Уди Алън не спира да работи. Един от последните живи интелектуалци в световното кино, който преди броени дни празнува 90, почерпи себе си и публиката с нова книга. След сборниците му с разкази „Квит сме“, „Без перушина“, „Странични ефекти“, „Пълна анархия“, „Нулева гравитация“ и мемоарите му „Само да вметна“ – и шестте книги у нас са издадени от „Кръг“, сега англоезичните поклонници на неуморимия талант четат What’s with Baum? Вече се знае, че главният герой в дебютния роман на Уди Алън очаквано донякъде прилича на самия него – така, както се случва с героите в много от сценариите му. Въпросният Ашър Баум се развихря в 186 страници на ръба между комедията и драмата – любимият екзистенциален тренд на Уди.
Баум е алтер его и на писателите, университетските преподаватели и телевизионните автори във филмите на световния режисьор. Интелектуалци евреи от Бруклин, които не могат да виреят без безсмислените изповеди на диванчето в кабинета на психоаналитика си. Невротици, които не знаят точно какво искат от живота, но това не им пречи да се заглеждат по всеки апетитен женски задник в Сентръл парк. Личните и професионални премеждия на Баум – журналист евреин на средна възраст, който се проваля като драматург и се превръща в средняшки романист, са разказани през себеиронията на Алън, въпреки че той няма нищо общо с каръка от новата си творба. Баум най-вече пречупва обичайните теми в творчеството на Алън – склонността на човеците към самозаблуда и самоувереност, неразбирането на другия, погрешното възприятие на реалността, параноята. Той е „обсебен oт тревожност относно абсолютно всичко“, „раздутите му философски книги получават хладни отзиви, а престижното му нюйоркско издателство го е изоставило“.
Баум се терзае в трети брак, който протича твърде бурно. Оставя се да бъде съблазняван от по-млади жени, допуска грешки, които окончателно го изхвърлят от пистата на успеха. Дори размахва пистолет. Баум толкова перкулясва, че си говори на висок глас – досущ като монолозите зад кадър във филмите на Уди Алън. Обсъжда решенията си, бързо ги отрича, но всеки път се колебае до полуда. Спонтанните му мераци са повече от досадни – като този да сваля готина журналистка, която е имала наивността да го интервюира за списание. Съвършено неподходящо слага ръце върху раменете й и я целува. Само след часове агентът му крещи по телефона, че дамата е възмутена и ще пише статия срещу него с благословията на активистките от MeToo. Така безславно приключва и без това затихващата кариера на Баум, който се държи като истерик и като най-усърдния враг на себе си. Типичен интелектуалец, изяждан и парализиран от страховете си, че животът е безсмислен и празен.
Родее се с Алви Сингър от „Ани Хол“,
един от най-добрите филми на Уди Алън, който казва, че светът е „разделен на ужасното и нещастното“. „Колкото повече остарявам, толкова по-ужасно ми изглежда всичко. Опитът те кара да осъзнаваш все по-ясно колко глупаво, безсмислено и трагично занимание е животът. Всъщност той е страдание“, твърди юбилейно артистът.
В романа, разбира се, има достатъчно гръмко ехо от неволите на автора му. Кони, съпругата на Баум, е като две капки води с Миа Фароу. И тя като нея поддържа болезнено близки отношения със сина си Тейн. Актрисата, която години наред е спътница и екранна партньорка на Уди Алън, но той никога не пожелава да се ожени за нея, има особена връзка със синовете си Флечър и Ронан. Да не говорим, че здраво ги облъчва с омразата си към Уди Алън, избухнала заради неговата любов с осиновената й дъщеря Сун-И.
Уди Алън не крие, че винаги е искал да напише роман. Редактор на „Какво става с Баум“ е Адам Белоу, синът на руския евреин Сол Белоу, който получава „Пулицър“ и Нобел за литература. Върху новата книга на Алън е знакът на Post Hill Press, малко издателство, създадено преди пет години, чиито собственици тепърва ще разберат дали са ударили джакпота. Мемоарите му „Само да вметна“ също са тиражирани в Америка от издатели, които не могат да се сравняват с мастодонтите в индустрията. Това се случва, след като от Hachette отказват да печат „Само да вметна“. Тогава някои служители се маскират на политически коректни заради периодично възражданите хипотези, свързани с недоказаното сексуално посегателство на Уди Алън към 7-годишната му осиновена дъщеря Дилън в дома на Миа Фароу в Кънектикът на 4 август 1992 г.
Уди Алън диктува на асистент голяма част от текста за „Какво става с Баум“. Книгата няма глави. В нея почти отсъстват запетаи. Вероятно това решение е адекватно на емоционалните състояния, в които изпадат героите. Уди Алън замисля „Какво става с Баум“ като пиеса, която евентуално да превърне в сценарий, но после трансформира наратива в книга. „Аз съм вманиачен пренаписвач“, споделя той с Памела Пол от The Wall Street Journal.
Страстта на Уди Алън към писането тръгва още от гимназията, когато започва да измисля малки комедии и продава анекдоти под чуждо име. На 16 вече заработва в рекламна агенция.
На ден съчинява в метрото по 40–50 шеги.
За своите скечове официално получава заплата от NBC, където влиза в програмата им за развитие на писатели. Ненавижда учителите си в гимназията и почти не стъпва в час. Не след дълго ще се откаже и от Нюйоркския университет, където записва продуциране, испански и английски. След като го изключват, прави опити да посещава вечерни курсове по кино, писане и фотография. Не завършва нито един от тях. Но затова пък изучава занаята с помощта на Дани Саймън, брат на световния драматург Нийл Саймън. Той ще му помогне и да си намери работа в Холивуд, за да произвежда скечове за Гари Мур и други знаменитости. Печели по 1500 долара седмично, но въпреки тях майка му го брои за загубеняк. „Дани е от най-важните хора в живота ми“, споделя Уди Алън.
В началото на 60-те става успешен стендъп комик, чиито авторски монолози категорично се различават от клишираните вицове на колегите му. През 2004 г. Comedy Central поставя Алън на четвърто място в своя списък със 100-те най-добри стендъп артисти, а класация на Guardian в Англия го качва на почетната трета позиция. Хуморът му наистина е уникален – публиката започва да вярва, че споделя истината, а не кокетира като другите в жанра. Той има неповторима хватка – възползва се от собствените си залитания на леко сбъркан чудак, демонстрирайки пределна искреност. Извън обсега на прожекторите обаче Уди Алън е стегнат, сдържан и много устойчив.
Към по-сериозно писане го подтиква първата му съпруга, Харлийн Роузън. Първият му опит да напише роман е по време на снимките на комедията „Любов и смърт“ през 1975 година. Праща прозата по сценария на Роджър Ейнджъл, с когото работи в списание „Ню Йоркър“. Редакторът му я връща с мнението, че е много забавна, но звучи познато, стои като увертюра, няма развитие и градация. Уди Алън зарязва ръкописа. Публикува 50 разкази в различни издания, много от тях в „Ню Йоркър“. „Нямах представа какво съм занесъл в редакцията – можеха да ми кажат „О, това е нищо. Много думи, но всъщност едно нищо“ или „Младежо, това наистина е прекрасно“. Бях готов да приема всяка оценка“, споделя след години Уди Алън, който никога не се прави на хипи, революционер или левичар от Холивуд. Още оттогава обаче моделът му е стабилен – далеч от „малките суфлета“, смесвайки реалността с абсурда, издигайки парадоксите до сюрреализъм. Често залага на любимия си рефрен – Смъртта, която се опитва да надхитри. В комедията „Курвата от Менса“ пародира детективския стил – започва като Реймърд Чандлър, докато разказва за група проститутки, които възбуждат интелектуално мъжете.
Първите му три пиеси се ползват с противоречиви оценки – „Изсвири го отново, Сам“, „Не пийте водата“ и „Плаващата крушка“. Някои от основните мъжки персонажи са изградени по чеховски – пред тях няма много шансове, но това съвсем не означава, че Уди Алън е неудачник. Писането продължава да бъде основното му занимание. И е супер изненадан, когато астролог му обяснява: „Ще снимаш филми, ще станеш голямо име в киното“. В онзи момент той не планира да се намеси толкова радикално в седмото изкуство. През 1964-а получава първата си оферта за сценарий в мащабна комерсиална продукция: „Какво ново, маце?“. А преди да се ожени за втората си съпруга, Луиз Ласър, съчинява диалози за японска лента, която озвучава на английски – „Какво става, Лили Тайгър?“, тъй като оригиналът го вбесява.
Вече не се ядосва на нищо
Чете философи, за да открие как по-лесно да посрещне мрачния жътвар
Уди Алън носи слухов апарат, казва сякаш между другото Памела Пол, която го посещава в дома му, макар че той много много рядко дава интервюта. Тя твърди, че изглежда леко дистанциран. В разговора той споделя, че вече не се вълнува от нападките на Миа Фароу, нито от критиките заради неотдавнашното му онлайн участие във филмовия фестивал в Москва. Не е изненадан от новата вълна на антисемитизъм. Следи новините по CNN, но най-вече спорта. За него един от най-великите драматурзи си остава Юджийн О’Нийл, винаги е готов да слуша джаз от Ню Орлиънс. Не гледа сериали, никога не е знаел какво се случва в „Приятели“, „Сопрано“, „Аз обичам Люси“. С кеф очаква „Трамвай Желание“ по TCM. Стендъп шоутата силно го впечатляват, докато ги сравнява със своето отпреди шест-седем десетилетия.
Не мисли, че е оказал кой знае какво влияние върху световното кино, но това въобще не го смущава. Може би само Нора Ефрон е била вдъхновена от него, за да снима любовната история „Когато Хари срещна Сали“. Затова пък е убеден, че Скорсезе, Спилбърг, Копола и Тарантино създават тенденции. Предпочита документални продукции. Одобрява представленията в центъра „Линкълн“, пише шестица на Робърт Дауни в спектакъла McNeal, който предлага дебата за изкуствения интелект и духа.
Уди Алън продължава редовно да свири на кларинета си. Допреди пет години всеки понеделник излиза с бенда си в клуба „Карлайл“ в Манхатън, но вече се въздържа. Признава, че освен жена му Сун-И, която е „дисциплинирана, решителна и прекрасна майка, справяща се с живота“, и осиновените им пораснали дъщери, нищо друго не му доставя радост. „Ако преди години някой ми беше казал, че ще се оженя за много по-младо от мен сираче от улиците на Сеул без никаква нюйоркска връзка и без общи интереси от детството, щях да му отговаря: „Абсурд. Ще се оженя за нюйоркска актриса“. Но в крайна сметка стана съвсем друго“.
Сега само писането го стимулира. Започне ли, бърза да се върне към него. Сун-И харесва дебютния му роман, въпреки че намира стила му за леко претенциозен. Уди Алън вече работи върху втори роман. Не коментира критики от сорта на тази, че „Какво става с Баум“ е по-правдоподобен от който и да е от последните му филми, въпреки че на финала се срива в повърхностна и неразрешена глупост по много познатия от киното му фарсов начин. Мотивиран е да продължи не само с проза, но и с драматургия. Надява се, че още може да интересува и забавлява публиката и че няма да бъде обвинен в губене на време. Игнорира похвалите или отрицателните рецензии. Сигурен е, че те просто нямат значение, ако творецът се наслаждава на изживяванията си. Но с ръка на сърцето споделя, че съжалява за много от произведенията си – за излишен филм, за друг, който не е изпипал до край, за глуповат сценарий, за недобре заснета сцена или провалена още в началото си. Неслучайно казва, че може да запази само 15 от 50-те си филма, а останалите безпроблемно би захвърлил на боклука.
Уди Алън признава, че рядко отделя време за художествена литература. Предпочита мемоари, може и на ресторантьори като Кийт Макнали. По-често чете философия и книги на физици, надявайки се да научи от тях нещо толкова ценно, че да се почувства по-добре в кожата си. Но по-скоро е разочарован, никой не му подсказва как да приеме по-лесно неизбежното и да се помири с мрачния жътвар от филмите и прозата му. „Когато бях млад, смъртта ми се струваше трагедия. Днес, на 90, изведнъж не ми изглежда чак толкова страшно, особено, когато виждам какво предлага животът. Така че се справям все по-добре с приближаването й.“ Уди Алън вече не се ядосва за нищо. Но и не казва дали ще снима следващ филм.
Албена АТАНАСОВА