Неотдавнашното предложение на служебното правителство към пррезидента Румен Радев да издаде указ за награждаването на Георги Йорданов с най-високото държавно отличие – орден „Стара планина“, за големите му заслуги в областта на културата и изкуството предизвика остри полемики. От една страна, бившият прокурор от времето на соца Атанас Атанасов прочете декларация от името на ПП-ДБ, с която да напомни да действащия закон, с който през 2000 г. комунистическият режим у нас е обявен за престъпен, и призова Министерството на културата да се откаже от предложението си. Мотивът е, че Георги Йорданов бил последният жив член на Политбюро на ЦК на БКП (твърдението не е вярно, защото Георги Йорданов стига само да кандидат-член на Политбюро), а това е най-овластената структура по времето на тоталитарния комунистически режим. Служебният министър на културата Найден Тодоров пък призова културната и партийната политика да не се смесват. В защита на Йорданов се обявиха много общественици и куртуртрегери, които изтъкнаха безспорните му заслуги за развитието на българската духовност в онези години.
Малцина са онези, които знаят, че Георги Йорданов освен като държавник, който работи на попрището на културата, е част от тихото общество на колекционерите, останало малко встрани от шумните процеси на онези хладновати години. При липсата на свободни пазарни отношения по време на назряващия и на зрелия социализъм е странно колекционирането на произведения на изкуството. Без да се налагат каквито и да било ограничения, със сигурност колекции по онова време могат да създават само правоимащите. Терминът „правоимащи“ навлезе с пълна сила в онзи период покрай авангардната роля на комунистическата партия, чиито ръководители се ползваха с редица облаги, които днес вече не изглеждат толкова значими. Така или иначе, хората от най-висшия партиен апарат пътуваха далеч по-свободно зад Желязната завеса и в държавите от капиталистическия свят, ползваха се от някои достижения на научно-техническия прогрес на Запада като лъскавите автомобили, пазаруваха свободно във валутните магазини от веригата „Кореком“, в които стоките бяха само и единствено западноевропейско, американско, канадско и японско производство.
Подобна е ситуацията и с произведенията на изкуството. Достъп до ателиетата на големите художници имат само членове на ЦК, на репресивния апарат и на част от така наречената социнтелигенция, чиято роля в онези години често е твърде деструктивна. Съвсем не е случайно, че по време на социализма най-големите колекции са свързани именно са такива фигури. Забележителна е сбирката на най-големия ерудит сред колекционерите от онова време Богомил Райнов. Писателят е културен аташе на страната ни в Париж и се възползва по прекрасен начин от това да натрупа изключително ценна колекция от гравюри и книги с гравюри на някои от най-големите световни имена в изобразителното изкуство, сред които Василий Кандински, Фернан Леже, Франс Мазарел, Жорж Брак, Сюзън Валодон, Морис Утрило, Мария Виейра да Силва, Санча Ленго, Пабло Пикасо, Анри Матис, Марк Шагал, барбизонците Жан-Франсоа Миле, Теодор Русо и Анри Арпини. По-късно, когато се завръща в България и оплита в мрежите на тайнствените учения червената принцеса Людмила Живкова, Богомил Райнов вече е значим колекционер и събирач на наше изкуство като в сбирката му, наред със старите майстори Стоян Венев, Бенчо Обрешков, Владимир Димитров-Майстора, Никола Кожухаров и Дечко Узунов, са цели сюити от произведения на по-млади автори от така нареченото поколение на 60-те години, начело с Генко Генков, Емил Стойчев, Енчо Пиронков и Светлин Русев.
Другата голяма колекция от онези години, запазена и до днес, е тази на двукратния олимпийски шампион по борба Боян Радев, който след края на състезателната си кариера е свързан със службите. И до днес сбирката от картини на Боян Радев сглага в малкия си джоб дори най-големите държавни колекции, включително и тази на Националната галерия. Поне що се отнася до творчествата на художници от ранга на Майстора, Дечко Узунов, Златю Бояджиев, Бенчо Обрешков, Иван Ненов, Стоян Венев, Данаил Дечев, Васил Бараков, Илия Петров, Иван Вукадинов, Атанас Яранов, Георги Баев, Генко Генков, Светлин Русев, Енчо Пиронков, Тома Трифоновски…
При липсата на свободен пазар на изкуство повечето от едновремешните соцколекционери купуват произведения директно от ателиетата на художниците. Такъв е случаят и с писателя Ст. Ц. Дасаклов, и с Иван Радев, и с Атанас Божков, и с Атанас Кръстев (Начо Културата). Така правят своите сбирки още членовете на ЦК на БКП Светлин Русев, Александър Лилов и Георги Йорданов. При последните трима значителен брой са и подаръците.
Оскъдни са сведенията за картините и иконите в сбирката на Георги Йорданов, но близки до 90-годишния доайен на социалистическата ни култура и до днес казват, че в неговата колекция има забележителни платна от всички периоди на развитие на българското изкуство. Сред авторите са Димитър Добрович, Иван Мърквичка, Петко Клисуров, Йордан Кювлиев, Добри Добрев, Сирак Скитник, Златю Бояджиев, Владимир Димитров-Майстора, Николай Райнов, Стоян Венев, Иван Ненов, Давид Перец, Данаил Дечев, Бенчо Обрешков, Иван Вукадинов, Светлин Русев. Негова собственост са и няколко знакови икони от XIX век – повечето шедьоври от Тревненската иконописна школа – една от водещите в този период. Има и редки екземпляри Атонската школа, както и икони от Пименовата школа през XVII век.
Сред големците около Тодор Живков единствен по страстта да събира изкуство му съперничи дългогодишният член на Политбюро на ЦК на БКП Александър Лилов, чиято колекция след смъртта му през 2013 година бе разпродадена и много от творбите преминаха във владение на Светлин Русев и неговите приятели. Около колекцията на Александър Лилов и около неговия приятел Светлин Русев вървят и няколко криминални сюжета, които не са предмет на този текст и нямат нищо общо с Георги Йорданов. Иначе именно за Лилов се говори, че в сбирката си е имал изключително ценни платна на руското и западноевропейското изкуство. Споменават се дори конкретни автори на големия испански живописец Диего Веласкес и на руския баталист Василий Верешагин. Остават въпросите как са придобите тези шедьоври и каква е по-нататъшната им съдба.
Александър МЕТОДИЕВ
