и междувременно съветва приятеля си да отиде до селото и да усети аромата му. Писателят не само отива в Ковачевица, но и се влюбва завинаги в нея, там открива утеха за душата си, за втори път пуска корени. Бохемството като вид бягство от действителността вече е зад гърба му. Чудесно осъзнава, че времето на социалната шизофрения скоро няма да отмине и решава да се спаси от нея.
Купува 150-годишната си къща през 70-те години – малко преди държавата да обяви Ковачевица за културно-историческо наследство. В мемоарите „Доколкото си спомням“ Георги Данаилов разказва за първите месеци в Ковачевица, когато навлиза в нравите и обичаите. Особено в кръчмата, където над облаците от тютюнев дим се носят носталгични песни под звуците на акордеона, леят се реки от ракия и балади за разбойници. На масите се говори и за смъртта, но не като за враг, а като за някакво едва ли не чудодейно и неотменимо присъствие. Далеч от фалшивата и дребнава действителност времето е спряло, културите и религиите са смесени, границите са размити. Всички страдат и ликуват заедно. „Алкохолът е вещество, а пивницата е духовно явление. При достатъчно въображение и достатъчно настроение човек може да се напие и с чиста студена вода“, казва Георги Данаилов.
Битието в Ковачевица е обвито в тайни и легенди, местните жители до един са „благословено луди“, но не и психари. Писателят ги чувства като приятели от детството, споделят шеги и странни случки. Невероятни чешити и безподобни образи, носещи и излъчващи чудатост и мъдрост – дядо Киро, старият даскал, братята Смальо и Мурат, математикът Владо, старата мома Калина. Каквато и да е съдбата им, те се усмихват. Атмосферата е наситена с някаква закономерна меланхолия, но в нея няма и капка песимизъм или безнадеждност. Само по нотка от сладката горчилка на изтичащото като пясък между пръстите време, някакъв особен вид смирение. Георги Данаилов вплита всичко това в балканската си приказка, в която няма епични герои, но всички са идентично колоритни. Може би в някакъв момент се досеща, че Ковачевица ще бъде последният му земен пристан, и тайничко се надява, че смъртта ще го заобиколи. Една вечер пита седящия до него бай Петко дали е вярно, че дядо Сандо е починал. Отговорът е: „Вярно е, но той беше много лош човек!“. От съседната маса се чува: „Де, бе, де, бе, Петко, недей така, умрел човекът!“ Отговорът е: „Е, като е умрел, да не е станал по-добър!“.
„Така е създадено човешкото същество – както отхвърля мисълта за собствената си смърт и живее, все едно че тя няма да дойде, така отстранява от мислите си съседството със злото и живее, все едно че то не съществува“, споделя писателят в „Доколкото си спомням“.
Георги Данаилов прокарва пътека и през годините в Ковачевица се заселват всякакви знаменитости – от артисти до академици. Природата между Пирин и Родопите ги завладява завинаги. Магията на планините подхранва вдъхновението му и той пише тук една от най-превежданите си и награждавани книги – „Къща отвъд света“, посветена на самата Ковачевица. Тя е наситена с печал, но и с много щастие в забравеното от Бога кътче, което превръща в последен пристан, далеч от софийската битова и душевна мръсотия. „Ще погледна към небето и то ще бъде ясно и тъмносиньо, ще погледна към върхарите на нашите дървета, към покривите, към отсрещните скалисти ридове и ще усетя, че съм пристигнал в другия свят, че унинието ми е преодоляно, че съм никой и че съм щастлив.“
Неотлъчно до Жожо, както го наричат приятелите, е и любимият Дончо – огромен и наивен санбернар, който скача при всеки камбанен звън от черквата. Георги Данаилов обича да цитира Паскал: „Колкото повече познавам хората, толкова повече обиквам кучетата“. И добавя: „Ако видите как Дончо яде заедно с две котки от една и съща купа, може да си помислите, че социализмът е осъществим и при хората“. Софиянецът от Самоков вгражда сянката си в каменното родопско село. Там е и гробът му.
Искам да слушам Моцарт, когато умирам
Всеки опит за класация в музиката граничи с лошия вкус, тя е най-великото изкуство
В анкетата на Атанас Свиленов с писателя, публикувана в автобиографичната трилогия на Георги Данаилов „Доколкото си спомням“, звучат отговори на въпроси, задавани от професор Иван Шишманов на Иван Вазов и Алеко Константинов.
-Кой цвят предпочитате?
На боровата гора.
-Коя е любимата ви миризма?
На хубава скара.
-Кое животно ви е най-симпатично?
Кучето, естествено. И понеже съм дребен на ръст, винаги избирам за приятели много едри кучета.
-Кой цвят на очи и на коси предпочитате?
Зависи от главата, но опитът ми подсказва, че повече съм се заглеждал в чернооките.
-Коя е според вас най-почтена добродетел?
Ако е истинска добродетелта, тя е и почтена! Обикновено зад повечето добродетелност наднича изгодата.
-Кой порок мразите най-много?
Не обичам да мразя. Светът без пороци би бил прекалено скучен. Изпитвам неприязън към политиците от всички континенти, а ненавиждам диктаторите.
-Кое е любимото ви занимание?
Да слушам музика и да споделям с близките възторга си. Слушам музика и когато работя. Опитвах да я слушам и когато спя, но нещо не върви.
-Кое развлечение ви е най-приятно?
Зависи от възрастта. Морето, плуването, планината, ските.
-Какъв според вас е идеалът за земното щастие?
Щастието вероятно е намислено понятие. Но във всички случаи то не е едно и също за различните хора. Щастливият жител на Бутан получава стотинки на ден, нещастният жител на Бродуей не се задоволява с милиони.
-Коя съдба ви се вижда най за окайване?
На скъперника, който знае, че смъртта ще му открадне парите.
-Коя е вашата главна надежда?
Комфортът на нищото.
-Кой е най-хубавият момент през деня?
Ясна утрин, в която се събуждаш трезвен.
-Кое историческо лице ви е най-симпатично?
Махатма Ганди.
-Коя личност от литературна творба?
Зорба гъркът.
-В коя страна бихте предпочел да живеете?
В България – познатото зло си е по-сигурно.
-Кой е любимият ви писател?
Не мога да мина само с един: Йовков, Стайнбек, Чехов, Сент Екзюпери. Подредбата е условна, но за мен те са автори от една величина. Има велики писатели, към които се отнасяш с благоговеене, но има книги, по-скромни, а ги обичаш с цялото си сърце – „Сан Микеле“ от Аксел Мунте, приказките на Оскар Уайлд и разбира се, „Мечо Пух“!
-Кой поет ви е любим?
Константинос Кавафис и Дебелянов.
-Кой художник?
И с художниците работата е объркана. Най-напред пред взора ми се изправя Рембранд, после картината се изпъстря от импресионистите, ето го и Ван Гог, и Врубел. Пикасо се опитва да се вмъкне между тях, но много се криви… От българите спокойно и гордо казвам Никола Танев, Борис Денев, Константин Щъркелов, Иван Ненов, Златю Бояджиев, Иван Кирков и разбира се, Майстора, а пред гиганти като Микеланджело и Леонардо човек трябва да се прекръсти и да замълчи.
-Кой композитор?
Предавам се. Всеки опит за класация в музиката граничи с лошия вкус, затова тя е най-великото изкуство. Разбирате, че говоря за музика, а не за музикалните колики, с които се изпълни ефирът. Когато умирам, ако ми е позволено, бих слушал Моцарт.
-Кой филмов режисьор?
-Георгий Данелия и Рангел Вълчанов. И много други.
Ако бихте желал да имате девиз, кой бихте избрал?
-Не бих желал да имам девиз. Харесвам епитафията на гроба на Казандзакис „Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“ За жалост не мога да й подражавам.
-Кое е майсторското творение на природата?
Ако мислите, че това е човекът, лъжете се. В природата, във вселената, думата „най-просто“ не съществува.
-Меко или твърдо легло предпочитате?
Нямам предпочитания, важното е да заспиваш бързо.
-Как приехте определението, че сте най-добрият съвременен есеист?
С изблик на суетност и още по-големи съмнения.
-Как виждате бъдещето на човечеството?
Мъгливо. Заблуждавам се, следователно съществувам.
Вписва се в историята на „Сълза и смях“ и Сатирата
Това е тъжното в театъра – неговата мимолетност, коментира авторът на дузина пиеси
Пиесите на Георги Данаилов са абсолютни образци в драматургията – „Краят остава за вас“, „Съдията и жълтата роза“, „Есента на един следовател“, „Солунските съзаклятници“, „Докле е младост“… Темите винаги са пиперливи, диалозите – динамични, стилът – модерен.
Започва кариерата си на драматург в „Сълза и смях“ в началото на 70-те години, без да надава ухо на слуховете, че генерали стоят зад създаването на театъра. Самият той е „вербуван“ от Стойчо Мазгалов.
„Първата ми пиеса „Краят остава за вас“ имаше приличен успех и се полакомих. На Стойчо Мазгалов дължа повече от много. Той ме подкрепяше, той ме защитаваше от цензурата на разни вучковци и други театрални джелати. Беше не само добър артист, но и способен директор. По неговото време „Сълза и смях“ беше в пълен разцвет – може би най-смелата столична трупа. Тогава и Красимир Спасов беше в своя апогей – в неговия спектакъл „Полет над кукувиче гнездо“ Марин Янев създаде по-убедителен и ярък образ на Макмърфи от фамозния Джак Никълсън в прочутия филм на Милош Форман. Но това е и тъжното в театъра – неговата мимолетност. „Есента на един следовател“ и „Солунските съзаклятници“ години наред пълнеха салона. Когато Павел Писарев гледа премиерата на „Съдията и жълтата роза“, се очакваше да спре представлението – заради изкривяването на правилната партийна линия. Но Писарев беше непредсказуем и рече, че скоро не е виждал толкова праведно спазване на партийната линия. После Маргарита Младенова постави пиесата в Телевизионния театър и дори взе международна награда. Естествено беше, че щом нещо у нас върви добре, не е на хубаво. Уволниха Стойчо Мазгалов заради талантливата пиеса на Петър Маринков „Хиляда метра над морското равнище“. Ами в нея, представете си, се появява някакъв мерцедес на неизвестна група ловци! Кой в републиката ходи на лов с мерцедес? Наскърбиха, уязвиха Стойчо Мазгалов и това съсипа здравето му. След него от „Сълза и смях“ си тръгнаха Марин Янев, Антоний Генов, почина Петър Чернев – актьорът с най-хубавия глас, последва го и Живко Гарванов“.
Георги Данаилов прави първата драматизация на „Бай Ганьо“, която и до днес не слиза от сцените. Пиесата е писана по молба на Станислав Стратиев за 60-годишния юбилей на Георги Калоянчев. Когато ги информират, че Тодор Живков ще дойде на премиерата в Сатирата, Георги Данаилов и режисьорът Иван Добчев с ирония наблюдават настъпилите шаш и паника. От управление „Театри“ разпореждат да съкратят финалния монолог на Калоянчев: „Може да си викат някои, че на Ганьо Балкански му е времето минало, ама на, ей ма, тук съм, жив съм, ваш съм!“. Подозират, че това „ваш съм“ отъждествява Ганьо Балкански с българския народ – досущ като в сленга на Тодор Живков.
„Отивам при Калата и му казвам: „Няма да викаш „ваш съм“, а ще викаш „здрав съм“. Калата разпери ръце, готов на всичко. Представлението започна, Живков беше там. Дойде финалът. Калоянчев в апогея си, изпълнението му велико. И: „Ама на! Ей ма! Тук съм! Жив съм! Здрав съм!“ и неочаквано: „Ваш съм“. Буря от ръкопляскания. Всички очи се обърнаха към Тодор Живков. А той отрони с малко завист: „Гледай го този Калоянчев – на шейсет, а как подскача!“, разказвал е Георги Данаилов.
„Алеко Константинов ни завещава голяма поука, която все още не сме разбрали. И тя е, че България се е спасила от 500-годишно робство, благодарение на хора като Бай Ганьо, които знаят да се приспособяват. Това е геният на приспособимостта. Бай Ганьо не е толкова лош, колкото го мислите. Пазете се от тези, които се отричат от него. Защото те както се кръстят, така ще продадат душите ви“, твърди Георги Данаилов.
Покрай пиесата драматургът споделя още една история.
„Дупнишкият театър е приютил група актьори, които играят пиесата ми „Господин Балкански“ вече години наред. Обикалят с нея родината, странство, ходиха в Щатите, в Германия и не знам още къде… И да кажете, че са платили една стотинка авторско право на стария Данаилов, ще преувеличите. На плаката, с който гостуваха в Германия, дори името на Алеко Константинов не бяха изписали. Казват ми: „Съди ги! Съди им тартора Славчо Пеев“. Отговарям: „Не мога да живея толкова дълго, че да си получа парите. Аз столетник нямам намерение да ставам“.
Малка драма има и със „Солунските съзаклятници“. Пиесата се ражда, докато Георги Дюлгеров снима „Мера според мера“ в Ковачевица. Умът на Георги Данаилов се възбужда от събитията в онзи македонски отрязък от историята ни. Избира за свои герои солунските атентатори или така наречените гемиджии, които взривяват банка и френски кораб, за да обърнат погледите на Европа към все още поробените от турците български земи. Георги Данаилов цяло лято работи по бъдещата пиеса. Нахъсва го режисьорът Красимир Спасов – двамата на чардака изпипват сцена подир сцена. Георги Дюлгеров прави първата постановка на „Солунските съзаклятници“ в Димитровград. След това е премиерата в „Сълза и смях“ в София, където Красимир Спасов събира Антоний Генов, Илия Караиванов, Венцислав Кисьов – млади, красиви и талантливи. Стоян Камбарев дебютира в Русе със своя версия, Атанас Атанасов и Ивайло Христов са бунтарите в сливенското представление на Пламен Марков.
Единственият театър, който не пожелава „Солунските съзаклятници“, е кърджалийският. Неговата директорка отсича, че не иска „втора Полша“. На едно от обсъжданията, поръчано от Министерството на културата, театралният критик Юлиан Вучков прави забележка на Георги Данаилов, че председателят на революционния комитет не е представен в достатъчно „положителна светлина“.
Албена Атанасова